Лалка Павлова

откъс от монографията „Епическият монумент на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък” от Неда Антонова”

Белетристичното платно в романа на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък” представя онзи отрязък от Руско-турската война, който е пряко обвързан с освобождението на Плевен. За да може обаче читателят да възприеме и осмисли художествената интерпретация на историческите факти, е необходимо да се е запознал с историографската информация за тях. Именно това налага тяхното припомнянето в монографията.

През втората половина на XVIII век народите на балканския полуостров повеждат борба за националното си освобождение, което води до вътрешна политическа криза в Османската империя. След предишните няколко руско-турски войни, през първата половина на XIX век Русия придобива все по-голямо влияние на Балканите и в Ориента.

Към края на века европейските държави предприемат действия за завладяване на част от земите на Османската империя, защото виждат в Русия фактор, който застрашава икономическите им интереси в Източното Средиземноморие. Т. н. „Източен въпрос” (1875 - 1878 г) прераства в „Източна криза” след Кримската война, която извежда на преден план необходимостта от намеса на Великите сили в Европа в политическите и икономически взаимоотношения на Балканския полуостров. Херцеговинско-босненското въстание (1875 г.) и Априлското въстание в България (1876 г.) ускоряват не само сътресенията вътре в Османската империя, но и подготвят почвата за нова война.

Руско-турската освободителна война (1877 - 1878 г.) не е просто война между две държави. Повече от година преди започването й между Великите сили в Европа и Русия се провеждат поредица от срещи и конференции, в чиито записани договорени решения се уточняват границите на бъдещите нови държави, както и ползите от войната за съседните европейски страни. На 8 юли 1876 г. се провежда т. н. Райхщадска среща между цар Александър II и австроунгарския император Франц Йосиф.

Основният въпрос в дискусиите бил свързан с току-що започналата Сръбско-турска война (1876 г.) и евентуалните последици от нея, но били засегнати и въпроси за вероятността от други войни с Османската империя. Предвиждало се Австро-Унгария и Русия да не се намесват в хода на Сръбско-турската война, а за новото политическо статукво при разпадане на европейската част на Османската империя се предвиждали две версии: според руската - Северна и Южна България да образуват две независими княжества; според австроунгарската - те да станат автономни провинции в пределите на Османската империя.

Тези и следващите преговори се водели в пълна тайна. На 15 януари 1877 г. в Будапеща е подписана т. н. Будапещенска тайна конвенция, която гарантирала неутралитета на Австро-Унгария в предстоящата руско-турска война. Според нея след приключването на военните действия Австро-Унгария трябвало да получи Босна и Херцеговина, а Русия - Бесарабия.

На Балканския полуостров не се допускало създаване на голяма славянска държава - България, Албания и Румелия да станат отделни самостоятелни страни. Всъщност резултатите от преговорите в Будапеща осигурили правото на Русия да воюва с Турция, но при евентуална победа ползите за нея остават минимални. На 15 април, 1877 г. се провеждат руско-румънските преговори, чиито две конвенции уреждат преминаването на руските войски през румънските земи и участие на Румъния във войната на страната на Русия с 40-хилядна армия. На 12 (24) април, 1877 г,. в Кишинев цар Александър II подписва манифеста за обявяване на война на Османската империя.

В този исторически момент Турция разполага с голяма и добре въоръжена с модерно оръжие армия. Численият й състав възлиза на 500 хиляди души, от които 300 хиляди били разположени на Балканския полуостров. От обявяването на войната до същинското й начало преминават над два месеца, което дава възможност за прегрупирване на турската армия и подготовката й за отбрана.

Русия започва войната на Балканите с около 210-хилядна армия. Междувременно в Румъния било сформирано Българското опълчение от около 7 500 души, разделени в шест дружини, начело на които са поставени руски офицери, чийто главнокомандващ става ген. Николай Столетов. На 6 май, 1877 г., в Плоещ, главнокомандващият руската армия връчва на трета опълченска дружина, командвана от подполковник Калитин, знамето, изработено от жителите на гр. Самара и останало в българската история с името Самарско знаме.

