ОРФИЧЕСКИТЕ ХИМНИ НА ТРЕНДАФИЛ ВАСИЛЕВ
Въведение в темата
Поетът Трендафил Василев е от така наречената Втора Априлска вълна поети - намесили се в литературния ни живот през 70-те години на отминалия ХХ век. Обаче, за разлика от наборлиите си от четвъртото десетилетие, които слушат лекции по филология, участват в рецитали и творчески спорове в аудиториите, бурно навлизат в литературното пространство и заемат важни позиции на литературното поле, Трендафил е в строя на Българската народна армия, овладява уроци по родолюбие, слуша началнически заповеди и команди и сам ги трансформира и предава надолу на подчинените от своя страна. Писателството е втора ръка занимание, в него навлиза опипом, повече интуитивно, като любителско увлечение. И първите му зрели творби носят дъха на воинския дълг към отечеството. Закономерно и първото му участие с цикъл стихове в съавторство е в антологията „В строя” с ремарката „Разсъмване след залп”. Това е първото му разсъмване в по-друг свят - светът на словесните труженици.
Всеки ще каже: че кой писател храни семейство с писателство? Всеки работи някъде. И е така, и не е така! А началното ускорение?!
Този завой по еволюционните закони не е остър, а свързано навлиза в цялостния живот на обществото и неговият граждански отзвук е пречупен от него и отеква в първата му самостоятелна книга „Кръговрат” (1979). Кръговрат, но се появява едва към четиридесетата му година, а неговите акрани вече имат по няколко книги с утвърдени имена в литературния живот.
Спомням си добре този му излаз на широкото творческо поле. Тонът, стилът и темите не се открояваха различно от общата гражданска нагласа на творческата интелигенция на онези години. Умерена патриотична екзалтация, но имаше и малка отлика - едва, едва се събуждаше епиката у него. Литературната критика възприе книгата с умерен тон. Аз също бях умерено впечатлен и от следващата му книга - „Нощен календар” (1986), която беше на почти същото добро равнище с отлично овладяна стихотворна техника. Усещаше се как настоятелно започва да дели мегдан в българската литературна нива, но още не беше заел своя литературен парцел. Това постигна с лиричния животопис „Момино” ( БП,С., 1991), в която книга овенчава Хухленските легенди.
Двата цикъла - „Хухленски легенди” и „Момино”, вече се откроиха като събитие в българската литература. Неговото село Момино, на Хухленския рид на Източните Родопи, почти махала с тридесетината къщи и 55 жители, изведнъж порасна и стана литературна вселена. Следващите години част от Хухленските легенди отиват в съседна Гърция за среща с Омир, посещават и нашата голяма приятелка Сърбия, а третото издание, 2000-а година, отпътува към българите в чужбина и други европейски страни. С тези легенди ярко се очертава различен поетичен глас и се проявява орфизмът у нас чрез съвременния поет Трендафил Василев. Така той влиза в българската литература с ново направление - орфизмът, като превръща Хухленските легенди в Орфически химни. И виждаме как нисичкият Хухленски рид засенчва най-високите родопски върхове, мери силуета си със стария Балкан на Ботев и Вазов. В него се бунтуват стари легенди и нови дертове, в които насъщен духовен хляб е родното му село Момино. То е проходило, пораснало и е отишло в големия град, където освен вдъхновение се въди и гнидава гад, която и него ще захапе отляво на разкършената от любородие мъжка гръд. „Кръстопътен град”, по-късно ще му каже:
Ти най-новият си жител на многохилядния град,
за миг те грабва той в своя вихрен кръговрат.
Ето го осъзнатия обрат и кръговрат. Преминал е билото на творческото поприще, но му отправя кръстосаните въпроси от живота - за хляба, човека, звяра и ножа, който прави прободни рани и стича кръв, но го и пита дали в беда от него ще зависи дали ще оцелее. Тогава Трендафил Василев изрича строфата:
Затуй, където в тоя шарен свят да ида
и накъдето и да свърне моята съдба,
аз все ще се завръщам боя си да видя
тук, в селото ми - шарена торба. („Живее селото ми”).
Оттам въздигнал се с Орфическите химни, ще въздава нему своята молитвена благодарност. Неговият бог стават Хухленските легенди и свитото в тях родно село Момино.
