ИЗ „МАЙЧИНА ВЯРА” (2003)

Змей Горянин


МАЙЧИНА ВЯРА


НА НИВАТА

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
- Да бъде Божията воля!

На къра ще изляза; там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край Него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на Неговия скут
да сложа и да си почина.

1947, София


ВИДЯХ ХРИСТА

Видях Христа. Той беше в две очи
усмихнати и пълни с топла влага, –
и чух Гласа Му кротко да звучи
във детска реч – забъркана и блага.

Видях го във възторга несравним
на майката, която с нежна тръпка
следеше, как несмелият й син
в живота прави първата си стъпка.

В тъмница бях. И там видях Христа:
в окови обкован, покрит със рани, –
и чух Го със попукани уста
да благославя Своите тирани.

И онзи ден пред портата ми там
пак Той бе скрит под просешката дрипа,
а нямах къшей хляб да Му подам,
нито лъжичка гостба да Му сипя…

Глава приведох тих и наскърбен
и изумен видях Христа в сърце си
и от Лика Му светъл осенен
изпях за него тази проста песен.

София, 1948


АКО ЛИ НЯКОГА…

Ако ли някога бих могъл
да бъда пак така невинен,
както в детинските години
в забравения роден град, –
възправил бих очи към Бога
и небесата ведросини
орал бих с поглед, като ниви,
за да посея благодат.

Посял бих малко, малко зрънце,
/аз си го взех от Иоанна,
когато в горест и безсъници
над страниците му стоях/ –
и то било би ново слънце
над Родината изтерзана,
изгряло ласкаво и чисто,
та да прогони мрак и грях.

Посял бих Словото, което
в начале е било у Бога,
и със което Бог създал е
необозримия Си свят; –
посял бих него – то да свети
в тез дни на трепет и тревога,
и то да води и да гали
залутания в мрака брат…

Посял бих словото Христово,
написано със кръв на кръста:
предвечно слово – вечно ново,
за път предвечен – вечно нов.

О, слово Божие:  Л ю б о в!


ЗА СМЪРТТА

„О, колко страшна е смъртта
и грозен гробът – вход за мрака;
заспиш – и вечна пустота:
едно огромно „нищо” чака…”

О, мъничък човешки дух,
в живота туй ли си научил?
Нима не схвана твоят слух
на ангелите хора звучен
да слави живия Живот –
Животът, който не умира?
Та виж: край тебе той извира;
над теб трепти от звездний свод;
кипи, шуми на дървесата
във сока свеж през пролетта;
ечи високо в небесата
на птичките във песента –
навред е Вечният Живот!
Та ти ли – син на Саваот –
от тук към „нищо” ще отминеш?
Нима не виждаш в гроба черен
легло – телото да почине,
и вход – единствен, прав и верен –
Отвъд при Бога да преминеш?!


НАЙ-СЛАДКИТЕ ЗВУЦИ

Чудесно пее за любов славеят
през май, когато младите копнеят;
прекрасен е гласът на ручей хладен
за пътник в зноен ден – задъхан, жаден;
вълшебна е свирнята на щурците,
на окъснелите стада звънците
и шепота на есенния вятър
със позлатените листа в гората.

Но аз съм чувал звуци по-чудесни
от всички гласове и всички песни:
звучи тъй сладкогласата камбана,
запяла бодро в утрината ранна,
разляла над разбудената шир
река от топла вяра и от мир.


ЗА ЖИВОТА

Обичам всяка искрица живот.
Тя радва ме, където да блещука:
в звездицата сред облачния свод,
в цветчето крехко в скалната пролука,
във пухкавия мъх върху скалите,
във кълна житен – Божа благодат,
във мащерката, пълна с аромат,
в приспивното жужене на пчелите,
в кандилцето на малката светулка
и на щуреца в тихата цигулка.

Във всяка искрица живот сияй
Светликът Божий, Който не угасва
и затова ме радва тя без край; –
и винаги пред мен когато блясва
от искрица тя мигом засиява
в небесен фар по пътя ми за там,
където свойта светлинка ще дам
на Оня, Който светлината дава
и от Когото съм я взел, когато
съм видел пръв път слънчевото злато.


