СИРИУС
СИРИУС
Добър вечер, Сириус!
Ти ярко светиш в тъмнината нощна,
пробила с лъч бездънното небе,
аз зов от теб очаквам още
и път
към светлината да ме поведе.
Повикай ме, звезда, повикай
от твойто зарево
да зърна искам този свят без мрак -
сега съм сляп,
все още никой
и от моята Земя е невъзможен моят бяг!
Не знам тук кой ме е заселил,
ала понякога е повече нощта,
а искам да са просветлени
и да пребъдат разумът, честта.
Повикай ме, звезда, безимен -
Земята ни е пълна
с много имена
и макар че всички са неповторими,
те светят с повторима светлина!
Трагичен лъч пресича вековете…
Повикай ме, звезда -
дано ме просветлиш
как да стопим в душите ледовете
и греховете наши как да опростим!
О, Сириус велика,
повикай ме, звезда, повикай!
СВОБОДА
О, тази дума “СВОБОДА”,
на толкова мечтатели кръвта проляла,
великата надежда във човешката мечта -
умирала, възкръсвала, но оцеляла!
Да, тя стремежът е на всеки роб,
гнева му ражда поднебесен,
ала отвежда често пътят й до гроб,
до който се пристига с песен.
И в нейните обятия човек
дали е истински щастлив, свободен,
че в битките за нея век след век
сред костите на мъртъвците броди?
Но тази свята дума “СВОБОДА”,
от плач родилен още възжелана,
върви с човека все по кървава следа,
живее в него - и възвишена, и изтерзана.
О, свободата идеал е и химера!…
Но може би това човекът иска да намери…
ПРИНАДЛЕЖНОСТ
Когато ми е тежко във кръвта ми проехтяват
копитата на прабългарски коне
и удар на длето, с което майсторът прославя
градежа свой за векове.
Градеж на столнина и на държава,
и меч за бран в размирни времена,
и словото, което меча побеждава
в ония много, много стари писмена.
Така през времето пренесъл
със тях в сърцето ген такъв,
умирах и възкръсвах в пътя поднебесен
на българската моя кръв.
Когато ми е тежко призовавам
аз мъртвите с безсмъртни имена
и оня майстор със длетото да остави
у мен ваяние за бъдни времена.