Появата на орфизма и неговите последователи
През XIV век преди новата ера в Родопите процъфтява великата тракийска култура. Неин пръв аед е ненадминатият певец и музикант Орфей, който придобива световна известност. Като син на тракийския цар Еагър, той овладява и далечната персийска култура и нейните вълшебни магии. Сам става прорицател на светлината и реди своите възхвални химни за езическите богове и обредни земни същества, за красотата на света и движението на времето, с метриката и тоналността на своя неповторим гений.
Никой не знае колко са били химните на великия аед, но те завладяват оня древен свят на богове и войни, на героиката и техните жертви. А шест века след Орфей се ражда великият епик Омир. В него са покълнали образците на Орфеевите химни и могъщата му ръка изписва епохалните произведения „Илиада” и „Одисея”. След него идва рапсодът Хезиод с „Теогония” и „Дела и дни”. В поемата си „Теогония” Хезиод възпява родословието и делата на боговете, част от които преди него възпява Орфей. След епическите поети идва лириката на Сафо, Алкей и Пиндар.
Честолюбието на елинизма - IV - I век п.н.е., е достатъчно високо и проникновено, че назовава великото дело на Орфей „Орфизъм”. И химните на Орфей стават първообраз на древната епическа поезия - не винаги писана, а повече пята. Затова малко е запазено от творчеството на Орфей, но достатъчно силно, че омагьосва и завладява света, дава тласък за развитието на философските течения през епохата на елинизма.
След още две и половина хилядолетия в родната планина на Орфей ще се роди съвременният наш поет - орфист Трендафил Василев.
Зараждане на орфическите химни у поета
Творецът не винаги с око на критик може да прозре в дълбочина какво всъщност е сътворил. Неговите сензори движат ръката с пулса на времето, с амплитудите на живота, със сблъсъка на теченията в облака на мисълта. Той самият е творение на епохата, неин модул и модел, но същевременно и неин ваятел.
Невидимо подчинен на всевишния създател е и нашият наследник на орфизма Трендафил Василев. Той като „Козле” е воден в своята интуитивна дарба от предците ни, но носи и праисторическия социален модел на траките. Въженцето е изтъняло, стигнало е до прокъсване от отминалите векове, но е запаметено в гена и се преражда, възвръща и възкръсва в даден творец. Това реално се случва, когато творецът дълбоко, едва ли не астрално, изживява съдбата на своя роден край и неговите предци. Именно гена на творческата представа, незнайно как вълшебно прероден нашепва неговите творби с ритъма на старото време. И не непременно във всичките. Достатъчно е само в част от тях да се е появил праисторическият сплит, за да открием паралел, без авторът да се е замислял дори над подобно нещо.
При сравняване на артефактите, точно това явление откривам в цели цикли стихове на поета Трендафил Василев, сред атмосфера, топонимии и стари етимологични окраски ( „Жалнетево”). Същевременно не правя ни най-малък намек, че този автор съзнателно е търсил това. В този разлом го води инвенцията, подсъзнанието е диктувало тази прилика. Това е вътрешна нагласа на неговия натюрел. Личи в най-самобитните му, уникални Хухленски балади, появили се в българската литература. Те са балади по научната догма, но по своите посвещения, епичност, ритмика и обредност, аз ги намирам за оригинални химни, като семена от свирните и песните на Орфей, довеяни през вековете в творческата леха на Трендафил Василев. Неговата метрика се родее с древния старогръцки епос, на който предвестник са химните на Орфей.
Ето в каква атмосфера намираме днешния наш орфист в „Хухленски легенди”. Както Орфей разговаря и пее сред природата, така и Трендафил Василев в „Жива песен” пресъздава картината на своето вдъхновение:
Сядам на воля под дъбова сянка,
вземам в ръцете си свирка - двоянка.
Птици и шумки - безброй гласове,
всеки за песен взаимна зове.
И аз си имам първа изгора,
със свирката ще й говоря.
Древна простота с днешна красота. Корените идват издълбоко. Дори с етимологичната топонимия на селото - кръстено Момино:
Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.
Но подир нея препуска на кон ятаганът.
Черният хълм от коси непомилвани свети.
Бие ранена кръвта - до девето коляно.
Спира най-старият, вдига над болката лоб:
„Връщане няма!Старото - как да го помним!
Тук се покръстихме. Тук вече имаме гроб.
Къщи ще вдигаме. Село ще бъде…Момино!”
