РЕЗЕРВЕН ВАРИАНТ
Крайната цел на пътуването му бе Германия. Билет до там си купи още в София, но неочаквано германските власти затвориха границата. Защо? Никой не обясни и той най- неочаквано се оказа в Полша. Сам, без пари и никакъв резервен вариант.
Какво да се прави - д е м о к р а ц и я! Все ще измъти някое камилско яйце… Тя и в България е същата. Едно крои, друго излиза, трето го чака народа. А така може да си чакаш и до Второ Пришествие! На Петьо Върбанов му писна от Международния валутен фонд, от политическите кукловоди, от чуждестранните инвеститори и местни апаши, които бяха зацокали от вимето на държавата ни и не искаха да го пуснат. Те само мъртви можеха да се откажат от своя мерак. Келепирът ги теглеше и от това отърваване нямаше.
Затова Петьо Върбанов пое пътя на неизвестното.
Някой можеше да го упрекне, да му каже, че не е патриот, не е българин и не знам какво още! Майната им на тия тъпанари, които се пишат по-патриоти от всички, само защото им е широко около врата. А на кого в България е широко - на мутрите, на спекулантите и авантаджиите-политици. Обикновеният българин е заврян в миша дупка и ни слънце, ни облаци, ни звезди вижда.
„Там му е мястото!” - викат разни декласирани елементи, пребоядисали се сега в различни партии: Българинът само дървен господ го оправя!”
Да, ама не така мисли обикновеният като Петьо Върбанов човек и като го хване оная клаустрофобия в мишата дупка - вземе, че избяга. Ей тъй - напук на всички лумпени и идиоти, на които не им е нужен ни Хаджи Димитър, ни Христо Ботев, ни Левски, и които сега си кълчат душата и езика, превъзнасяйки англо-саксонския език и раса.
Така Петьо Върбанов не се поколеба и един ден си вдигна чукалата и пое към Германия. Заради тях тръгна. И не само заради тях ! А и заради двамата си сина - единият искаше да следва право, а другият - да става ветеринарен доктор. И в двата случаи трябваха пари. Да се подържат студенти са необходими средства. А откъде да дойдат те?
Извънземните космически банки още не бяха отпуснали преференциален кредит за нито едно българско семейството и не се знаеше дали въобще ще отпуснат. Затова се наложи Петьо Върбанов - четиридесет и четиригодишен мъж, в разцвета на силите си, да тръгне почти слепешката към непозната чужбина. Юрна се, накъдето се юрнаха и много други уж “търсачи на силни усещания”.
Но затвориха немската граница, той трябваше да се върне обратно, но не го направи а слезе на гарата в последното малко полско градче. Надяваше се забраната скоро да се вдигне, но не стана така. Такива чужденци като него тук имаше много.
Повечето бяха все цигани от Румъния и България. Всеки от тях преживяваше както може. Едни прекупуваха трабанти. Докарваха им ги германци до самата граница и само за някакви си 30-40 марки човек можеше да има такава кола. Повечето купувачи после ги препродаваха на почти десеторна цена в собствените си страни.
Други купуваха стока от различните пазари на едро и я пласираха на дребно. Но затова все пак трябваха пари и то доста. От всички чужденци циганите се справяха най-бързо, защото бяха най-нагли и нахални. Цели семейства от тях бяха наели стаи под наем и си живееха тук по-добре, отколкото в България - без много притеснения, по своему: ден за ден, месец за месец. А някои изкарваха така и години. Допадаше им такъв живот.
При създалото се неочаквано затруднение, Петьо Върбанов нямаше никакъв шанс да оцелее на новото место. Не разполагаше с никакъв резервен вариант, който да влезе в действие. Нищо. Затова се обърна за помощ към първите двама мургави българи, с които се запозна на гарата.
- Закъсах - призна той. - Как ли ще я карам, не зная. Така едва ли ще оцелея.
- Ще чакаш ли да отворят границата?
- Ще чакам. Какво друго ми остава?
