ИЗ „ДЕЦА ОТ БРЕГА” (1962)
——————————
КЪДЕТО СВЕТИ ВОДАТА
——————————
НА МОИТЕ СЪСЕДЧЕТА
Мои плачливи съседчета, вчера родени -
утре на радостен поход ще тръгнете вие,
утре небето, брега и водите зелени
всеки от вас ще открие.
Как ще сияе по пътя ви къща до къща,
кея ще шири насреща бетонна премяна,
а надалече талази сребро ще разгръща
морската къдрава пяна.
В пристана няма да чакат гемии сакати,
слепи от старост коне и разбити каруци.
Чайка от моето детство над вас ще изпрати
своите гиздави внуци.
Младия докер ще има отмяна юнашка -
цяла дружина от кранове с бляскави длани.
А парахода-градина с китара моряшка
право на борда ще кани.
Припеви нови сами ще подемете, зная -
нови дори и мечтите ще бъдат тогава…
Нищо, че плачете още в съседната стая -
вашето утро изгрява!
ЗАКУСКА
Разцепена, динята пръсва се цяла
и блясва от алена захар сърце,
а слънцето - тъкмо над залива спряло -
се смее на бързите детски ръце.
Със зъбите в резена - ама че сладост!
Брадичката лъсва от капчици сок,
потичат по дрехата мънички вади,
които изтрива ръкава широк.
Потеглят корите с вълната полека,
да минат морето до края му син,
но после, не щеш ли, изчезват далеко -
навярно изял ги е някой делфин.
ШАМАНДУРА
Сред синята вода се червенее,
на детска топка отдалеч прилича.
Задъхани - доплаваха до нея
три палавника и едно момиче.
За весел морски танц се наловиха
и пъргав крак синджирите й люшна.
А тя заскача и зазвънка тихо,
на детските желания послушна.
Била е нявга смъртоносна мина.
Сега танцува, смее се, сияе -
червено слънце сред водата синя,
с което четири деца играят…
ЛЕТНИ ВЕЧЕРИ
Пламне ли над къщите простора
в ярка червеникава позлата,
сбират се децата от махлата
шумно пак у Иркини на двора.
Да отплава слънцето се кани,
къщите прозорците разтварят,
в уличката връща се рибарят,
длезгаво подвиквайки: „Калкани…”
В двора пък настава олелия -
топка хвърлил някой през стобора,
пакостник отскочил и съборил
жълтата гледжосана саксия.
Кой събужда ласкавия вятър?
Кой липата дъхава раздвижва?
Кой предлага звънко и безгрижно:
„Хайде да играем на театър”?
Сяда сред тревата некосена
публиката весела на двора,
близкото небе ще е декора,
топлата земя ще бъде сцена.
Дружен крясък: „Ирка да танцува!”
Ирка уж не чува и не слуша,
после вмиг с усмивка простодушна
ето я - сандалите събува.
Ето я - същинска хубавица,
крехка, тънконога, дългокоса,
танца почва пъргава и боса,
сякаш над тревата литва птица.
Стегната в малиново елече,
гъвкаво люлеейки ръцете,
става тя голямо ново цвете,
цъфнало със слизащата вечер.
Има ли за ручея умора?
Има ли на детски смях насита?
Шепнат си листата и звездите:
- Всяка вечер празник е на двора…
ПРЕДИ ЗАСПИВАНЕ
Помръднеш ли се лекичко за миг,
постелката от царевична шума
започва да говори сякаш с думи
на някакъв незнаен свой език.
Одраното коляно те смъди,
усещаш на сеното аромата,
блестят над тебе ярко от асмата
- в листата слезли - едрите звезди.
А тебе ти е меко и добре,
коляното забравено е вече
и чуваш как ти шепне отдалече
невидимото ласкаво море.
Комарите заканват ти се в хор,
но ти лежиш безгрижно и ги слушаш -
закриля те изригналия пушек
от кофите с подпален конски тор.
В ПТИЦЕФЕРМАТА
Развели шарени поли,
две малки хубавици
на гости днеска са дошли
при перестите птици.
На румените личица
е кацнала усмивка -
летят перца, перца, перца
за пухена завивка.
Едната гостенка за миг
от тоя пух ще вземе,
и двете хукват с весел вик
и виждат се големи,
птичарки виждат се сами
след няколко години,
а двора пърха и шуми -
море от перушини…
ФИДАНКИ
По жълтия склон до морето
засаждат кресливи момчета
дръвчета.
Ще станат децата големи,
ще шушне гора от бадеми,
след време.
В гората моряк ще дотича
да каже на свойто момиче:
„Обичам…”
И спомен за детски години,
за весела детска дружина
ще мине
по склона с бадеми, където
садили кресливи момчета
дръвчета…
В АХТОПОЛСКИЯ ЗАЛИВ
Било война и офицер пиян
запалил дървения стар Ахтопол.
