Янко Димов

ОДА ЗА МЕСЕЦ МАРТ

На участниците в Дравската
епопея през март 1945 г.

Сега е март. Реките влачат
разкъсаните ледове.
Стопява се незримо здрачът
сред тръпнещите лесове.
В дърветата шуми невнятно
освободената смола.
И се разтваря необятно
небе,
предчувстващо крила.

Сега е март. Човек разгърден
върви в полето. То дими.
И чувства той, че е безсмъртен,
щом му се кланят доземи
и облакът, и планината,
и слънчевия лъч дори.
Щом е душата му богата
със дъх на чернозем в зори.

Сега е март…
А вие, воини,
лежахте в дравските блата
през оня страшен месец. Бойни
ракети светеха в нощта.
И в заревото им червено
брадясалите ви лица
стопяваха се постепенно
край изоставени селца.
Нестихващите полебрани
пребродили на шир и длъж,
във кални локви михте рани
и в мартенския дълъг дъжд
разхлаждахте уста горещи.
И там - сред чуждото поле -
предчувствахте куршумни срещи,
ломяхте юнкерски криле.
Но минали през скръб и злоба,
през изпотъпкани нивя,
на най-добър другар през гроба -
спасихте вие ей това:
човекът да върви разгърден
под мартенските висини
и чувството, че е безсмъртен,
навеки да го пияни!

БЪЛГАРСКИ РЕДНИЦИ - 1912

Бе време за сеитба.
Чакаше
земята нови семена.
Но друга орис за орачите
бе отредена -
на война
пак да спасяват свободата й
България ги призова.
И тръгнаха под знамената
на доблестта и на гнева

И по окопите подгизнали
телата си посяха те
за утрешния ден -
по-истински,
по-справедлив да израсте.
Те своята земя прегърнаха,
към бъдното да станат мост.
И без да знаят - се завърнаха
при нас във мрамор и във бронз.

ПОД НЕЯСНОТО ВИСИНЕ

Този - моят народ -
е останал на кръстопът
Белег от петолъчка на калпака му още личи.
Сова в душата му -
все нещо загадъчно мъти.
Сянка хиляда и триста години -
в смуглите му очи.

Кой не е минал оттука,
кой не го е нахокал,
кой не го е погледнал надменно-студен
през дим на чибук,
през стъкло на монокъл,
през бутилка от водка,
през прозорец на парламент…

Той си трае.
Той вече не иска да помни
как е пял под бесило,
как врага си е срещал “на нож”.
Все му се струва, че чужбинските стомни
по са пълни,
че по-звездна е чужбинската нощ.

Сам преметнал каиша на битието си нечестито,
тегли и тегли го под неясното висине.
И се чуди какви ли били са главите,
които презираха
своите рамене…