МОМИНО
Момино е името на родното ми село,
разположено в югозападния скат на Хухла -
рид в Източните Родопи, Хасковския край.
В стихотворенията се срещат събития,
имена на хора и местности от селото ми.
ИЗРЕЧЕНО ОТ БАБА ГЕЛА
Вървете, хубавици млади, тръгнете рано, в тъмно още,
преди зорницата да падне и пламнат кратките ви нощи.
От мъжките прегръдки топли да стискате по малко в шепа.
Сънят - тютюнево листо - по път в очите ви да лепне.
Но изгревът да светне първо в огърлица от бели кърпи,
денят смутен да се забърза, да гони босите ви стъпки.
И цвят след цвят, и ред след ред - край вас полето да узрее,
да дойде оня миг на щедрост - плодът в ръцете ви да грейне…
Полето аз ще гледам дълго, докато го скрие здрача -
очите ми да се напълнят, а пък сърцето ми да плаче.
МУЗИКА
На цигуларя Иван Михов
Стихват пътищата на накичения с бели кърпи ден.
В шепот преминава песента на птици и дървета.
Спира люлката на хълмовете изорани, набраздени,
вързани със златни зунки горе на небето.
И браздите, тичали след тебе от зорите още,
сгушват се зад рамото ти и заспиват доверчиво.
Със предчувствие за тишина през идващата нощ
гласове недолудували в цигулката се скриват.
Сядаш ти на прага, стискаш я до прашната си риза
и ту бавно, ту игриво песента лъка є тегли.
Празникът ще дойде!.. Хората ще заизлизат,
на хорото да се хванат, да развеят кърпи бели.
БОЛЕДУВАНЕ
Приятели, с немирната си птица във гърдите,
все правех нещо, та сърдити ме гълчахте:
намирахте ме в утрото по риза легнал на тревите
небе най-спорно за сеитбата да чакам;
от радост за дъжда, прогонил палещия огън,
забравях мокрите си дрехи навреме да сменя;
самичък тръгвах аз крадци на житото да гоня -
преяли гарвани, от тях докрай ми причерня.
А как е хубаво, как обично е да живея с вас,
в душите птиците ни като ято да се търсят,
сънят ви да се скъсва на часа от моя глас,
да зная винаги какво ми казват пръстите ви.
В поле за слънцето завързано, от ветрове люляно,
не се научихме да спираме, не знаехме какво е слабост.
И пак забързани ще тръгнем, от мирис на земя пияни,
по неостаряващия път - от оранта до хляба.
ЛУД ЕНЬО
От тъмно до тъмно, запретнал ръкави,
върви подир слънцето, слязло в лехите.
Копае ли, или пък сее - в жарава
гори, за да бъдат във къщата сити.
А къщните, сити, тъй често забравят
да сложат в торбата му хляба и лука.
Тогава не знае какво да направи…
Тогава присвива до болка юмрука
и удря го в камък от гняв и обида,
и, сякаш молитва, закана отправя.
Но кой ще го чуе, но кой ще го види.
В юмрука му мъката белег оставя!
ДВЕ ЖЕНИ
Стооката, стогласата мълва
не пуска никого… На черната стена
в невярна вечер шумно закова
греховната любов на мъж и на жена.
В нощта във селото ведно горяха
любов и дълг, и смях, и болка…
И две жени до утрото не спяха,
на своя женски Бог се молеха.
Едната - мръкнала, ранена, няма -
се мъчеше в легло изстинало
да приласкае свойто мъжко рамо,
да си го върне и да му прости.
А другата - пробляснала звезда -
седеше до врата заключена
и търсеше да вкуси още от меда
по устните си, смазани с юмруци…
ЛЮБОВТА НА МАЙСТОРА
Той тръгна вечерта след чашата си с вино,
забрави ни на масата, със мъката замина.
Но утрото не ни го върна - мирен, замълчан,
не се изправи върху скелята със хоросан.
Лежеше до темела без тръпка и без звук,
прегърнал с две ръце зидарския си чук.
Жена не взе - да се затръшка, да завие,
деца той нямаше - сълзите им да го измият.
По сетния му път изпратихме го мълчешком,
той къщи ни издигна - копахме неговия дом.