ЗОВ

Пеят медни хлопотари –
сякаш есента звъни
над пладнища и кошари;

сякаш есента звъни
със невидими камбани
над поля и планини;

сякаш есента ни кани
да прегънем колена
със смирено покаяние;

да прегънем колена
пред могъщия Стопанин,
Който всички семена

благославя, за да станат
хлебодатни класове –
с хляб насъщен да ни хранят.

Сякаш есента зове
да сберем набожно пръсти
и да се прекръстим.

Монастир „Св. Николай”,
с. Кладница, Софийско
1949 – септември


ПРАЗНИЦИ


ЩЕ ДОЙДЕ ПАК…

„И тази нощ на Изток небосклона
от чиста светлина ще засияй…” –
така мълвеше мама пред иконата
на Бъдни вечер в моя роден край.

Аз виждах как добрата Богородица
усмихва се и кима й дори,
а мама шепнеше: „На вси народи
любов и мир в сърцата ще гори…

И Божието слово ще се сбъдне:
Земята, като рай ще разцъфти…” –
и весело отвръщаше й бъдника,
окъпал в искри нейните мечти.

Ех, то бе тъй отдавна, че едва ли
не, като сън си го припомням пак.
Тъй много вече станаха печалите,
че миналото скри се в сънен мрак.

Не помня ни огнището, ни бъдника, –
но все пак нещо, спотаено в мен
ми казва – както мама: “Ще се сбъдне
светото Слово в речения ден!”

И както се от скрита жар подема
искрица малка в плам да засияй,
от този глас в мен ражда се поемата
за идващия на земята рай:

В уречената нощ Денница мощна –
от слънцето по-светла ще изгрей
и блясъкът й тъмнината нощна
и мракът вековечен ще разсей.

Ще зазвучат небесните простори
от песните на ангелския хор
и със любов ще се прегърнат хората,
и ще блестят сълзи във всеки взор.

И Словото ще дойде пак тогава –
Земята цяла ще е Витлеем,
и на Христа огреяна от славата,
как лесно тя ще стане пак Едем!


СВЯТА НОЩ

Тази нощ е светла без луна –
като детски сън е безметежна
и в тържествената тишина
тръпне ласка хубава и нежна.

Свята нощ. Христовата звезда
на Исуса любовта безценна –
грейнала във милиард сърца,
озарява цялата вселена.

И лъчите й на длъж и шир
обнадеждават и крепят човека
с вярата, че ще настане мир –
Божий мир от нине и до века!


РОЖДЕСТВО

Благословена свята Божа нощ,
изпълнена от ангелските песни!
Сред мрака чер, като победен нож
лъчът на Божата звезда ще блесне!

С благословия той ще засияй
върху софрите с черен хляб и вино, –
и мир ще донесе от край до край
за твойте рожби, майчице Родино!

Ще бъдат всички хора на труда
със празнична надежда обновени,
съединени в Божата звезда
и в чиста братска обич възродени…

И няма вече злото от преди
да трови нашите души отново…
Благословена Божа нощ, бъди
за нас честито Рождество Христово!


ВОДИЦИ

Колко сняг! И над реката леден мост, –
на моста се е спрял Исус Христос.

Вслушва се в камбаните усмихнат, благ –
и в усмивката Му се топи и лед и сняг.

Богомолци с песни идат от града,
да се кръстят със светената вода,

да оставят при кръстителя Иоана
свойте скърби, свойте болки, свойте рани.

А Иоан им казва: „Ето Тоз
е Самият Божи Син – Исус Христос!

Искайте кръщение и благослов,
Той ще ви помилва с кротост и любов!”

И усещат богомолците тогаз,
как край тях и в тях топи се лед и мраз,

как ги милва топла пролетна вълна,
из мъглата как прониква светлина

и сред нея как с крила на гълъб бял
в белота Светият Дух е засиял…


* * *

Рано утрото, разтвори
ведросините си взори,
блясна слънце над реката,
обкована с тежък лед; –
звън камбанен се понесе
и тържествената песен
се отекна, като светъл,
като празничен привет

Слънцето предвечно свети –
и изчезват вековете:
ето Иоан Предтеча
пак издига властен глас:
- Приклонете си главите,
разтворете си душите,
с покаяние срещнете
Божия Син дошъл при нас!