Над залива, от огъня огрян,
заглъхвал бавно дрезгав женски вопъл.
Вдовиците издигнали къщя
от черни и червени камънаци.
И бяла пяна пръскала нощя
съня на малолетните сираци.
Но пак война забила барабан,
сираците направила войници.
А мрежите за новия талян
изплели тихо новите вдовици.
Родени след последната война,
сега дотичват мургави хлапаци
в горещата златиста светлина
при жълтите крайбрежни храсталаци.
Звъни и пее детската им реч,
в която има риба и смокини,
и лодката поема надалеч
по синята потрепваща коприна.
Морето няма ни една вълна,
като милувка вятъра е топъл -
родени след последната война,
без страх гребат децата на Ахтопол.
НАСТРОЕНИЕ
Нощта е тъмнолико момиче от горите.
То всяка вечер дъха с горещия си дъх.
То слиза при водата, седи на канарите
и с кротки пръсти гали изсъхналия мъх.
Полата му кафява е пълна със светулки.
Излитне ли светулка, смеха му буди звън.
А вятъра докосва тръстиките цигулки…
В такава нощ не можеш намери час за сън.
В такава нощ рибаря потегля надалеко
и дълго разговаря с трептящата звезда…
Пред лодката се стели седефена пътека
и ласкаво бълбука дълбоката вода.
Въздишат всички звуци, люлеят тишината.
Безгласна песен блика от твоето сърце
и тебе ти се струва - водата и земята
полека би прегърнал с обичащи ръце.
ПРИ СЛЯПАТА ЧЕРКВА
От камък изградили я мъжете -
за дълги времена да бъде здрава,
извили й прозорци към морето -
да гледа и вълните да смирява.
На странни риби и големи раци
приличали светците при амвона,
защото все рибари и моряци
изписали старинните икони.
И тръгнела ли лодка по водата,
изкачвали се в черквата жените
и молели да няма страшен вятър
и пролетта да отнесе мъглите.
И чувал в черна нощ брега оловен
как молело и викало градчето.
Но гинели отново и отново
рибари и моряци сред морето.
Не победила черквата мъглите,
не укротила ветрове и плисък…
И хората зазидали сърдито
прозорците, вторачени на изток.
И черквата навеки ослепяла.
И никой там не коленичил вече.
Тревата неспокойна избуяла
да заличи ненужната пътечка.
Пред черквата сина на капитана
заварих днеска гласно да мечтае.
Той иска също капитан да стане
и древните предания не знае.
Той вярва само в хора и мотори
и всяка вечер баба си ядосва,
когато дръзко с възрастните спори,
омазал бузи с рибената гостба…
Не жаля за напуснатата черква,
не жаля за смъртта на боговете -
в очите на крайбрежните момчета
безсмъртието на моряка свети.
ЧУДО
Един работник потен дръзки думи каза,
ръцете си до лакът в пясъка забол.
Издигнаха се после кули от желязо -
сред пясъците хора търсеха петрол.
Над пясъците бели слънце побеляло
с огромните си помпи смучеше потта.
Буботеха мотори денем до премала
и огнени фенери светеха нощя.
В прегърбените къщи спяха пак децата,
навикнали на лодки, чирози и сол.
Но в сънищата вече плаваше земята
с желязното си чудо - кули за петрол.
И в сънищата свои някой непослушник
забравяше за малко синьото море
и хукваше разгърден - в пясъчната суша
петрола как избликва първи да съзре.
НА ПЪТ
Приятели мои от босата флота,
която препуска по дюните смаяни,
ще тръгнете скоро на път из живота,
където ви чака и свети незнайното.
На път си вземете, приятели мои,
от детството някоя песен атлазена,
смеха на дъжда и гласа на прибоя
и суха тръстика, със слънце белязана.
На път си вземете, приятели мои,
възглавка, от майчини сълзи избелена,
и камъче хладно от гроб на герои,
опазили нявга мечта непрострелена.
На път си вземете, приятели мои,
милувка от длани, надвили умората.
На път си вземете сърце неспокойно,
голямо и тежко от обич към хората.
——————————
РУСОКОСАТА
——————————
С МАМА Е СВЕТЛА НОЩТА
Тука съм, птиченце, тука.
Пак ли се сепна насън?
Клонка в прозореца чука -
сигурно мръзне навън.
Няма чудовища в мрака.
С мама е светла нощта.
Само прозореца трака,
само въздишат листа.
Мъничко бяло момиче
нявга и аз съм била.
Нощния страх е заничал
нявга и в мойте стъкла.
После на мама ръцете
той е довеждал при мен -
тихичко те да ми светят
вместо далечния ден.
Тука съм, рожбице, тука.
Ти не проплаквай насън.
Клонка в прозореца чука -
сигурно мръзне навън.
