КОДЖАБУЧАКА
Георги Апостолов или както му викали още Коджабучака, бил кехая и през лятото пасял овцете си на Карлък. Един ден чак от Персенк Ахмед ага Тъмръшлията чул, че на Карлък гърмят тюмбелеци и звънят чанове. Гърмели, че разпъждали облаците, люлеели бориките, а тревите приждали на вълни.
- Чий е този кабадайлок на Карлък? - попитал сърдито Ахмед ага.
- На Георги Апостолов, ага.
- Да му проводите хабер - още утре да е при мене!
На другия ден кехаята отишъл.
- Добър ден, ага. Рукали сте ме. Сигурно имате някакъв зор.
- Слушай, Коджабучак. Бива ли да ми продадеш тюмбелеците и чановете, дето цонкат на твоите стада по карлъшките картъли?
- Ще ти ги подаря, ага. Мене ми не трябват пари. Само проводи чиляк да ги докара.
Тъмръшлията пратил човек с два коня - единият за ездача, дугият - за чановете.
Карлък опустял. Много овце, а никакъв звън и звук. Станало шуто и Коджабучака не изтраял и три дена.
Запрашил за Неврокоп - на майсторите оставил килограм сребро за чановете. В Чеч поръчал тюмбелеците. След две недели се върнал да ги докара.
Преди да плати, вдигнал един чан, разклатил го и той зацонкал като камбана. Вдигнал и тюмбелек, разлюлял го и той задумкал като река под мост.
Платил си кехаята, дал и връхнина - такива чанове никога не е имал. Зарадвал се като дете, а като се върнал, навързал ги на еркичите, овните и овцете…
Карлъшките картъли пак се огласяли от чанове и тюмбелеци, пак се пълнило сърцето му, пак се галило ухото му, пак се леели звуците както преди.
- Чии са тия чанове на Карлък? -отново се намръщил Ахмед ага.
- Апостоловите, ага.
- С тоя чиляк не се излиза наглава! - отвърнал отстъпчиво Ахмед ага.
А там, по карлъшките пасища все така звънели чановете, все така лумкали тюмбелеците. Звънели тъй, че тревите, сочните треви растели по-бързо, потоците и ручеите преливали, доловете се навдигали, а върховете се снишавали.
Вятърът забавял летежа си, вслушвал се в песента на чановете и бавно се отдалечавал, потънал в унес и забрава.
Ахмед ага повече не завидял на Апостоловите чанове, защото и неговото сърце се пълнило - макар и с подарена песен.
Георги Апостолов - Коджабучака от Стойките и Иван Гвоздев от Чокманово били кехаи в Беломорието. Близо са били колибите и егреците им.
Една вечер Коджабучака отишъл при Иван кехая, който току-що разпитил качамака в тава, овчарските кучета лавнали. Овчарите разпознават кога кучетата лаят на човек, кога на добитък, кога на мечки и вълци.
- На човек е! - рекли те.
Иван кехая се уплашил. Георги Апостолов, като по-ербап, излязъл. Били разбойници - дошли да откраднат парите на Иван кехая.
- Влизайте! - поканил ги Георги кехая. Единият наближил - кехаята отрязъл главата му. Хвръкнала главата и на втория разбойник. По третия гръмнал с пищова си - пребил го. Четвъртият избягал.
- Какво ще правим сега? Ти ми докара беля - разтревожил се Иван кехая. -Утре ще дойдат жандарми!
- Не бой се. Никой няма да потърси тия разбойници. Иване, ако много те е страх, дай така да се разберем. Върни се ти в Чокманово, а аз ще ти сгадам стадото.
Съгласил се Иван кехая.
Пролетка Георги кехая се прибрал - докарал овцете и на чокманския кехая.
- Кажи сега, аратлик, какво ти дължа?
- Нищо не искам. Сторих го, за да те отърва от беля!
- Виж какво - настоявал чокманецът, имам 600 овце. Половината са твои. Имам шест коня - избери си най-хубавия!
Стойченецът отново отказал.
Минало известно време и Иван кехая се сетил - Георги много гали хубави ножове! И веднага запрашил за Смилян. Слязъл от коня и още не отметнал крак от стремето, викнал от вратата на работилницата.
- Майстори ножари, искам да ми изковете такъв нож, че и султанът да го бендиса. Ето ви и сребро. Искам нож-каракулак. За платането няма да думаме - колкото ми поискате, толкова ще дам. Башка ще има и горница - за мурафетя, който се не среща под път и над път!
Тримата майстори три дена майсторили ножа. Майсторлъкът по ножа е в чирена. Хем трябва да е удобен за хващане, хем да е гиздав от среброто. Извивките се въртели като сплетени пътеки, сребърните листенца блестели, на чатала били изобразени главите на овен и куче. Казвали, че един хубав нож се равнява на една хубава мома.
След месец Иван кехая поканил Георги Апостолов в Чокманово. Раздумали се за гурбетчилъка, нагостил го Иван кехая, както си му е реда.
Домакинът влязъл в една от стаите, отворил сандъка, където държал най-скъпите си неща, отвил ножа, който е бил завит в кърпа, и извадил ножа от канията.
- Иване, ти ми отказа овцете, дето ти се полагаха, отказа ми и коня, който ти харизвах. Направих ти нож - за спомен. Знам, че имаш мерак за хубав нож. Носи го със здраве!
Георги кехая рипнал от радост, не знаел какво да каже. Гегата му пораснала, до гегата ще има и посребрен нож. Какво е кехая без верни кучета и каматен нож?
- Бре, Иване, сега ми уйдиса на кефа! - благодарил Георги Апостолов и препуснал с коня си за Стойките.
Препускал и от време на време пипал ножа на кръста си, да не би да го е загубил по пътя.
Летял той и в тоя час нямало нищо по-скъпо от сребърния чирен, опиращ в кръста му, но легнал така на сърцето му, че не би го заменил нито за дизия чанове, нито за хергеле, нито за стадо овце.
Пустият му мерак - имаш ли го, не го виждаш, нямаш ли го - не можеш да прогледнеш.
Тоя мерак е изкарал и прякора на Георги Апостолов - Коджабучак, което ще рече „голям нож”!