И ледът върху реката
се стопява от словата, –
и разкаяни душите
изповядват грях след грях; –
обич чиста ги обгаря –
те широко се разтварят,
за да влезе в тях Доброто –
Сам Христос да влезе в тях.


* * *

Далеч е още пролетта, а ето:
от пролетно по-синьо е небето
и слънцето, издигнато на изток,
по-светло е, по-златно и лъчисто.
Нов сняг, дошъл нощес от планината,
е пременил за празника земята
и тя блести във утрината ясна,
като девица чиста и прекрасна;
и тя сияе в утрината тиха
и тръпне, тръпне, чакаща Жениха,
да дойде пак и чудо пак да стане, –
когато звъннат звънките камбани
и тръгнат всички хора към реката –
смирени и добри, като децата, –
за да послушат с вяра и надежда
словата, що Предтечата нарежда
и със любов Исуса да посрещнат –
Сам-Си Исус, дошъл: от орис грешна
да ги измие с Любовта си свята –
на Своето кръщение с водата.

О, зная аз, че чудото ще стане!
И вие знайте, звънкащи камбани,
и ти, земя, облечена във бяло,
и ти, небе, от слънце засияло,
и ти, река, с вълните разлюляни!…

Ний знаем! Знаем: чудото ще стане!
Ще се стопи снегът от добрината,
препълваща на хората сърцата,
земята ще потъне в злак и цвете,
южняк ще гали нежно класовете,
дърветата ще свеждат клонки цветни,
и птичи песни – сладки и привети –
ще срещнат пак Исуса на земята.
Пак ще се чуй Гласът от небесата,
небето ще разтвори сини двери
и Гълъбът, крилата си разперил,
ще приласкае с Любовта Христова
вселената – пречистена и нова…

Тогава всеки ден ще бъде пролет,
тогава всяко слово ще е песен,
ще бъде всъде Божията воля
и пак земята ще е рай чудесен.

София, 1953


РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Във храма е тихо. Дълбока печал
се спусна от старите тъмни икони.
И свещи горят. А светликът не гони
безкрайния мрак моя дух овладял.

Смутен съм. Стоя пред ужасния спомен
за Твойто разпятие. Тръпен и плах
аз чувствам, че мой е старинният грях,
че сам изковал съм Ти кръста огромен.

И капките кръв от светите Ти рани
над мене са капнали, в мен ще горят,
догдето часът на Съдът Ти настане…

И шепна, а сам си не чувам гласът:
- Исусе, простил си Ти мойте деди,
и мене със Своята прошка съди…


* * *

Понеси се над земята,
песен вечна, песен свята,
славяща със всяка нота
тържеството на Живота!
Понеси се волнокрила,
лека, като развигора,
ти: надежда, вяра, сила
и закрила и опора.

Понеси се, ти, могъща,
зазвучи във всяка къща
и на всички във сърцата
влей си, влей си, ти, словата, –
за да сетят те отново
любовта да ги съгрява –
Любовта на Бога Слово,
Който ни Живот дарява!

Понеси се, ти, прекрасна,
ти, от слънцето по ясна,
ти, по-ширна от небето,
по-бездънна от морето,
Божа истина свещена –
по-безкрайна от всемира:
че смъртта е победена,
че Животът не умира,
че Христос возкресе!

- Во истину возкресе!


ВЕЛИКДЕН В МОНАСТИРА

Възкресна нощ. Тих, топъл лъх повява,
крила на ангели се разлюляват
и от шума на тяхните пера
шуми набожно тъмната гора.

- А ето, чуй: клепалото запява –
със песента си Бога възхвалява
и възвестява празничната вест:
„Със смърт смъртта е победена днес”!

„Възкръсна Този, Който пожела
със кръстна смърт Живот да ни дарува!”
…И пак се веят ангелски крила…

А ето, виж: нима не ти се струва,
че хиляди звезди от небесата
се спускат в монастира сред гората ?