Клонка измръзнала трака
и се обаждат листа.
Няма чудовища в мрака,
с мама е светла нощта.
РАЗГОВОР
Кой ли ти разказа приказка плачлива,
та се втурваш в къщи и до мен се свиваш,
залъче не кусваш, глътчица не сръбваш,
само жално питаш имам ли си скърби?
Русокоса моя, ненагледна моя,
всичко, дето имам, скоро ще е твое -
новите ми рокли, книгите ми стари
и орляка верни весели другари,
улиците шумни и града с градини,
вятъра, морето, цялата родина
и света край нея…
Но ще си призная,
че скръбта не давам.
Вярвай ми, лъжа е,
че скръбта е нужна, за да ни калява,
че от много скърби всеки умъдрява…
И без скръб ще смогнеш, моя златокъдра,
да израснеш силна, ласкава и мъдра.
СМЕЛА
Някога сред клоните се гушех -
да озобвам едрите черници,
приказки и песнички да слушам
до насита от листа и птици.
Някога на камъка се качвах,
плискаше ме слънчевото злато
и мечтаех - с пръчката си мачта
да досегна облаче крилато.
Някога се втурвах към вълните
и люлеех тъмните си плитки
и сама си виках шеговито,
че морето сигурно е плитко.
Ти сега зелени клони яхаш
и черници недозрели хрупаш,
гледам те и си помислям плахо -
всяка клонка може да се счупи.
Ти сега на камъка заставаш,
лъсва детско загоряло рамо,
гледам те и нещо ме задавя -
хлъзгав е и грапавия камък.
Ти сега към прилива пристъпваш
и повдигаш дрешката си мокра,
гледам те и цялата изтръпвам -
знам морето колко е дълбоко.
Свидно мое, слабичко момиче,
гледам те, от страх ръце преплела,
гледам те, но дума не изричам -
нека бъдеш смела.
СЛЪНЦЕ
Колко хубост още има да познаеш,
колко дни звънливи слънце ще те чака!
Танци ще подхваща вятърко нехаен,
песни ще пилее славейко в шубрака.
С песни ще те викат ято гургулици,
цвете разцъфтяло аромат ще пръска
и ще те присрещат малки ученици
на гръдта с пембяна лекокрила връзка.
И дебела книга с букви и картинки
дълго ще разправя чудеса и тайни,
а на твойта блузка лъскава калинка
с копченцето бяло футбол ще играе.
Може би в градини, багери и скели
чудесата книжни ще превърнеш сетне,
ще пламтят наблизо ябълки узрели
и вода далечна тихо ще просветва.
Гласове моторни ехото ще носи,
танци пак ще вие вятърко нехаен
и когато твойте рамене докосва,
ще нашепва нови чудеса и тайни.
А халосник влюбен погледа си влажен
час по час ще гмурка в къдрите ти меки…
Аз отдавна мисля и на теб ще кажа:
радост да намери ражда се човека!
РОДИНА
Стои момиченце на пясъка,
изпраща белите рибарски кораби
и мисли:
„Моя бряг е най-прекрасен,
като морето мое няма второ,
на мойте кораби се возят
най-безстрашните момчета.”
А много са моретата.
И хиляди момиченца
към тях лица извръщат,
изпращат кораби и мислят същото.
И всички мислят право.
И всеки бряг е най-прекрасния,
нали деца по него раснат.
И родното море, където плават
звезди и слънце, е неповторимо.
И вред добри смелчаци има.
Земята цяла, цяла свети
с моретата и бреговете,
а хората й си приличат
дори по туй, че я обичат.
ИЗПРАЩАНЕ
Ще завържа русото ти руно
в тежка плитка от уханно злато,
равното ти чело ще целуна
и ще те изпратя до вратата.
- На пресечките да се оглеждаш -
ще река със скорост шеговита
и след тебе, без да забележиш,
всичките ми мисли ще политнат.
Ще остана изведнъж самичка,
ще ми стане изведнъж студено.
И напразно веселите птички
с топли звуци ще кръжат над мене.
Все ще ми е мъчно на раздяла -
но и теб ли с мъка да отровя?
Бързай, мое цвете избуяло,
тебе чакат пътищата нови…
ПРОМЯНА
Когато с пътищата бели
на път поемах аз,
браздяха птици пощурели
небето от атлаз,
звънтяха макове червени
от двете ми страни,
пламтяха с пламъци зелени
примамни далнини
и вечер виках към простора,
звездите де блестят:
- Дано не се завръщам скоро
от път!
Когато с пътищата бели
на път поемаш ти,
страха в сърцето ми се цели
и мъка ме гнети.
И мисля си: „Къде ли скита
детето ми само?”
И тихо раздавача питам
не носи ли писмо.
И вечер шепна към простора,
звездите де блестят:
- Дано детето дойде скоро
от път!