Георги Майоров

Името Здравка Евтимова ми е познато от конкурсите за разказ на бетонирания вестник на Строителните войски „Трудово дело” през 80-те години на отминалия ХХ век.

Оттогава тя започва да събужда дрямката на тъгата (1985), разкопава солените залежи на живота (1990), здрависва приятелските ръце (1992), оценява сълзите на своите герои (1994), рисува един от решителните дни на седмицата - четвъртък (2003), от работната си длан вади кръв на къртица (2005), минава под „Арката” на град Радомир (2007), понася ударите „В гръб” по жената (2010), отлива стоманени кюлчета в Перник (2013), многократно се гмурка в едни и същи подмоли на река Струма (2015), разхлажда юлските горещини (2017), окъпва се в „Зелените очи на вятъра” (2018), с очакването ни още през какви иглени уши на своите разкази ще ни приведе в бъдеще.

Това са обективните находки в нейния творчески имот, а нашата критика сякаш не ги вижда.

Доколкото я оглежда професор Милена Кирова, тя коментира правдиво пресъздадения живот на обеднелите хора, но вижда и сантиментализъм в нравственото внушение на героите, а и повтаряне на пасажи при динамичното движение на фабулата напред-назад.

Поглеждана е още от Диана Иванова и Емилия Найденова, но е много малко за богатото творчество на това дарование. Затова от дъното на годините вадя своя прочит на Здравка Евтимова.

Че е оригинална, самобитна, неповторима е очевидно от пръв поглед, но не казваме защо е такава. Отговора следва да търсим в нейните герои. А какви са те?!

Няма да опонирам обстойно на критиката, но ще кажа следното. Когато майстор на словото влезе в тъкачния стан, с гребена напред, навън, към нас, разресва основата на платното, а назад, към себе си, претъпква вътъка. Така от творческия стан на Здравка Евтимова излизат пана с неповторимо синтезирана дъга.

И още. Великият Лев Николаевич Толстой в романа „Война и мир” многократно завърта топовния изстрел на своя гений, за да го видят и глухите, за да ни внуши небивалата сила на неговия разказ. Да се запамети и дълбоко да се загнезди в историята на литературата.

Писателката по интуитивния си почерк прави подобна магия в своите творби. И е по-важно не само какво казва, а защо го казва. И на кого.

Ганка Филипова пък я нарича „влаков писател”, поради всекидневното пътуване на Здравка Евтимова с влака от Перник за работата й в София. Нещо повече. Тя не пътува, тя постоянно е вътре във влаковата композиция от обикновени хора, наречена от мене тълпа, но не само във влака.

Става дума преди всичко за типаж в творбите на писателката. Казвам го не с пренебрежение, а с дълбоко уважение към тази „тълпа”, заемаща най-достойното място и главното градиво на държавата.

Но тъкмо тази тълпа е истинският народ. Всичко друго е прослойка в обществото. И ние включително. Или ако писателите са съвестта на държавата, самата държава е народът.

Затова не е срамно да наричаме тълпа народовластната човешка маса хора - истинският творец на радости и неволи, на възход и падение, на минало, настояще и бъдеще.

Многоликата и велика тълпа, която се управлява с внушения за по-добър живот в бъдещето. А настоящето?!

То чака ново внушение, за ново страдание. И… до безкрай.

Но да спрем поглед върху световноизвестния разказ „Кръв от къртица”, който се изучава по английски език в гимназиите на Дания, и в осми клас в прогимназиите на САЩ. Защо?

Отговор ни дава Густав Льобон преди два века в своята „Психология на тълпите”. Ако я пренесем в наши дни, ще ни отвори очите за небивалата същност на разказа.

Тук ключът е внушението, което насочва множеството, тълпата, в определена посока. Както навремето мълвата, че Клондайк е златната мина за бързо забогатяване. Или днешното внушение за американската мечта, която непременно ще се сбъдне щом крачнеш в Америка.

А с какви мъки се просперира, не си отговаряме. И с какви денонощни усилия авторката ни внушава своите общочовешки идеи и морални устои. И оттук следва полза или вреда от внушеното. В нашето съвремие повличането ни по всевъзможни фетиши е пагубно.

И писателката иска да ни предпази. Дори внушеното прозяване и лаене по площадите днес за сваляне на властта е жестока измама, но тълпата папагалски повтаря внушената илюзия.

Да не говорим колко хора предадоха богу дух по разни вероизповедания и секти. Или как се ширят разните конспирации за появата на пандемията от корона вируса.

Ето защо Густав Льобон говори за душевността на народа, която при сбор от хора в даден момент се променя и придобива нови черти и характери. Това се оказва съществен факт и днес в творчеството на Здравка Евтимова.