Камък и сълзи. Чардаци от горни по-горни.
Слепени огради - змия да не може да мине.
Само слънцето слиза свободно в дворовете,
само вятърът волно разрошва градините.
Това орфическо вдъхновение грабва читателя.
Подобни мнения изказват и други наши съвременни писатели. Генчо Стоев отбелязва, че Трендафил Василев възкресява „архетипите на нашето родово битие” от легенди и „лични” хора, като дошла щафета до нас, речено с други думи. А Иван Динков казва, че с днешни мисли прави „древни стихове”. Но само толкова, защото не това е темата на техните отзиви. И тъкмо това е съществената отлика на тези балади от всичката ни поезия. Писали сме, но не сме разширили обхвата. А трябва! Защото Хухленските легенди са уникално явление сред хукналото в надпревара време. Време, което и гръм да го удари, няма да го забележи. Как тогава да се заеме с бръснене на някакви си вълнясали легенди. Аз обаче не се надпреварвам с никого и не бързам за никъде, затова ги оглеждам по належаща необходимост на литературния живот и процесите в него. Те ме плениха и като пленник дълго разгадавах тяхната философия, за да изградя в себе си що-годе правдиво становище.
Както епичните поети Омир и Хезиод след шест века се учат от Орфическите химни, а елинизмът възприема орфизма в химнотворчеството за световно явление и му дава име, така орфизмът достига и до наше време в причудливите химни на Трендафил Василев. Нито стихотворенията преди „Момино”, нито след него, не приличат на тези балади и нямат тоналността, метриката и философския им заряд. Другите са според нашето хукнало да препуска време. А химните си остават като уникат. Но за разлика от Орфей, днешният орфист сваля боговете на земята, че да видят обикновения живот, да видят героиката, или по-точно трагиката на обикновения човек, сблъскал се с демоничните сили на своето време.
Но защо са химни, а не балади? Защото самото понятие химн означава възхвална песен. Но аз не се опирам само на това определение. Главното е там, че поетът не рисува ежедневни картини от действителността, а възпява тяхната древна мъдрост във философски контури. Той също сякаш ги пее и това пеене отеква в акустичната катедрала на нашето днешно съзнание - ту с флейта или авлос на устни, ту с корда на лира. И хорът на думите запява химни. Те не са като познатите ни посвещения на тая или оная личност, които текстове нямат нищо общо с посветения - кьорфишеци, за докарване на тоя или на оня. Тук Хухленските химни, както химните на Орфей, възпяват конкретни дела на епичните герои, разплитат съдби, текат по координатата време, герой, събитие, химн. Това ги прави химни, това ги вписва в алинеята „химни”, а не по някакви си вманиачени приумици.
Успоредици с орфическите химни и древния епос
И преди съм откликвал, но сега обстойно се спирам на тези паралели, разширявам своя обзор с необходимите аргументи - как песните - химни на Орфей, през древния гръцки епос намират паралел и в песенния сплит на цял репертоар балади - орфически химни на Трендафил Василев.
Орфей разговаря живините, птиците, природата, земята и небето. Но, видяхме, и Трендафил прави същото.
Орфей, освен за боговете, има химни и за нимфите, мойрите и харпиите, които са извън орфическите теогонии - възхвалата на боговете. Има химни за щастието, преди всичко за ловното щастие - слука-съдба, за справедливост и земната любов към Евридика. В обредите има „възлияние с мляко”, мистерии за сънуване и бленуване при изгаряне на маково семе като опиат, пак взет като опит от изтока. А съновидението с горене на ароматни смоли, като каденето с тамян, достига до наши дни. Химните и други мистерии, възпети от Орфей, по късно, през епохата на елинизма, са наречени орфически. Около 87 са запазените и разчетени до наши дни химни на Орфей. И сега виждаме как шест века след Орфей на Олимп се появяват Омир и Хезиод, а още след хилядолетия на Хухленския рид се ражда и Трендафил Василев. Този рид може да не е чак колкото Олимп, но и той става световно известен. И съвременният ни поет като в съновидение възпява земни люде от простото човешко битие в родното му село Момино, сестри и братя, герои и погинали. Като обесения Чавдар юнак, който е избрал гроба „пред склонената глава на роба” и местността носи неговото име - „Чавдар лъка”.