На 27 юни през нощта руската армия форсира Дунава за овладяване на градовете Свищов и Никопол. От тази изходна точка т. н. Дунавска армия предприема бойни действия в три посоки - 10-хиляден отряд под командването на ген. Гурко поема към Търново със задачата да овладее старопланинските проходи; вторият лъч от около 45 хиляди души и 5 хиляди кавалеристи, въоръжени и с над 200 оръдия, под командването на Александър Александрович, се насочва към Североизточна България, където в градовете Русе, Шумен, Силистра и Варна били съсредоточени значителни военни сили на турците; Западният отряд с около 25 хиляди души под командването на ген. Н. Г. Криденер има за задача да овладее Никопол и да се насочи към Плевен. На 3 (15) срещу 4 (16) юли силите за Западния отряд обграждат Никопол.

Сраженията се водят при изключително тежки условия - 35 градусова горещина и липса на вода, патроните бързо привършват, но пък местното българско население им оказва голяма помощ. Хасан ага се предава в плен със 7 хиляди души, 6 знамена, 113 оръдия, около 10 хиляди пушки, като губи 1300 убити и ранени.

Победата повдига духа на руснаците и българите, но за съжаление ген. Криденер изпуска подходящия момент за овладяването на Плевен. В това време напусналият Видин Осман паша с отряд от 15 хиляди войници, изпреварвайки с няколко часа руския отряд, се настанява в Плевен и още с пристигането си в града започва изграждането на система от 39 укрепления - редути, люнети (полево укрепление) и окопи. Турското командване решава да приложи тактиката за упорита отбрана на силно укрепените си позиции.

На 8 (20) юли, 1877 г. под командването на ген. Шилдер - Шулнер започва първият щурм за овладяването на града. Сраженията се водят на север при с. Буковлък и на изток при с. Гривица. В битката за Плевен влизат 17-ти пехотен Арахангелогородски, 20-ти пехотен Вологородски и 19-ти пехотен Костромски полк, но под натиска на два пъти по-многобройния противник са принудени да отстъпят.

Първият щурм завършва с 2500 убити и ранени руси и около 2000 убити и ранени турци. („Война 1877 и 1878 г. в Европейской Турции” - СПб, 1881 г., том I). Основната причина за неуспеха била лошата организация на бойните действия и неправилното им ръководене - слабо разузнаване, неясни разпореждания, липса на връзка между отделните части и техните командири, недостатъчната подготовка за пушечен и артилерийски огън.

Допуснатите грешки се дължат и на това, че главните ръководни постове в артилерията били заети от възпитаници на консервативната школа без особени способност във военното дело, но приближени на царската фамилия или нейни членове.

Десет дни по-късно - на 18 (30) юли 1877 г. започва вторият щурм за Плевен. Генерал Криденер провежда атаките от изток и югоизток, 18 батальона от руски войни под командването на ген. Веляминов се насочват към Гривишките редути, ген. Шаховски с 12 батальона настъпва от югоизток, а две странични кавалерийски колони охраняват фланговете на главните сили на север и юг. На ген. М. Д. Скобелев е заповядано да прекъсне телеграфните съобщения между Плевен и Ловеч.

При с. Радишево 126-ти пехотен Рилски, 125-ти пехотен Курски и 118-ти пехотен Шуйски полк успяват да завладеят две възвишения на противника, което принудило Осман паша да прехвърли на този участък всичките си резерви. В последвалите контраатаки руските войски и артилерията им понасят големи загуби и са принудени да отстъпят. При с. Гривица се сражават 121-ви Пензенски, 120-ти Серпуховски, 110-ти Коломенски и 123-ти Козловски полк, сраженията са изключително кръвопролитни.

