Георги Н. Николов

През 2020 г. в изд. „Книгомания” излезе от печат „Втората България” с автор Милена Димитрова - журналист и писател с над десет книги.

За нея, както е отбелязано в биографията й, знаем, че е награждавана с отличията „Златен век” за принос към българската култура и „Златно перо” на СБЖ. Носителка е на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа”.

Специализирала в Университета на град Колумбия, САЩ, работила осем години в Белгия. И се допълва, че има представа от първа ръка какво се случва с българите по света…

Че това е така, убедително доказват страниците и на сега разглежданото произведение. Впрочем, отношението на обществото у нас към емиграцията никога не е било еднозначно.

Преди 30 г. повечето от представителите й бяха политически, заклеймявани като родоотстъпници. Сега са икономически емигранти; политическата конюнктура отдавна е отмита от времето, ала това не прави процеса на заминаването зад граница по-малко тревожен.

Защото настъпи демографската катастрофа, за която на правителствено ниво или не се говори, или се пускат недомлъвки за светлото бъдеще на обезлюдените райони като Северозапада, а и само там ли?

Прах в очите са и розовите надежди, че след като се оправят пътищата и се възроди икономиката, хората ще се върнат.

Не се отчитат разликите в заплащането, успешната интеграция в обществото на отделните държави, където присъства нашата диаспора, нито родените в странство деца, нито законовите уредби, гарантиращи правата на отделната личност, каквито в България съществуват само на хартия и т.н и т.н.

Много бих искал някой с факти и доказателства да ме увери, че споменатата катастрофа е все пак обратима, но няма кой и това ще реши само времето, този най-безпристрастен съдник на човешките дела.

Или на високопоставените политически безобразия - все едно, фактите са достатъчно красноречиви. Също и резултатът, отчитащ над 2,5 млн. сънародници, пръснати по всички населени континенти…

„Преброяването на българската диаспора - отбелязва в увода си Милена Димитрова - не фигурираше между 127-те приоритета, когато България председателстваше Съвета на Европейския съюз. По-голяма обида от отсъстващото число беше, че „втората” България изобщо не беше афиширана, нито приобщена. Тези, които искаха да блеснат пред Брюксел и пред шефа си в София, нямаха нужда от присъствието, нито от евентуалното сравнение с българите в чужбина и техните успехи. И вместо да си сътрудничат с над два милиона сънародници по света, отговорниците за Председателството се направиха, че няма такива хора. Българите в чужбина не само че не присъстваха в дневния ред, но и не бяха активни субекти в това Председателство. Диаспората беше заметена под килима в престижните за родината шест месеца начело на една от най-влиятелните институции на ЕС. Нямаше нито намерение, нито акт на каквато и да било интеграция, съпричастие или съзнателно изразена воля на държавата за включването на други българи освен проверената проправителствена партийна квота. Колкото и българите по света да се радваха и да се стараеха със самодейните си културни прояви да се приобщят към Председателството!”

Впрочем, промяна няма и сега: високопоставен чиновник ги предупреди от медийните висоти да не им се мотаят в краката; който иска да гласува, да си хване самолета и да дойде и други разни чорбаджийски изцепки.

Услужливо забравяйки, че същите тези „задгранични” люде всеки месец изпращат общо на близките си стотици милиони евро, за да могат те да просъществуват из западналите си местообитания…

Основен градеж на книгата са 50-те лични истории на българи от всички краища на планетата, обединени в „Автопортрети на ХХI век”. В тях няма да открием сълзливи изповеди.

Събеседниците са делови хора, които откровено споделят кое ги е накарало да напуснат родината - образование, научна кариера, търсене на просперитет, несъгласие със съществуващите порядки у нас, бизнес и какво ли още не.

Откровено е изразено несъгласието от вечното разминаване между думи и дела; от партокрацията, обхванала като с примка всички звена на държавното устройство; от крещящата разлика между смайващо богати и множащи се бедни; от замиращата духовност и ясното съзнание, че веднъж заминал и установил се някъде по повелите на съдбата, той вижда разликите в общественото устройство и дълбоко се замисля дали изобщо да се върне някога. Освен на екскурзия, освен да посети своите родственици. Носталгия? Може би… понякога.

Но когато работиш, имаш нови приятели и се чувстваш наистина полезен на новото място, тя сякаш отстъпва на заден план.

Заменена е от трезво проглеждане на нещата и както например споделя Антония Малинова от Франция:

„Мисля си, че като дълго сме живели затворени в една малка страна и в една система без възможности, това е ограничило мирогледа на хората в много отношения. Всички знаем, че политически нещата са много зле, че заради управляващите с всяка измината година България затъва все повече и повече. Не виждам поне засега някакъв изход, освен ако стане чудо и някое младо момче да се появи отнякъде с ново лице, някакъв нов Левски, с принципи като неговите, без да желае да краде или да прави бизнес от политиката.”

Изключително полезни за вникването във феномена „емиграция” са съпътстващите, много богати на фактология глави на книгата: „От скала откъртен камък” с разделите „На изток към бесарабската степ и Украйна - след 20-те години на ХIХ век”, „На юг, към края на света и Аржентина - от края на ХIХ век” и „На запад, към Северна Америка - преди и през ХХ век, успоредно с Треската за злато”; разделът „Разпознаване по невидимото” с разсъждения върху езика, училището, вярата и фолклора и „Какво би бил светът без миграции”.

А в „Размишлявайки… връхлита ни момент за промяна”, Милена Димитрова обобщава:

„Отделните съдби, които завързаха днешния разговор, са впечатляващо сродни и са представителни за момента, в който се срещаме, и за неизбежния рубеж, предизвикващ към неизбежни политически реакции. Към цялата истина за българите по света винаги ще има какво да се добави. Тя не е завършена картина, нито има шанс да бъде нарисувана окончателно и ултимативно. Ще има винаги нови щрихи, нови стечения и съвпадения. Затова тази книга няма край.”

Бих оприличил книгата „Втората България” като дружеска ръка, протегната към нашите сънародници в диаспората и едновременно - като ярко писмовно послание, че те съществуват и допринасят очевидна полза на родината си във всяко едно позитивно начинание.

Че са част от нас и много често ни представят пред света неизказано по-убедително и ярко, отколкото го правим ние тук, „у нас”. Милена Димитрова е включила по страниците много факти и прави редица социологически сравнения; връща се назад в историческите дадености и отново дава дума на съвремието, устремено към бъдеще време.

Тя е и проникновен психолог, който напипва най-съкровените струни в душите на хората. Много мъдрост, доброта и човечност са втъкани в творбата й и те я открояват неимоверно от обикновените статистически проучвания за „там” и „за тук”.

Тази книга трябва да се познава и прочете неведнъж и дваж. Защото тя е отворена врата към съдбите, съзнанието и копнежите на българите в странство, в чиито вени тече и ще тече същата гореща, нашенска кръв…