Вярата на траките в задгробния живот като сянка е дошла до наши дни - при раждания те оплакват появилия се, защото го очакват страдания, а при смърт се радват и веселят, че мъртвецът отива при пълното щастие на отвъдния свят. Затова траките са така смели воини, готови да умрат като се сражават самоотвержено. Доказват го елинските хронисти. За по-разбираемо ще го кажа така: както днес български войскови отряди изпълняват мисии и воюват в една или друга точка по света, така и нашите тракийци са преговаряни да воюват извън своите земи в една или друга война на страната на една или друга държава. И се бият героично.
Тази саможертвена борбеност на траките е експонирана в „Жалнетево” със защитата на сестрите Неделя и Яна от петте им братя, които с гърдите си счупват ятаганите на влетелите в селото спахии. И обредът при изпращането на погиналите като че ли е от онова тракийско време. Поп Костадин се кръсти с поглед към небето, а в молитвата неговата жалба е тракийска: „Жал не тего кто умирае… Жал те всего раб кто остае…” - радост за умрелите и жалба за оставащите живи раби на деня.
Мотив за подземното царство има в още „Караиванов геран”, където човекът- кръвник търси прошка за погубените хора, защото без обич умираме:
И само тояжката твоя, ръката ти хванала,
почуква до тебе, почуква и търси подземни врати,
да влезеш в заспалото село на твойте акрани
и прошка за тежкия грях да поискаш от всичките ти.
Само дето не е призовал лодкарят Харон, както е при Орфей, през реката Лета да го пренесе в Отвъдното царство на вечния сън. Обаче поетът извежда и главната орфическа развръзка - да оставяме следа от добро: „Там дето копал си с тояжка по пътя към мъртвите, / геран е останал със бистра студена вода”.
И друг обичай. Новородено, войник, жених и булка се благославят, както е в „Рашкова гъдулка”. И отново посята топонимия - за намерилия гроба си храбър войвода поляната става „Войводов гроб”.
Оставената светла диря от „Кундела” също вечно се прославя:
Тя, майката, рожбата своя спаси…и свята,
любеща, пленително млада, легна в земята…
Прости се селото с Кундела клета, злочеста.
Прослави я селото - Кундела млада невеста.
Така Хухленските живи легенди се превръщат в Орфически химни - селото Момино, „любовта на майстора”, знойният труд на селяка, модерният живот, който „се побира между браздата хлебородна и гъдулковата струна”, за да се помни и пази старото, защото „корен изваден веднъж, трудно отново се хваща”.
Орфистът възпява още простодушната големина на човека в „Голям Гьорги”, който крачва „от хълм на хълм”. Възпява и живите герои на мъка и радост като „Бай Иван”, „Сам Стойко”, „Жена в реката”, човека до нас и въобще голямата мисия на човека.
Тракиецът преди всичко е ловец и воин. Ловуването упражнява като свое право, а воюването и обредните мистерии пък са задължение, отдават се саможертвено и гордо отиват на война.
В самото тракийско, българско хоро, се крие голяма орфическа поличба. Защитена е в „Дели Димов покръст”:
Играе селото - и старо, и младо ръка заръка се държи.
Пусни в гъдулката златна пара - хорото да продължи!
Но как да продължи? Отговорът е морално и философски защитен - всичко да се онаследява разумно:
И щом дойде време някой да се пусне, оставя свят благослов -
да не редее захватът, да заиграе на мястото негово нов,
да не даваме да го заводи слаб, непохватен, да го води левент,
хороводът во век да пребъде - чист, възроден, зареден…
Какво пророческо правдоподобие трябва да избираме, какво етическо въздеяние следва да отдаваме! Тези мъдри послания на поета Трендафил Василев трябва да се впишат в уставите на всички политически партии, да ги имат в главите си и държавниците. Особено в днешното безхаберно заболяло от прозяване време.
От друго гледище завърналите се от Драва войници с един юнак по-малко, не са очаквали само ридания, тях ги чакат недоени овце, пожълтелите за сърп жита и вместо само жалейка за погиналия, жалбата се превръща в безмълвен хоровод: „Гласът на селото препусна над пшениците / и болката превърна в залък за живот”. ( „Война” ). Едва ли не има радост, че погиналият се е отървал от този свят.