Ген. Криденер е принуден да изпрати там последните си резерви - 17-ти пехотен Арахангелогородски, 19-ти пехотен Вологородски и 20-ти пехотен Галицки полк, но усилията им не дават желания резултат. До вечерта боевете се водят с променлив успех и с голямо ожесточение. Турските командири споделят: „Сражението продължи…с нечувано ожесточение и с променливи шансове за сполука ту от едната, ту от другата страна. По едно време гледаш, че турците се опитват да настъпват, като слизат по превзетите изново от тях хълмове, …а след малко русите ги завземат пак и отблъскват противниците си към позициите им… Към 6 часа и половина (привечер) сражението бе достигнало оная криза, която решава съдбата на деня. Отбранителната плевенска линия се простираше в тая минута на 20 километра разстояние” (Музафер паша и Тальят бей, „Източната война 1877 - 1878. Отбраната на Плевен по официални и частни документи”, Сф., 1901 г.)

Вечерта руските войски отстъпват с цената на 7 000 убити и ранени, а турските загуби възлизат на 3800. Вина за втория неуспех има командният състав на руската армия, който се доверил на неверни сведения за неприятеля. Планът за щурма, подготвен от ген. Криденер, не бил разработен конкретно. Силите на отряда били разпокъсани и посоката на главния удар не била избрана правилно. Липсвало и умение да се преустройват действията в хода на боя в зависимост от постигнат успех в даден сектор.

Подценени били и възможностите на турските войски. Във втория щурм се проявили грешките не само на тези, които най-малко мислили за „пестене на руската кръв” (по думите на руския военен министър Д. А. Милютин) в лицето на генералите Криденер, Веляминов и Шаховски, но и проблеснало едно ново, прогресивно военно изкуство в действията на отряда на ген. Скобелев. За съжаление на него не му била дадена възможност да се прояви.

Неуспехът за втория щурм за Плевен оказва голямо влияние върху по-нататъшния ход на цялата война. Руското военно командване се отказва от идеята за незабавно преминаване през Балкана, още повече, че на 31 юли отрядът на ген. Гурко, след ожесточените боеве при Стара Загора с четири пъти по-многобройната армия на Сюлейман паша, е принуден да се оттегли. С това завършва първият период от настъпателните действия на руските войски.

Събитията при Плевен и Стара Загора окуражават турското командване, което поставя задача на Сюлейман паша да разбие руските части, отбраняващи Шипченския проход, да премине Балкана и съюзявайки се с Източната турска армия да помогне на Осман паша, след което заедно да нанесат съкрушителния удар върху руските войски, като ги принудят да се оттеглят отвъд Дунава. Настъплението на 27-хилядната армия на Сюлейман паша обаче не успява да преодолее стоманената преграда на 5-хилядния отряд от руските войски и българските опълченци при Шипка.

На 31 август, 1877 г., съобразно общия план на Главното турско командване, Осман паша прави опит да мине в настъпление. Деветнадесет турски табора са насочени към руските позиции при селата Пелишат и Згалево, около 17 километра югоизточно от Плевен.

Тяхната цел е да отвлекат вниманието на руските войски от действията на Сюлейман паша и да разузнаят за състоянието и възможностите на техните сили. Кръвопролитните сражения се водят в близост до самите села.  Към 4 часа след обед турците били разбити и принудени да се върнат обратно в Плевен, като понесли големи загуби - около 1300 убити и ранени. Руските войски загубили около 1000 души.

На 5 септември, 1877 г. край Плевен пристига 35-хилядната румънска армия, командвана от Ал. Чернат, както и още 3 руски дивизии. Съюзените руско-румънски войски вече наброявали 83 хиляди души пехота и кавалерия с 424 оръдия. За техен началник бил назначен по политически съображения румънският княз Карол. За негов помощник и начални-щаб е определен ген. Зотов. Фактическото положение всъщност показва, че княз Карол командва румънската, а ген. Зотов - руската армия, което се отразило на по-нататъшните бойни действия.

Съюзното руско-румънско командване решава третият щурм за превземането на Плевен да се проведе на 30 и 31 август (11 и 12 септември), 1877 г. За първи път рамо до рамо руси и румънци влизат в ожесточени боеве срещу турците. Въпреки разкаляните от поройния дъжд полета, които задържат настъплението, мощно „ура” оглася цялата околност, разрушения и смърт завладяват хълмистата долина.