- И ние затова стоим - каза младият. - Всичката ни надежда е да влезем в Германия. А там вече е друго.
- В немско е хубаво! - допълни старият. - Като те вкарат в бежанския лагер трябва само на “дъ-то” си да седиш и ти дават по 30-40 марки на ден.
- Богати хора. Имат и дават! - потвърди другият.
- Аз там ще работя! - твърдо каза Петьо. - Идва ми отръки всичко.
- Много ти трябва да работиш! Там дават пари - ей тъй: само да не правиш золуми, да си седиш мирно и кротко! Затова дават парите! - поясни старият циганин.
- Тука май ще умра от глад! - промърмори българинът.
- Така е! - каза младият : - Ако не знаеш какво да правиш - умиркаш си за едното нищо.
- Имаш ли пари?
- Съвсем малко.
- А някаква стока?
- Нищо нямам.
- Ела, ние ще ти покажем нещо!
И те го заведоха в края на градчето, където в един голям гараж, живееха под наем няколко семейства цигани. На единия край по рафтовете бяха нахвърляни пълни чували. Новите Петьови аркадаши поздравиха свойски домакините и поговориха с тях. От целия разговор Петьо разбра само думата “българин”. После отидоха до чувалите.
- Ела да видиш стоката! - каза му стопанинът и развърза единия чувал: - Това са топли фланели. Идва зима и много се харчат. Тук са грейки без ръкави, а тези - с ръкави. Все спортна, все хубава стока!
Българинът очакваше да види някакви вехтории с нищожна стойност, но показаното беше “екстра” качество, дори лукс.
- Утре преди съмване ще дойдеш и ще вземеш по няколко броя от всичко. Ще ги продадеш на пазара, а вечерта ще се разплатиш.
- Но аз … никога не съм продавал.
- Ще се научиш!
- Знаеш ли пазара?
- Не.
- Покажете му го.
Петьо и неговите нови приятели тръгнаха и дълго вървяха покрай реката. Улицата извиваше все край нея като правеше огромна дъга. В края на дъгата бе Пазарът.
- Артик - рекоха циганите - ето тука ще продаваш.
- На земята ли?
- Не, върху кашон. Ще си сложиш един кашон за маса.
- Ето, виж, онзи нашенец! - и те му показаха един циганин, който продаваше върху кашон разноцветни хавлии.
- Сега не им е сезона - рекоха. - Но пак се харчат, щото са евтини. А ти ще имаш екстра стока, каквато днеска се търси!
Написаха му цените и показаха как да си държи стоката, как да вади от кашона нещата едно по едно и да си отваря очите на четири - да не му свият нещо.
Петьо Върбанов се притесняваше. По професия бе химик-инженер, но преди година предприятието, в което работеше, фалира и всички останаха без препитание. Той се опита да работи тук-там, но го наемаха само по за два-три месеца. Освен това, всички фирми искаха кандидатите за работа да бъдат до 35 години.
Останалите веднага отпадаха, което си бе жива дискриминация, защото хората над тая възраст, едва ли не, вече бяха излишни за обществото. И това, ако е демокрация - здраве му кажи! Затова Петьо Върбанов тръгна на гурбет. Сега волю-неволю трябваше да стане търговец. Но какъв търговец можеше да бъде той, българският химик-инженер? Уличен търговец в Полша!
“Да си пикая аз на дипломата и на образованието! - казваше си неведнъж: - Като тая диплома и това образование не могат да изхранят семейството ми!”
Циганите усетиха притесненията му и го успокоиха:
- Ще свикнеш.
- Даже ще ти хареса.
- В алъш-вериша няма грешка. Ще ти даваме на вересия, после ще се разплащаш и ще има и за нас, и за тебе!
Инженерът-химик се съгласи. Отидоха в близкото кафене да се почерпят. Възрастна полякиня им сервира кафе и ги попита какви са.
- Българи сме! - наперено каза младият циганин. - Аз съм българин, той е българин!- посочи по-възрастния. - И този тук също е българин - и той снизходително потупа по гърба Петьо Върбанов.