Като химни отпяват още и баладите за съвремието - „Панаир”, „Изречено от баба Гела”, „Музика”, „Сезони”, „Боледуване”, „Луд Еньо”, „Две жени”, „Корен”, „Завръщане от града”, „Мартеница”, „Делник”, „Двама в полето”, „Смърт през юли”, „Разговор за автобуса”, „Миграция”, „Началото”, „Пълнолетие”, „Болката”, „Човекът до нас” и „Песенен сплит”.
Трендафил Василев с дълбоко проникновение е усетил и пресъздал типологията на съвременния орфизъм. Той избягва теогонията - възхвалата на богове в своите химни, за разлика от Орфей, който прославя почти всички главни богове - Сабазий (тракийският Дионис ), Гея, Уран, Селена, Пан, Хера, Посейдон, които са част от боговете, на които след това Хезиод проследява и потеклото. На втори план обаче Орфей пространно въздига красотата, светлината и любовта между хората. Което прави и Трендафил Василев.
Творческият сплит между епохите
Редно е да си зададем въпроса - как съвременният поет Трендафил Василев стига до тези легенди в своя творчески процес?
В химните си Орфей прорицава светлината във всичките й форми и любовта като начало на началата.
В 87-те орфически химни има общо 1070 стиха и 44 стиха на встъплението, което е обръщение към Музей за благоразположението на богове и обожествени начала и явления. Според епохалната им поява, Орфей е естественият родоначалник на епоса - химни. Ето как звучат редове от неговите песни:
Земьо, ти разклоняваш родословието на племената.
Ти съчетаваш всемирната хармония и човешките съдбини.
Или от химна за Евридика:
Изживях свободата на жадуваното себеотдаване, Орфей,
и без страх мога да си отида, освободена и завинаги.
(От старогръцки - Георги Батаклиев)
Ето пример и от старогръцкия епос:
Богиньо, възпей гнева на Ахила, сина на Пелея.
Този пагубен гняв, който причини безброй страдания на ахейците
и хвърли в Ада толкова горди души на герои,
а самите герои отдаде като плячка на кучета и хищни птици.
(Омир, „Илиада”, Песен първа.)
Омир, като един от скрижалите на епическата поезия възпява мита за боговете и легендите за съпътстващите ги герои на своето време.
Съвсем нормално е, след още хилядолетие и половина, ехото от Орфей през елинизма, да се появи в баладите - химни на съвременния поет Трендафил Василев. И не къде да е, не другаде, а сред Родопските ридове, се явява нашият певец на нови химни. Там, откъдето и „родопеецът” Орфей своето майчино мляко е засукал.
Не е случайно, а е уникално, и се налага да повторя, че и при Трендафил Василев творческият процес тече по линията време, герой, събитие, химн. И земните легенди отпяват като химни в небесния свод.
С аргументи защитих значителното първоначално изоставане на Трендафил Василев в творческото му развитие, но ето че с един марш-наскок, или по-правдоподобно, с демарш до родното му село Момино, в него се събужда орфизмът, взема лирата на Орфей, с мистичен глас изпява своите Хухленски балади-химни и се сродява със забелязаните български писатели-поети. Затова се изкушавам по Вазова да добавя: И днес щом Момино песен захваща, / спомня своя бард Трендафил Василев / и поздрав възхвален му праща. И е истина. Дарява го с национални награди, а гласът му се разпознава сред мистерията на българските поетични гласове. Без мистика, а като творческо явление.
Очевиден е големият принос на Трендафил Василев към облика на съвременната българска поетика и ще бъде много полезно, ако в едно бъдещо издание, без цикли, като едно цяло и със съвременните балади като тематика, Хухленските легенди придобият заглавието „Хухленски химни”.
PS: Като изключение от моята практика, в този случай беше редно първо Трендафил Василев да прочете статията и ето с какво трогателно писмо на 22.02.2021 г. ми отвърна:
„Здравей, Георги!
Благодаря ти за вниманието към моето творчество!
За творбите ми, свързани с моята Източна Родопа, са изказани немалко похвални думи.
Ти откриваш в тях нови достойнства, поставяш ги в песенната традиция на орфизма.
Дай Боже да е така!
В последните години, заедно с художествените твои произведения, цялата писателска колегия чете твои анализи и проникновения, което показва многостранността на творческия ти талант.
Поздравявам те и ти желая успехи във всички направления!
Сърдечни поздрави на теб и на съпругата ти!
Трендафил”
Аз също благодаря на писателската колегия за вниманието към мен и отзивите за моето скромно творчество!