с писателя Боян Ангелов, председател на СБП, разговаря Юлий Йорданов

Боян Ангелов е роден в Панагюрище на 27 август 1955 година. Завършва тамошната гимназия, а литература и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитава докторантура в Института за философски изследвания при БАН и по валдорфска, антропософска педагогика и социална психология в Швейцария. Специализира и преподава гьотеанистика, антропософска естетика и релация на художествените науки в проекцията Изток-Запад. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио, като главен редактор на сп. “Читалище”, зам.-председател на Съюза на народните читалища. Председател на фондация “Читалище-1870″, както и на Българо-швейцарската академия за художествени науки. Директор е на издателство „Български писател”, издава и сп. “Читалище”. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Съставител и автор е на множество издания - антологии, сборници, монографии, както и на енциклопедия на българските възрожденски читалища. Автор е на двайсетина поетични книги, сред които: „А върху ножа - детелина”, „Тиара”, „Делтата на другия живот”, „Скали от вятър”, “Еос”, „Цветовете на тъгата”, „Съзерцание”, „Пристанище в средата на душата”, „Византийска мозайка”, „Отрицание на отрицанието”, „Разговор с мълчанието”, „Ъндърграунд” и др. Автор е и на книги с историко-философска и литературно-критическа насоченост. Носител на наградата за литературна критика „Нешо Бончев”.

- Господин Ангелов, кое беше онова нещо, което ви накара да грабнете перото и се захванете с поезията?

- Това мое влечение към мерената реч възникна много отдавна, когато се учех да чета и пиша. Спомням си, че от 3-4-годишна възраст всяко мое впечатление пресъздавах в рисунки - несръчни и недодялани, които постепенно започваха да придобиват реални измерения. Научавах се да рисувам хора, коне, къщи, дървета, планини, влакове, небеса…

А когато се научих да пиша, започнах да пресъздавам всичко това и с думи, а и в рими. Бях пет-шестгодишен, когато написах първото си несръчно  стихотворение. Ето как започва: “Лежи в затвора този патриот,/не мисли за смъртта си,/а мисли той за новия живот,/когато бодро ще растат децата…”

- Кога необходимостта да пишете прерасна в желанието да я превърнете едва ли не в професия?

- Не съм смятал, че литературата ще се превърне в моя професия. Всичко ставаше през годините някак естествено. Занимавал съм се с какво ли не, но винаги съм поставял поезията над всичко. И сега смятам, че тя дава на човека необозрими долини и висини, в които той може да препуска с въображението и с вдъхновението си.

Пред поезията не съществуват граници, защото тя присъства навсякъде и във всичко, и е призвана да превръща грозното в красиво, а красивото - в прекрасно. Може би затова реших да следвам философия и филология, тъй като смятам, че философията е доминантата на поетическото изкуство.

- Как у вас се ражда идеята за една творба?

- Не съм от хората, които си налагат да пишат поезия и тогава, когато вдъхновението не ги е навестило. Смятам, че измислените стихотворения са всъщност измъчени стихотворения. Те в повечето случаи наподобяват стихове, а всъщност са набор от думи, в които липсва най-важното - неподозираното и неописуемо чувство, превръщащо творбата в поезия.

Ала поетът не бива да разчита единствено на емоциите си, защото читателят интелигентен и запознат с традицията и модерността. Едно стихотворение, за да остане по-дълго в съзнанието на читателите, е нужно да носи  нова информация за света около нас и вътре в нас.

Особено ценна е онази поезия, която осветлява неразгадани още тайни за живота и за смъртта.

- След толкова стаж в литературата установихте ли дали имате любима тема или теми за писане?

-  Любими мои теми са вечните теми: за любовта - към любимата, към родината, към децата ми; за приятелството и предателствата. Все по-интересно ми става в стихове да пресъздавам живота на велики личности и на известни хора, но и на хора, които не са така известни, но носят в себе си най-ценното - човечността и добротворчеството.

Според мен поетът трябва да бяга от общите фрази, от натруфените слова и от безсъдържателната показност - на мястото на символите трябва да поставя реалното битие и неговите конкретни проявления.

- Какво за вас означава творческият импулс?

- Сподред мен, творческият импулс е пресечната точка на инспирацията с интуицията. Той навестява всеки човек, но само творецът може да го улови, да го трансформира в подходяща форма, която да провокира емоционално другите хора.

Ала творецът не бива да чака този импулс, а е нужно да го търси постоянно и настойчиво. И да пресъздава действителността така, че да осъжда всеки опит, насочен към унижаване достойнството на човешката личност. Писателите са призвани да се борят не само за собствената си свобода, но и за свободата на другите.