Жената огледа двамата мургави до поносимо черно клиенти и светлеещият с белотата си до тях Върбанов. Присви устни и с професионално безразличие отмина.
Старият циганин се ядоса и напсува:
- Аз тебе да те …. таковам ! - рече той: - Що лъжеш жената, бе? - и сам се обърна към сервитьорката: - Проше, пани! Аз съм циганин и той е циганин. Само този пан тук е българин! - сякаш невинно казваше: Какво да го правиш като е такъв? И той небрежно посочи Петьо, което значеше, че ние тук сме важните, не той.
Старата “пани” кимна разбиращо. Тук тя бе свикнала да вижда всякакви.
Това кафене бе като пристан на различни човешки съдби - едни пристигаха от неизвестното, други отплаваха към него. Океанът от хора не свършваше никога.
И тези тримата бяха частица от него. Сега седяха за кратко, пиеха си кафето и разговаряха:
- Има ли къде да спиш ? - попита го старият циганин.
- На гарата - отвърна Петьо.
- За търговец гарата не бива! - каза със съчувствие и разбиране той. - Утре си на пазара, а там не е лесно. Цял ден ще си на крак, трябва да се усмихваш на купувачите. Да имаш вид и настроение. Инак като те видят смачкан и недоспан, никой нищо няма да купи от теб!
- Ако искаш, ела при нас! После ще си наемеш отделна квартира.
- Ще останат ли пари за квартира?
- Не се безпокой - ще останат!
И тримата се върнаха по обратния път - пак вървяха по завоя, все по завоя на голямата река, на която дори не знаеха името. Инженерът Петьо Върбанов си мислеше за друго, за Големия завой, който искаше сам да направи в живота. Дали ще успее? Само Господ знаеше, а може би и на него не му бе още ясно.
Пътят им се пресичаше от парк с високи дървета и опесъчени прави алеи. Имаше и пейки, но не се виждаха хора. Химикът-инженер не знаеше къде отиват и не попита. Въпреки лошото време паркът бе красив и впечатляващ, но тримата го заобикаляха, вървяха дълго и не минаха през него. Вървяха доста, докато стигнат няколко малки къщи с дворчета.
Влязоха в една от тях и се отправиха към гаража, встрани от къщата. Отвориха вратата и влязоха. Вътре - направо на пода имаше стъкнат огън и две циганки се въртяха край голяма тенджера над него.
- Нали ви казах да не палите огън на пода! - намръщен каза по-старият циганин. - Има печка.
- На нея не можем да готвим! - заоправдава се с досада циганката.
- Правете манджата и гасете огъня, че и тука ще ни изгонят - нареди младият. - Виж как се е задимило!
- То, от печката дими повече…
- Ти, артик, можеш да седнеш - посочи на Петьо циганинът чергите на земята.
- Тука е топло, ама ша извиняваш, малко е циганско! - помъчи се да оправдае безпорядъка едната стопанка.
Така химикът-инженер Петьо Върбанов остана при новите си приятели. Тази нощ той дълго мисли дали някой българин би постъпил така? Ей тъй - да срещнеш непознат човек, да му намериш работа, да му дадеш подслон. Дълго мисли и не можа да си отговори. Трогна го откровението и сърдечността, с които го посрещнаха тези неуки хора. А той ученият, дали щеше да оцелее, ако не бяха те?
Рано на другата сутрин Петьо отиде до вчерашните търговци на едро, взе стоката и с кашон в ръце, който взе от контейнер за боклук по улиците и с чувал на гърба тръгна към Пазара. Като него вървяха много други.
Едни с чували на гърба, други - бутаха натоварени колички, трети носеха големи торби или чанти в едната ръка, а в другата - сгънато походно легло, което да разгънат и върху него да подредят каквото имат. Колко ли български инженери, асистенти, доценти, а може би и професори, за да оцелеят, имаше сред тях? Никой не можеше да каже.