За промяна на човешката мисъл в духовната безпътица и разпътица, на пагубната идея за разрушаване на старото, без видело за новото. Всяко събиране на групички хора се позовава на инстинктивното си познание, на слуха, а не на научното знание.

И тези хора не могат да имат друго мнение, освен внушеното им. Така поведението им не следва чистия разум.

За дълбоката философия на тази теория директорът на Кралската консерватория в Брюксел още тогава споделя своето мнение за „странния усет на всяка тълпа за някое музикално произведение, обикновено или сложно, стига да е изпълнено красиво и дирижирано от въодушевен диригент”.

И коментира най-важното, защо „една творба, която именити музиканти, четящи партитурата в тишината на кабинетите си, не са разбрали, а понякога ще бъде мигновено почувствана от аудитория, чужда на каквато и да е техническа култура”.

Така понякога и ние неадекватно четем текстовете на някои писатели. В този ъгъл на зрение се крие философията на високите децибели в белетристиката на Здравка Евтимова.

Тя е не само майстор разказвач, тя е умел диригент на цялото си творчество, подчинено на главната идея - да спасява света от бедствия и социални недъзи. Трудно постижима цел, но заслужава адмирации. И щом като е пословично скромна, не означава да не й се отдава заслуженото внимание.

Някой ще каже да попитам авторката какво мисли по този въпрос. Че тя сама като се произнесе откъде извират темите и как пише своите разкази, аз какво свое ще кажа. Тя е издумала своето. Наш дълг е да я разберем.

Темите изглеждат съвсем обикновени. От натрупаните емпирични формули на нашето и въобще от световното битие с магическата имагинерна сила на глобализма, в даден момент прищраква дигиталният апарат на творческата личност и в основата на разказа залага тълпийния фетиш.

Тази кръв никой не я е изследвал и доказал да е панацея за всички болести и болежки, но е вълшебна, лекува и най-страшната днешна болест - глупостта да се поддаваме дори на най-недопустимия слух. Но, ето накратко самото съдържание. Разказ от първо лице.

Зоомагазинче. Продава „жаби, насекоми, гущерчета”. Пред фалит е, обаче влиза жена, на която е прилошало на улицата. Пита: „Имате ли къртици?”. Трябвало й кръв от къртица, че това ще спаси болния й син. Продавачката скришом порязва китката на ръката си и в шишенце събира няколко рубинени капчици. Не иска пари, но изпадналата в немилост женица хвърля банкноти на масата.

Магазинът продължава да е пред фалит, няма клиенти, но след време същата жена една сутрин влиза в магазинчето, прегръща продавачката и заплаква от радост - сакатият й син е проходил. Мълвата плъзва. Само няколко капки кръв от къртица лекуват всички болести.

Следобед същия ден идва мъж за да спаси умиращата си жена. Въпреки упорството на магазинерката, той почти насила изцежда няколко капки от порязаното й място и оставя пари на масата. И идва епилогът:

„На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа от хора - заключава потърпевшата героиня. - Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.”
Ясно се очертава тълпийният човек като главен герой:
„ - Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.
Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката”.

Нататък се знае. Многократна е ползата - болните са излекувани, спасен е и магазинът от фалит. Даже стопанката му забогатява. И цялата благородна идея за спасяването на хората от низините.

Това не е тема само на този уникален разказ. Писателката е хванала в челичените си длани не перо, а голямата мисия да спасява света от бедствия, болести и мизерия.

Подтекстът още ни внушава да разчитаме на упорития си труд, а не на мистериозни заблуди. Те помагат временно, а светът ще се спаси от чистия разум. Та нали преди време и шмекерът Кашпировски само с едното внушение приспиваше пред телевизорите цяла България, което и мистър Сенко не е постигал.

Най-малкото, което можем да кажем е, че това е оригинален сюжет. Но, не! Не кръвта от къртицата, а самата авторка е пречистваща сила, в която вярва и „тълпата” читатели.

Както тълпийният човек вярва в силата на фетиши, до такава степен и читателите, но с разум, вярват в безспорния й талант на разказвач на обикновени истории с невероятен морален лечебен ефект.

Разкази с продължение в нашето поведение. Защото писателката е едно невидимо небе, което видимо трепти за целия свят. Всеки неин разказ излъчва простодушно сияние. То облъчва четеца, въодушевява го, влива му сили да продължи своя мъченически, но завещан му от провидението живот.

Както неочаквани са и сравненията и алегориите. Затова и разказите са високо ефективни със своето въздействие. Пише, за да окриля идните поколения, да лекува тълпата от недъзите на обществото.