Неприятелят не издържа на страшния щиков удар и укреплението Канлътабия е завладяно, а на бруствера му се развяват руското и румънското знаме. В паметното утро на 30 август (11 септември) скобелевци овладяват третия гребен на Зелените възвишения и се насочват към Иса ага и Кованлък - ключови позиции към Плевен.

Върху белия си кон ген. Скобелев, с извадена сабя в ръка, вдъхва вяра в силите на бойците и с личния си пример ги увлича към клокочещия ад на сражението. В резултат на мощен щиков удар в 16,25 часа редутът Кованлък е превзет, до вечерта пада и Иса ага. В продължение на 30 часа, без подкрепление, Столетов отбива 4 атаки. В петата Осман паша хвърля половината от армията си срещу храбрия руски отряд. Не получил подкрепление, ген. Скобелев е принуден да отстъпи. И третият щурм завършва без успех - в него загиват около 13 хиляди убити и ранени руси и към 3 хиляди румънски бойци.

Положението всъщност не било чак толкова трагично, което се потвърждава още на 12 септември в речта на военния министър Милютин пред императора: „Кой знае в какво положение са самите турци? Какъв ще бъде срамът и досадата ни, ако по-късно узнаем, че сме отстъпили в същото време, когато турците са считали за невъзможно да се държат повече в този котел, обграден от всички страни с нашите войски?” Думите на министър Милютин се потвърждават и от телеграмата, която Осман паша изпраща по същото време в Цариград: „Загубите в убити и ранени през последната седмица ме отслабиха силно и ние сме поставени пред необходимостта да отстъпим, но извършването на отстъплението е много трудно.”

След края на третия щурм става ясно, че е необходима нова тактика за овладяването на Плевен. От Петербург е извикан генералът от инженерните войски на Русия Едуард Иванович Тотлебен, който след огледа на позициите категорично заявява: „Четвърти щурм за Плевен няма да има!” Предприема се нова тактика - блокадата, която е разделена на два етапа: непълна (предварителна) от 13 септември до 24 октомври, 1877 г., и пълна, плътна блокада - от 24 октомври до 10 декември, 1877 г. Генерал Тотлебен е назначен за помощник-началник на руско-румънската армия при Плевен и от този момент започва реализирането на набелязания план.

Железният обръч на блокадата започва безпощадно да се стяга около града. Прекъснати са съобщителните връзки и снабдяването с провизии, направени са бентове на реките Тученица, Гривишка и Кованлъшка и са разрушени водениците, в които турците мелят брашно, в града започват да върлуват болести и глад.

Свършват се лекарствата и превързочните материали. Музефер паша очертава ужасяваща картина: „Смъртността се увеличаваше значително и войниците, които бяха натоварени с погребенията на мъртвите, сновяха из града, носещи жалкия си товар… Студът се увеличаваше все повече и повече, а дървата намаляха. Войниците бяха принудени да копаят с щиковете си лозови корени из лозята, за да варят ястия и да се топлят.

Едва покрити с парцаливи дрехи, изложени на суровостта на изключително студената зима, те получаваха само по 330 грама хляб от кукурузено брашно на ден. Към това се прибавяха по няколко сварени кукурузени кочана. Това бе всичко. Плевен се беше превърнал в една обширна гробница, в която гинеше от мизерия една 40-хилядна армия, напълно изолирана от останалия свят. Положението изглеждаше отчаяно” (Музафер паша и Тельят бей, „Източната война 1877 - 1878. Отбраната на Плевен по официални и частни документи”, Сф., 1901 г.)

През нощта на 9 срещу 10 декември турските войски безшумно напускат своите позиции и се придвижват към река Вит. Българи от местното население предупреждават руснаците за готвения от Осман паша пробив на блокадата. На разсъмване руските хусарски полкове забелязват настъпващата турска армия и бият тревога.

Турците бързо преминават в настъпление и насочват своя удар към руските позиции при с. Долна Митрополия, където се намира Сибирският полк. Към 11 часа настъпва обрат - притиснати от всички страни, турците започват да отстъпват. Резервът на Осман паша закъснява. Очаквайки нова атака, ген. Ганецки решава да спре окончателно настъплението на турците.