Завърнахме се след това при земните си грижи,
забравата върху ни ден след ден да ниже.
И само в най-хубавата къща сред селото
една прекършена жена с набръчкано чело
до късно през нощта не спеше и се мяташе,
гърдите си окрадени тя биеше в кревата.
До нея - сит, доволен - хъркаше крадецът,
тъй дълго хранил с чужди хляб ръцете си.
КОРЕН
Оредява житото сред нашата голяма нива.
Изтънява почвеният пласт - плуговете остаряха.
Настъпват плевелите и корена си здрав забиват.
Семената заболяха…
И хората, привикнали на златна жътва, се тревожат,
защото помнят що е глад и знаят що е ситост.
Майките-кърмачки, свели се към свойте рожби,
стоят пред нас - най-нежни въпросителни…
Какво да отговорим? Душите ни не раждат
без мириса на оран и шепота на зърно.
И само там, при тях - орачите, жетварите -
при тях ще трябва да се върнем.
Ето ги - с опалени лица, с ръце попукани
те жънат житото, забравили да се нахранят.
Тук думите са малко, чува се високо тук
гласът на зноен труд в прежурящата мараня…
ЗАВРЪЩАНЕ ОТ ГРАДА
Съблякох лъскавите дрехи… По гърба ми рани отпечата,
но не успя да ме рендоса и превие градският калъп.
Душата ми селяшка вися години шест етажа над земята -
сега разгърден, босоног във топлата й угар стъпвам.
Костюма, шапката, чадъра… - моя градски двойник аз разпънах
на кол, да бъде за крадливите и лековерните плашило.
На мен другар е - щом ръцете ми с умора се напълнят,
до него сядам да си спомним с нас какво е било и не било.
Той най-добре от хората до мене бодрия ми смях разбира
и най-добре той знае простата ми мъдрост колко струва,
че всичко туй, което ми е нужно да живея, се побира
между браздата хлебородна и гъдулковата струна.
МАРТЕНИЦА
Мой спътнико, чуваш как белият вятър полъхва,
целува градините, буди тревите край нас.
Погледни как полето под Серчево диша и пръхне,
очаква да стопли и да налее пшеничния клас.
Да върнем началото наше, в труда да възкръснем,
земята, която ни буди, е нашата майка, не - мащеха,
да тръгнем в зори, да побързаме, да я прегърнем с плуга си!
Че корен, изваден веднъж, трудно отново се хваща.
ДЕЛНИК
И ето ме под хълма с крушите и къщите,
чертиците и точките на моето проглеждане.
И не сънят - денят по приказните пътища
на житената питка ме повежда.
Във нивата на тате времето със троскот
покрило е заспалите бразди.
Но аз я будя рано, аз ора дълбоко
и зная: тя богато жито ще роди.
Умората ми вечер пълни двора и попива
в дъха на рози, в песен на звънци.
Децата ми със ябълка в ръце заспиват,
целунати от залеза, люляни от щурци.
Косите на жена ми - вятър залудувал,
във рамото ми през нощта ще отшуми.
Една звезда по билото на Хухла се търкулва
и над прозореца ни спира - да не сме сами.
ЖЕНА В РЕКАТА
Прегръщат ръцете є шумящата плът на водата,
тя се гмурка в кипящия вир, сякаш някого гони.
И слънцето рибки от злато до нея премята,
докосва гърдите є, бедрата й голи.
И навсякъде тук - в семена и във корени,
в хралупи, в гнезда, подмоли, въртопи -
във взаимството всичко намира покоя,
неизтощимо всеки миг се зачева живот.
Само нейното тяло утихва в умора самотна и тъжна.
И защо ли, изпратено чак от всесилния Бог,
на брега до върбите не стигне задъхване мъжко -
да се хвърли към нея самецът двуног…
Тя вечерта в обезлюденото село ще скита.
А тук - в дрехите скрита, от никой нечута -
ще я намери ли самецът спасител?
Или между реката и сушата докрай ще се лута…
БАЙ ИВАН
На Капитана
Той става сутрин все по-късно и по-късно,
с лулата задимява, кара се с бронхита.
Откакто бабичката му зави се с пръст,
постелката не вдига той и стаята не смита.
