Таньо Клисуров

СПАСЕНИЕТО

Реших да не пиша - побелял, старомоден,
с изтъркан класически стих.
Нима ще изгуби фатално народът,
когото все пак заблудих -
в палитрата пъстра от толкоз поети,
че имам аз своя боя,
че имам аз право /сами преценете/
в строя им днес да стоя?
С няколко книжки какво допринесох
за родното слово и аз?
В бодрячески стихове перчех се весел,
в тъжните - мрънках на глас.
Печелих понякога аплодисменти
в кварталното клубче дори,
възторжен си тръгвах със аргумента,
че срутил съм там канари.
Как жалка, нищожна е тази награда -
да бях се дълбоко покрил!
В света си измислен не исках да страдам,
бях вечно към себе си мил.
Тъй късно разбира човекът, че грешно,
дотук е творил и живял!
Линейка не може да викне по спешност,
изгазил заблуди и кал.
Без път и посока, си казвам самичък:
„Поезийо, с теб се простих!”…

Но бавно прозирам, че изход едничък
е следващ, по-истински стих…

***

Роптаещи, все повече разбирам ви -
с мечти порутени сме и сърца осиротели,
Преситиха ни със реклами за салам и бира,
за светло бъдеще, за илюзорни цели.

Но всичко беше от самите нас прието
като храна на изгладнели кучета.
И примирихме се. А резултатът ето го:
помогнахме бедите да се случат.

Не сме ли чували все пак за истината строга,
че съпротива е изпитаното с векове лекарство,
че само тя способна е да пише некролога
на тънещо в лъжи и блудство царство?

ЧУЖДОТО ИМЕ

Към приятеля ми поета С.

Обидно е в прегръдката любовна
със чуждо име да те назове
жената, на която ти съдбовно
си посветил десетки стихове.
Изпаднала в безпаметен екстаз,
контрол когато над ума си губи,
тя споменала трескаво на глас
на онзи името, с когото се е любила…
Съвет от мен ли искаш, от поет?
Не хвърлям лесно зара на съдбата.
Реши разумно, не от гняв обзет,
а хладнокръвно претегли нещата.
Прости й, ако можеш да простиш,
ала не почвай прокурорски разпит:
защо руши ти мъжкия престиж,
защо робува на случайни страсти?…
Възможност друга: гордо си тръгни -
и да те моли, и да е разплакана.

Но не упреквай всичките жени!
Най-вярната все някъде те чака.