Под виковете на въодушевените руски войски редиците на турците се обръщат в безпорядъчно бягство - отвсякъде се чуват викове и плач, на моста на река Вит се тълпят големи маси войници, смесени с коли на турски семейства, с артилерийски оръдия и животни. Гренадирите настъпват неудържимо, в записките си Тельят бей отбелязва: „Водата на Вит почервеня от кръв!” Осман паша е обкръжен от всички страни. Самият той ранен, виждайки безизходното положение, взема окончателното решение - над каменния мост на река Вит се издига бяло знаме.

Към 14 часа, след размяна на парламентьори, Осман паша предава личната си сабя на подполковник Михаил Черкез, който на свой ред я предава на генерал-лейтенант Иван Ганецки. Руският военен кореспондент Немирович Данченко пише: „В това време , когато пред нас униние обхвана победените, когато те, слагайки ръце на гърдите си и с ниско наведени глави, чакат своята съдба, „Ура!” избухна в тълпата пред моста, понесе се по долината на река Вит, предаде се на редутите, вече заети от нас, и скоро гърмеше неудържимо, радостно, тържествено плуващо около целия Плевен.” („Год войньi, дневник русскаго кореспондента, 1877 - 1878″, том 3) За освобождението на Плевен руската армия губи 38 хиляди, а румънската - 3 хиляди убити и ранени войни и офицери.

На другия ден, 11 декември, в Плевен пристига руският император Александър II и отсяда в къщата на Иван Вацов, където му е представен плененият Осман паша. Изразявайки своята почит към командващия турската армия, Александър II се обръща към Осман паша с думите: „В знак на уважение към Вашата храброст, аз Ви връщам сабята, която може да носите в Русия.” („Война 1877 и 1878 в Европейской Турции”, СПб, 1881 г.)

На 14 декември, след парада на победата при моста на река Вит, Александър II отново посещава Плевен заедно с великия княз ген. Николай Николаевич и княз Карол I. Посрещнати са тържествено от плевенчани, Елена Г. Вацова поднася на императора благодарствен адрес, подписан от 99 души плевенски граждани, а в дома на Иван Вацов на височайшите гости е поднесен обяд.

Падането на Плевен се превръща в преломен момент за цялата война. Руската армия преминава в общо настъпление. Въпреки суровите зимни условия тя преодолява балканския хребет и продължава победния си път напред - ген. Гурко унищожава противниковите части край Горни Богров и Враждебна, овладява София, а след това и Пловдив.

Под командването на генералите Радецки и Мирски руските войски, с участието на българските опълченски дружини, обграждат армията на Вейсел паша в района Шейново - Шипка и след двудневни сражения съпротивата й е сломена. Одрин е превзет безпрепятствено и пътят на руската армия към турската столица Цариград е открит.

Високата порта се обръща с молба към руското командване  за незабавно сключване на примирие. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписан протокол за т. н. „Основания на мира” между Русия и Турция. След сключеното примирие в Одрин и приетите „Основания на мира” военните действия са прекратени.

Условията на примирието предизвикали силно раздразнение в Англия и Австро-Унгария, които се обединяват в общ антируски фронт. Откритите им заплахи срещу руската близкоизточна политика за едностранно решаване на Източния въпрос окуражават Високата порта и Турция започва да усложнява преговорите. Главният руски пълномощник в преговорите Игнатиев отправя строг ултиматум до турските представители, че ако Турция не приеме незабавно руските условия, настъплението на руската армия ще продължи.

Връчването на ултиматума било придружено с една военна демонстрация. На 1 март, точно в 10 часа преди обед, руските войски в Сан Стефано и околностите заели изходна позиция за настъпление към Цариград. В момента, когато последвала заповедта за атака, уплашените турски пълномощници, присъстващи на демонстрацията, обявили, че приемат мирните условия на Русия. Преговорите са възобновени и на 19 февруари (3 март) 1878 г. привечер мирният договор е подписан. По името на селището, където става това събитие, той придобива известност като Санстефански мирен договор.