„Седем Престола”, 1952


ПЕТДЕСЯТНИЦА

Лъчите слънчеви по-златни са,
по-синьо е-небето и по-ясно…
О, светъл ден на Петдесятница!
О, празник свят на чудото прекрасно:
да слезе Дух Свети върху избраните,
да осени челата им със огън,
за да прозрат в Промисълта на Бога
и да лекуват болките и раните
със Любовта изгряла на Голгота,
на Кръста със спасителния знак,
с Исусовото Слово на Живота –
спасило людете от смъртен мрак…

О, светъл ден на Петдесятница!
със чиста вяра чакаме отново
да дойде на земята Дух Свети.
И мислите ни сякаш благодатно са
изпълнени с Живителното Слово
и огън над челата ни блести:
това е Той – негаснещият огън
на безпределната Любов на Бога.


ПРАЗНИК НА СЛОВОТО

Благословен е този Божий ден!
На Бога Слово той е ден обречен!
Че Божието Слово – дар безцен –
от този ден не ни напусна вече!

Били са дни на гробна тъмнина,
на робство черно черни дни безправни,
но греели са в дивни писмена
на миналото образите славни.

И греели и водели са те
славяните през пропасти и бездни, –
и казвали са ни, че Бог не ще
остави Свойто Слово да изчезне!

И не изчезна то, а стана мост
от мрака да преминем към светлика,
където в мир сияй Исус Христос,
и Словото за мирен труд ни вика!

Ти ще пребъдеш, Ден на любовта –
Ден Първи за славянските народи, –
че с тебе ни въведоха в света
светите братя Кирил и Методи!


ВОЙНИШКИ ПЕСНИ И БАЛАДИ 1941


ВОЙНИШКА ПЕСЕН

Пада лек, прозрачен здрач, –
вечерта е много тиха;
няма вопъл, няма плач,
а един войник убиха.

Прост е неговият гроб
в обгорялото стърнище:
малко пръст в един окоп,
саван кърваво платнище…

Няма свещ и упокой,
няма звъннали камбани:
свири вятърът отбой
над полетата смълчани.

А когато превали
месецът зад планините
той ще тръгне пак, нали,
стройно с другите убити?

Няма вопъл, няма плач,
няма смъртна изнемога.
Ех, тръби, тръби, тръбач, –
дай сигнала за тревога.

Княжевац, 14 април 1941


ИВО

Тази вечер небето беше сиво.
На проверка извикаха Иво.

Замълчаха дългите редици –
жал покруси морните войници.

- Де е Иво? – викна офицерът, –
Трима души, марш! Да го намерят!

Като черни, настръхнали птици
отминаха тримата войници.

Свърнаха те към полето бойно –
там бе тихо, тихо и спокойно.

Иво беше до една глогина:
беше легнал бледен и изстинал.


* * *

Ей ти, Иво, паднало войниче,
в село чака русото момиче;

майка ти край схлупената къща
вярва, че синът й се завръща;

а край село зрейналата нива,
като лято злато се разлива…

И лежиш ти тука тих и бледен,
сън задрямал – тежък сън последен!…

Гледа Иво с мъртвите зеници
свойте братя тъжните войници

и им дума: Ех вий, мои братя,
аз очаквах да чуя тръбата!

И момиче, и майка, и нива
няма да се видят вече с Ива,

Замълчаха тримата другари,
черна мъка им сърца попари,

а луната тънък сърп извила
над мъртвеца хвърли бяла свила.

Бяла паланка,
13 април 1941


БАЛАДА КРАЙ МЕСТА

Край Места бе убит един войник.
Направиха му прост войнишки гроб –
и свърши упокойката за миг
с молитвата на полковия поп.
След туй мъртвецът остана самичък
под кръста, с каската накичен…

Войникът много, много затъжи
и тихичко на себе си каза:
- Тъй сам-самин, без ни една сълза,
нима е леко тук да се лежи?

Но случи се, подир неделя време,
едно овчарче завъртя се там, –
успя от кръста каската да вземе
и заигра се с нея.
                    Чуден плам
премина през очите на мъртвеца:

- Играй, дете, играй със мойта каска,
аз нямам друга, по-голяма ласка
от твойте малки, чисти детски
                                        пръсти…

Детето, сякаш, чу и го разбра,
прекъсна си детинската игра
и се прекръсти.

Бук,
10 юни 1941