- А как идва този импулс?

- При мен конкретно понякога идва насън или в полусън. Когато се събудя, непременно трябва да запиша онова, което съм чул по инспирация. Ако не го запиша, след няколко часа се изпарява яко дим. Другият начин е да провокирам този импулс, но не винаги се получава онова, което искам да бъде.

Думите са чувствителни към подредбата им да зазвучат по нов, неподозиран начин. С тях не бива да се прекалява, не трябва да се използват прекомерно епитети и сравнения, защото това е признак на поетическо безсилие.

Думата сама трябва ясно и точно да разкрива онова свое значение, което е предназначено за определения контекст. В поезията прилагателните са патерици, превръщащи стихотворението в инвалид.

- Кога изпитвате задоволство, че сте постигнали успех с творчеството си?

- Всеки пишещ знае кога е постигнал онова, което иска да постигне. Лично аз изпитвам удовлетворение, когато напиша стихотворение, не вписващо се като изказ и съдържание в общоприетите норми.

Усещам го като нещо различно, но дали ще бъде оценено от другите също има своето значение. Разбира се, че не оставам много радостен, ако читателите не го оценят по очаквания от мен начин.

Отдавна съм престанал да се съобразявам с общоприетия литературен вкус. Понякога той изостава от естетическите тенденции на съвремието. Много е важно да се експериментира, защото актуална е максимата, „който търси, намира”.

- Наред с творчеството от почти година оглавявате и столетния Съюз на писателите. Горещ или хладен е столът, на който седнахте?

- Председателството на организация като Съюза на българските писатели е преди всичко отговорност. Отговорност към създаденото от Иван Вазов, Михаил Арнаудов, Елин Пелин, Добри Немиров, Тодор Влайков, Стилиян Чилингиров,  Горги Караславов, Димитър Димов, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Павел Матев, Кольо Георгиев, Николай Хайтов и останалите председатели на СБП.

Отговорност и към творчеството на Пейо Яворов и Йордан Йовков, Христо Смирненски и Гео Милев, Асен Разцветников и Никола Вапцаров, Кирил Христов и Теодор Траянов, Емилиян Станев и Йордан Радичков, Дора Габе и Елисавета Багряна, към стотиците български поети и писатели, членували и членуващи в този съюз.

Болно ми е, че българската държава с всичките нейни „демократически” правителства не подкрепя финансово и морално този писателски съюз, оставила го е на произвола на съдбата и десетки талантливи писатели тънат в мизерия и нищета, търпейки пренебрежението на овластени безродници.

Либерални и неолиберални „стратези” са узурпирали телевизионни екрани и тиражни медии, за да проповядат денонощно, че българският народ не се нуждае от закон за защита на своя език и своята книжовност.

Такива продажни хорица преподобният Паисий Хилендарски нарече преди четвърт хилядолетие „неразумни и юроди”.

Ала Писателският съюз не е малоброен и може да защити българската литература от нечистоплътни посегателства, защото получава разбиране и опора от народа български, който не може да бъде излъган или заблуден.

- Административността не е нещо новост за вас, но как успявате да носите няколко дини под една мишница?

- За моя голяма радост намирам много съмишленици и съидейцини сред писателските среди и в обществото. В България има много и много прекрасни хора - добри, интелигентни, отзивчиви, влюбени в своето Отечество.

За съжаление те стоят встрани от изявите на т. нар. „български елит”, където за успели, са считани само и единствено богаташите.

В огромното си болшинство членовете на СБП са скромни и високо талантливи, но стоят встрани от голямата политика и от големите пари.

Тази своя самоизолация са избрали сами, защото искат да останат верни на съвестта си.

- Понеже вече сте във възраст, попреминала на попрището жизнено средата, накъде гледат очите ви: към бурния творчески ритъм, към не чак до там спокойното административно дело или към преподавателската работа?

- Нямам вече афинитет към преподавателската работа, защото тя донякъде пречи на творческия ритъм, от който не искам, а и не мога да се откажа. А административната работа ме привлича дотолкова, доколкото мога да бъда полезен на своите колеги за една по-справедлива оценка на техния труд и на таланта им.

Нагледахме се и се наслушахме как една и съща шепа нагаждачи и самозванци „обира” всички видове награди, премии, отличия, контрактации и какво ли още не.

И това продължава от тоталитарните години до сега. Опитвам се да сложа край на тази безпринципност в литературата, макар че безпринципност у нас съществува във всички сфери на обществения живот.