Първият пазарен ден мина успешно. Още преди залез слънце Петьо Върбанов продаде всичко, каквото носеше. Вечерта старият циганин го тупаше по рамото и му даваше кураж:
- Видя ли: няма страшно! Утре вземи повече стока и пак ще е така!
Инженерът се разплати и наистина му останаха доста пари. След три дни си нае наблизо квартира. Така ден след ден той изкара почти три седмици. Вечер, преди да се стъмни, се връщаше отначало по обиколния път. Виждаше, че и другите правят така. Никой не ползваше прекия път през обраслия с дървета и храсти парк.
Той рядко виждаше хора по алеите. Чудеше се защо е така, но не попита стария циганин. Цялото му внимание бе обсебено от новите стоки, с които го затрупваха циганите. Търговията му вървеше, защото продаваше евтино.
Понякога се досещаше, че стоката може да е крадена, но си мълчеше. Друг избор нямаше. Циганите често му даваха наставления и съвети. Инженерът ги слушаше. Съобразяваше се дори със съветите на вечно неумития негов “колега” - Васко Лекето.
Веднъж Петьо си купи голяма зимна ябълка. С нея той искаше да залъже глада преди вечеря. Изяде я набързо, изчопли дори семките от огризката и накрая сдъвка и тях. Лекето скрито го наблюдаваше и дойде при него:
- Защо изяде и семките? - попита той.
- Полезни са за сърцето - отвърна Петьо и реши да се пошегува: - От тях се става и по-умен!
- Така ли? - ококори се циганинът. - Тогава купи и на мен - и му подаде полски злоти.
Инженерът купи три ябълки и като покорен слуга го подаде благодетеля си.
- Извади ми само семките - рече Лекето. - Другото е за теб!
Петьо разряза ябълките и даде семките на любопитния циганин. Той ги сдъвка една по една и разочарован каза:
- Не струват! По-добре да си бях изял ябълките.
- Видя ли? - засмя се Върбанов. - Нали ти казах, че от тях бързо се поумнява.
Лекето извърна към него големите си черни очи и нищо не каза. В тях се четеше мълчалива закана.
Вечерта, измъчван от умора, инженерът бързаше и реши да мине напряко през парка с големите дървета и подрязани храсти. Така щеше да съкрати много от пътя към квартирата си. Той почти бе извървял пустите алеи, когато в края на парка видя Лекето.
- Ама ти все оттук ли минаваш? - попита циганинът.
- Не винаги.
- Твоите хора не ти ли казаха да не го правиш?
- Не.
- Не бива. Тук е опасно. Като нищо могат да те оберат.
- Не знаех това.
- Сега го знаеш. Аз една вечер като тебе минах напряко. Гледам срещу мене вървят двама.
- Какви двама?
- Поляци.
- И какво стана?
- Рекох си: сега те ще ме нападнат и ще ми вземат парите, а може и да ме убият! Онези наближаха. Огледах се - няма никой! Тогава реших да мина на моя резервен вариант. Аз винаги имам резервен вариант! - отбеляза с гордост циганинът. - Като се приближиха поляците, извадих упойващ спрей и ги напръсках. Те паднаха като зрели круши. После им взех паричките и избягах.
Лекето се ухили самодоволно и зъбите му лъснаха, а в очите блесна лукав огън.
- И за какво ми разправяш всичко това? - рече Петьо Върбанов.
- Разправям ти го, защото ябълковите семки наистина помагат. От тях човек поумнява и сега имам резервен вариант и за тебе.
В едната ръка на Лекето се появи оня спрей, за който спомена и сега го вдигна. Но Петьо Върбанов ловко се извърна, замахна веднъж и спреят на циганина изхвърча във въздуха, замахна втори път и нападателят му се просна на земята.
- “Резервен вариант”, а?! - рече Върбанов. - Добре, че още като студент учих карате.
След час той се сбогува с останалите си мургави приятели, без да им каже нищо за Лекето, качи се на влака и тръгна.
Границата най-после бе отворена и той пое към своята последна надежда, към своя единствен резервен вариант.
