интервю на Юлий Йорданов с Петър Динчев

Какво би се получило, ако върху пловдивска подложка се ашладиса смолянска пъпка? Как какво - семейството на поета, журналиста Петър Динчев и народната певица Бойка Присадова. Това семейство сега е в радостна тръпка - 75-годишнината на твореца с перото, която той отбеляза на 6 април.

Малко преди да седна и се захвана с творческото житие-битие на Петър Динчев, се потрудих и изчетох достатъчното по брой страници на книгите Динчеви. И усетих що за човек е техният автор. Силно се впечатлих от неговото перо, сътворило лирика, обилно напоена със неизмерната обич към родовия корен, родния край - сърцето на плодородна Тракия и дивните красоти на Родопата на Орфей.

И в този миг осъзнах колко е прав Матей Шопкин, който пред една петилетка писа: „И приведен над белия лист, в тези утринни мигове виждам как едно момче върви по пътеките на Родопа планина; върви момчето и в нозете му бълбукат бистри извори, просторите звънят от песни на влюбени птици, горите шумят и разказват старинни легенди и предания. А вятърът - песенният родопски вятър, с бели пръсти роши черната му коса. И нещо му нашепва. Момчето слуша този загадъчен шепот и с весели очи и разтворена душа тръгва по далечните пътища на живота. Тръгва от родното си село Патриарх Евтимиево, става гимназист в Асеновград, студент по българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”… А по-нататък - журналист в смоленския вестник “Родопски устрем”, после - завеждащ отдел “Култура” във в. “Кооперативно село”, зам. главен редактор на в. “Земя”, главен редактор на сп. “Читалище”… Зад тези строги биографични данни като в някаква странна просъница в душата ми прозвучават стиховете, с които се открива първата му поетична книга “Няма греховна любов”.”

- Кое беше онова нещо, което те накара да грабнеш перото и се захванеш с поезията?

- Не знам кога точно съм изпитал магията на литературата и изкуството, но сигурно ще е било в ранното детство, когато мама ни приспиваше с приказката за изгубената в гората Иванка, а татко ни разнежваше с гальовните звуци на кавала.

После неусетно е попивала в мен красотата на приложното народно изкуство чрез усмихнати чардаклии къщи, дълбоки песни, пъстри носии и чевръсти хора. А училището направо разтвори пред мен вратите на музика, поезия, живопис… Така неусетно навлязох във вълшебен свят, от които никога не поисках да изляза.

Пеех, рецитирах, играех. И навярно сам съм почувствал потребност да съзидавам, щом съм прописал стихове, правил съм опити да претворявам сценични образи и съм търсил тайнствата на формите и цветовете върху картонените листове.

- Всъщност какво е за тебе творчеството?

- Въпросът е оказа толкова голям и сложен, че и до сега не мога да намеря пълния и точен отговор. Защото както и да го определиш, творчеството ще е още нещо. Да, то е дейност, която създава произведения с висока стойност. Литература, изкуство, наука… Човешка дейност.

Колкото и да опоетизираме птиците, цветята, майката Природа, тяхното съзидание е повече биологична потребност, инстинкт, игра на материята, отколкото осъзната, извикана от дълбоки размисли и преживявания - дейност в името на красотата и опознаването на света.

Това е присъщо само на човека. И тъй като не мога да намеря своята точна формула на творчеството, от много години търся тайната в различни поетични творби. Самото Творчество е необозримо и на него никога не може да му се сложи точка.

- Творчеството не е ли деяние на дарбата, качество Божия даденост?

- Да, разбира се,! Творчеството е рожба на онази особена нагласа, която хората са нарекли Дарба. И понеже тя осенява малцина, същите тези хора са подозрели Божия намеса, щедрост на Съзидателя.

Само че дарбата е просто възможност за съзидание. Другото го прави Трудът - тежкият, упоритият, непрекъснатият човешки труд и особеното състояние на духа, наречено Вдъхновение.

Кацне ли на рамото на даровития труженик, той прави открития. Ако Божията щедрост е толкова голяма, че при свръхнадарения дойде свръхвдъхновение, се раждат гениални творби.

Несъмнено тези думи са точни и истинни, защото са изречени от  Петър Динчев - човекът, смирено даващ влог в родната ни поетична нива. А дали стиховете му са сред гениалните творби, можем да съдим по купчината награди, които е получил.

Доказателство е и наградата за поезия, присъдена му от Съюза на българските писатели за стихосбирката му „Горчиви сонети”, националната литературна награда “Иван Нивянин” и още, и още….

Сигурно тези отличия го радват, но още по-радваща е и една необичайна награда, за която си мечтае всеки, заел се да  твори - обичта на читателите, зрителите, почитателите. Този приз звездното семейство, родило се чрез ашладисването на песента и словото отдавна е получило и продължава да получава.