В своето развитие като творци някои автори предпочитат да вървят по вече утъпкани коловози от предходниците им. Неда Антонова обаче не е между тях. Тя предпочита сама да си пробива пъртина както в сферата на белетристичните похвати и средства, така и сред океана от историческа за събитията, свързани с Освобождението на Плевен, и от него да извади онези бисери, които да осветят текста на нейния първи роман многопосочно - и като героически епос, и като психологически издържана белетристична творба за войната, живота, смъртта и любовта.

До момента на създаването на романа „Войната свърши в четвъртък” (1979 г.), Неда Антонова е известна в българските литературни среди с една книга, писана десетина години по-рано - стихосбирката й „Повторими неща”, публикувана десетина години по-рано.

Изненадващо за читателската аудитория в своя първи роман тя демонстрира стремеж към новаторство както в организацията на сюжета, така и в композиционното структуриране на белетристичния текст, който вписва в себе си колосална историческа информация.

От композиционна гледна точка романовото действие е изградено от пет самостоятелно озаглавени части („Предисловие”, „Генералът ординарец”, „Плевен”, „Обсадата” и „Войната свърши в четвъртък”), като противно на всяка традиция завръзката на сюжетното действие е изнесена в Предисловието. Именно то „съобщава” на читателя обявяването на войната:

На 24 април 1877 година от Петербург в Истанбул пристига телеграфно известие за нотата на държавния канцлер на Русия княз Горчаков до великия везир на Османската империя:

Тъй като особено важните преговори, които императорският кабинет води с Османската порта с цел крайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, Негово императорско Величество, моят августейши повелител със съжаление се признава принуден да прибегне към силата на оръжието. Благоволете да уведомите Вашето правителство, че от днес Русия се смята във война с Турция, първо следствие на което се явява прекратяване на дипломатическите отношения между двете държави.

Великият везир заповяда да свалят герба на Русия и изпрати лично писмо до посланика граф Игнатиев, с което го поставяше в известност, че Турция е получила нотата на руското правителство и е приела този изход на нещата с огромно съжаление и неудовлетворение.

Вестниците светкавично разнесоха новината.

Краткият текст на Предисловието (само две печатни страници) лаконично известява читателя както за обявяването на войната между Русия и Османската империя, така и за международния отзвук - Във Ватикана отслужват молебен „за победата на турското оръжие”, кралица Виктория и лорд Биконсфилд обсъждат „необходимостта британският флот да окупира Константинопол”, главнокомандващият на руската Дунавска армия - великият княз Николай Николаевич, брат на Александър II - уверява генералите си, че „поверените му дивизии ще закусят на Дунава, ще обядват на Балкана и ще вечерят в Константинопол”, а в Истанбул очакват „русите да минат Дунава както винаги до сега” и струпват войските си в четириъгълника „Силистра - Русе - Шумен - Варна”.

Противно на очакванията обаче на 27 юни, 1877 г. руската армия форсира Дунава не при Силистра, а при Свищов, завзема Никопол и „след десетина дни” стига Плевен, където започва истинската война.

Тези акценти в Предисловието сближават двете романистки - Неда Антонова и Вера Мутафчиева, защото и двете считат, че разрешаването на Източния въпрос и Източната криза не зависи само и единствено от поробените балкански народи, Русия и Турция, а е обвързано директно с отношението на Великите сили в Европа към тяхната екзистенциална исторически обусловена драма, която продължава вече няколко века.

Срамна за всеки истински християнин е реакцията на католическия Ватикан, който, воден от греховни икономически интереси, отслужва молебен не за победата на оръжието на православните братя християни, а за оръжието на ислямска Турция. Такава е историческата истина и православната християнка Неда Антонова не може да я отмине с безразличие.

Размяната на местата на експозицията и завръзката на сюжетното действие психологически подготвя читателя за възприемането на водещия конфликт в цялото повествование - войната между двете големи империи се води за свободата на трета страна, България, която почти пет века е заличена от картата на света.