И е изход за твореца от своето болестно състояние - творчеството. Магически разкази, така необходими за нашата разнолика и разноока съдба.

Тази вълшебна нишка, както споменах, тече през цялото творчество на Здравка Евтимова. Тя не си служи с „модерни” залъгалки.

Пише живота от първа ръка, от натурата, превърната обаче в неподозирано изкуство. Дори още в заглавията се усеща. В кратце ги изброих в началото като своеобразен анонс на темата с перифразираните от мен заглавия, които маркират инвенцията в израстването и нейното неотклонно амплоа - писателка на тълпата, народна писателка по всички показатели на моралния и творческия дълг.

Самостойна, автентична, несравнима. Дори в романа „В гръб” със силно сатиричните женски образи, с внушеното им поведение, роля и действия, авторката привнася тълпийно възприемане на моралните ценности.

В пернишките разкази пък героите винаги биват спасявани с магическото влияние на тълпийния човек. А в разказа „Много искам да си тук” сякаш Господ е в главата на главния герой Васко. В нея му свирят песни, а сам той свири на акордеон.

Големият Иво Андрич от съвсем прости неща прави великолепни разкази. В размисли за своите мостове споделя:

„Всичко, чрез което се изразява нашият живот - мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки - всичко това се стреми към отсрещния бряг…да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността… А цялата ни надежда е там, отвъд”.

Такива мостове между хората гради и нашата майсторка на късия разказ Здравка Евтимова.

Човекът от низините навсякъде е главният герой, великият и великолепен герой - народът, описван с такова обаяние и всеотдайна любов към него. Писателката е реалната съвест на държавата.

Бори се за просперитета на малкия голям човек и на малкия голям народ - българския. А тава е повече от родолюбие и литературно изкуство.

Поставя простички заглавия на своите творби, но те се явяват като чип за кодиране същността на идеята, темата или сюжета. Да вземем само разказите от последните години. Ето какво ни казват някои заглавия.

Във „Втори шанс” дете с баба си бърка сиропи и дава лекарство на Дядо Боже, за да не кашля повече, да не се мъчи.

В „Разделяха” за героите Кристиян и Тея във баналния, обикновен всекидневен живот Здравка Евтимова изважда на показ тъмната философия на живота въобще. Паралелно описва характерите в една стройна прегматика по събиране и разделяне на хората. В „Зелена рокля и балерина” с едно замахване описва героите: „Тъмен мъж, висок и тънък, изстрел, не човек”.

Това физическо лице разкрива и характера на човека - сприхав, с изненадващо поведение. В „Пробита монета”, за Ани и Страхил, познати и влюбени още от училище, общуването се извежда като бисерна поука: „Човек ръждясва като монета, ако го оставиш някъде и не го поглеждаш дълго време”.

Само с това изречение авторката сякаш е разказала всичко. Ани меси банички, а Страхил никъде не уйдисва на работата и решава да се пръждоса. Затова писателката го спасява с една пробита монета от бабата на Ани.

Пробит живот, само с една пробита монета се спасява. В „Грохотно” със забегналия от града и намерил се в родопското село Грохотно главен герой се третира темата за масовата, тълпийната миграция днес.

В „Добрият” мъжът принуждава жена си да се научи всичко да върши - както времето днес го изисква - хем да сме тесни специалисти, хем енциклопедисти едновременно. А това бележи стръмен живот.

В „Сюжет за къс разказ” днешният сюжет е разположен в епоха преди библейското време, т.е. в безвремието, и оттук идва интригата. В „Напиши ми щастлив разказ” - „всяко дете е приказно.

Но е много важно малкото да се научи да се усмихва. Тогава приказката пораства щастлива и добра”.

В „Хората сме часовници на Бог” се прави извод, че човек, „ако падне в пропастта, не да хленчи, а на дъното й да направи градина, да насади дърво, зеленчук”.

Дори в такова бедствие, авторката спасява човека. И всичките разкази тичат покрай Струма или се гмуркат в дълбоките й вирове, във вировете на народа. Показател как регионалното става национално и световно значимо.

Здравка Евтимова налага шкокотлив език. Той привлича, опипва усещанията, възбужда чувствата.

Във всеки разказ има динамика като в живота - първороден, обикновен, пулсиращ, благороден и облагороден от вейналите красив полъх мисли - за мен, за теб, за всички.

Еднакви, различни и всякакви. Неподозирани, неизмислени, невлизали в магазина за съсухрени деликатеси. Катадневни истории, къси, но големи по внушение, които те карат да помислиш и за себе си, и за тези около тебе.

Като че ли ти си в тях и те са в тебе. Необозримо творчество по широтата на своя идеен замах, което проправя и поправя пътя на малките хора с големите проблеми.