Бастуна взема и навънка тръгва куцешком,
където го очакват загладнели, зажаднели
останалите жители на неговия дом:
котакът, кучето, кокошките с петела.
Той сяда кротко с кофата до кравата,
те чинно спират се до своите панички -
с изстиващи ръце живот на всички дава,
а те - наситени, смирени - топлят го с очи.
Той после в къщата се връща и прецежда
в гърнето старо да се кваси ново мляко.
Гърне, изхранило деца. Сега - похлупена надежда,
пред утрото последно синовете да дочака.
САМ СТОЙКО
Той сам търкаля дните и нощите в тая сива къща
и никой не стои на прага - тръгва ли, или се връща.
Жена не прекосява двора, огъня му да постъква,
по-късно идва утрото, по-рано тук се мръква.
Не чува в тоя дом той думи ни на нежност, ни на упрек
и хляба на софрата никога на две не го разчупи.
Пердетата не крият нищо - той в събличането сам е,
леглото вечно е студено - нестопляно с дъха на двама.
Не люшна люлка на дете - за него, най-самотния,
халката на тавана е окото сляпо на живота,
което над челото му до късно през нощта немее…
Остава само да увисне на въже, завързано за нея.
ДВАМА В ПОЛЕТО
Човекът до мене!… Той поздравът мой е във утрото бяло,
слухът е за думите мои, до късно в нощта незаспали,
през знойния ден и по дългия ред той в очите ми свети.
Човекът до мене - знак, че не съм сам сред полето.
Не мога аз да заставя времето назад да завие,
то тича неспирно и старите негови мускули пие.
Не зная накъде да посегна, фаталния миг да разместя,
да не тръгне внезапно към него най-лошата вест.
Не виждат очите ми гладната болест как бясно
кръстосва смаленото тяло и търси най-слабото място…
И току-виж, както си ровим земята, тя се отвори завчас
и потъне във нея - човекът до мене. Или пък аз.
СМЪРТ ПРЕЗ ЮЛИ
Прозорците скрити - спират те летния зной.
Вратата захлопната - да не го лъхне ветрец.
И в тая стая, на гроб заприличала, той
лежи с посивяло лице - същински мъртвец.
А юлското слънце сред житните ниви върви,
оставя подире си пак златозрейна следа.
А дворът, във огън припламнал от ранни зори,
геранилото дърпа, разплисква вода…
И за миг само - сякаш намерил криле -
той тръгва навън под широкия бял небосвод.
След неброими крачки по туй ненагледно поле -
две крачки още изправен и съмнал живот.
РАЗГОВОР ЗА АВТОБУСА
- Няма ги в пътя ни конските гриви,
нито каруците с медния глас…
Трийсет години той идва, отива -
“Хасково - Момино”… “Момино - Хасково…”
- Взе ни децата… Събра ни парите,
сипа ги в дългите градски темели.
На километри разпъва душите ни,
пълни ни къщите с празни недели.
- Чакаме… Все по-нарядко той носи
светло за нашите спрели очи.
Блъскат главите ни трудни въпроси,
залъкът в гърлото взе да горчи.
- Чакаме… Няма ли някоя вечер
той да докара във село туй чудо,
дето от нашата болка далече
вдига града и го пълни до лудост.
- Чудото в миг да ни върне куража,
нещо от себе си то да даде,
или най-после две думи да каже:
Как по-нататък?… Какво?… Накъде?…
МИГРАЦИЯ
Но има нещо недоразказано:
калта под ноктите.
С нея сме живи!
Борислав Геронтиев
В нощта, в тъмнилото търкаме гръб о земята…
Но утрото грейва, небето отваря вратата
и ни кани да тръгнем по пътища бели и сини,
да видим как цъфват небесните райски градини.
И никой не пита докъде ще го вдигнат крилата -
той тръгва, дори на гръб да го носи летящото ято.
Докато слушаме как се търкаля гръм по небето,
загубваме слух за гласа на треви и дървета.
Опънали пъпната връв, далече от земната нива,
калта ни под ноктите ден подир ден се измива…
Но на вечеря се връщаме земния пай да си грабнем -
една дълга и пълна дъвчаща редица пред хляба.