Следващите четири части от фабулата на романа са разделени на отделни номерирани глави, като почти всяка от тях започва с мото, което не само до голяма степен „подсказва” на читателя  нейното съдържание, но и свидетелства за огромната предварителна подготовка на авторката преди реалното вербализиране на текста на романа, защото текстовете представляват фрагменти от дневниците на военни кореспонденти, на реално участвали във войната офицери от руската и турската армия, издали след това свои мемоарно-документални книги, или пък представят мисли на велики личности от световната история и култура като Наполеон, Александър Македонски, Тит Ливий, Жан Жак Русо, Толстой и т. н.

Първата глава на първата част на романа - „Генералът ординарец”, изпълнява функцията на експозиция. Най-широко място в нея е отделено на мушир (маршал) Осман Нури паша, чийто образ в представен като пълководец, като мислител-философ и като човек с тънка чувствителност и ранима душа.

Нормално е в едно повествование, наситено с много батални сцени, да присъства осезаемо мотивът за смъртта. Още в експозиционната първа глава на романа той не само философски е осмислен, но е обвързан и с едно велико чувство, пред чиято воля човекът е безсилен по същия начин, както и пред самата смърт.

Намерената полужива непозната девойка на един от близките острови до Никопол, за която Осман паша заповядва да бъде отведена в квартирата му, поставя началото на втора сюжетна линия, с помощта  на която образите са обгледани, осмислени и вписани в параметрите и на  интимно-човешкото.

Сякаш някаква неведома висша сила кара Осман паша да потърси общото между на пръв поглед несъвместими неща. Останал сам в здрача на мислите си, той по навик започва диалога със своето второ Аз в множествено число, за да достигне неочаквано до едно важно прозрение: „Смъртта не идва, когато я викаш. Смъртта и любовта. Те все гледат да ви сварят неподготвени, за да изглеждат по-силни от вас…”

Всяка война е сблъсък между две противникови сили. Още тук, в експозиционната част на романа, Неда Антонова изгражда представата и за руските командири, но поднесен през погледа на Осман паша.

Сред големия брой от пълководци и командири на войскови части, мисълта на стратега Осман паша отделя фигурите на трима важни противници - военния министър Дмитрий Алексеевич Милютин, човек със съвременен поглед за войната, „солиден познавач на руските бойни традиции”, но и „новатор и реформатор на руската армия; младия генерал Михаил Дмитриевич Скобелев, герой от Хива и Фергана; известният инженер-фортификатор Едуард Иванович Тотлебен, „чиято прозорливост, познаване на военното дело и боен опит бяха много полезно допълнение към качествата на първите двама”.

Избраният от Неда Антонова похват да представи пълководците на руската армия през погледа на Осман паша постига две художествени задачи: от една страна - откроява таланта, прозорливостта и умението на турския мушир да оценява качествата на противника обективно, но и с толерантността на висш офицер, който е посветил живота си на армията и войната; от друга страна - вписва очаквания за грандиозен сблъсък между равнопоставени по делови качества и стратегически умения командири на двете противникови армии. Най-широко място в експозиционната част и в цялата фабула на романа е отделено на ген. Михаил Скобелев.

Проучил добре качествата и характера му от информацията в европейската преса, Осман паша дори започва да го чувства близък, защото разбира, че отношението на висшите руски военни кръгове към него са същите, каквито са и на турските приближени на султана към Осман паша:

„И в Русия е като в Турция. И в Русия командващите се избират по това дали умеят да си служат с четенето, вместо с оръжието, дали знаят подробности от историческите науки, вместо тънкостите на военната стратегия и дали са близки на царстващата фамилия…”

Според Константин Косев в повествованието на Неда Антонова „Неправдоподобно звучат онези пасажи от романа, където става дума за факта, че Осман паша четял едва ли не редовно пристигащите в обсадения Плевен европейски вестници, от които той получавал информация за политическото положение и обстановката по фронтовете.”

При изграждането на неговия образ вероятно Неда Антонова се е съобразила с факта, че тази последна Руско-турска война ползва услугите на телеграфа, както и обективната биографична истина, че Осман паша през 1852 г. е завършил Военната академия в Цариград. Военните училища в Османската империя имат стара традиция още от времето на султан Селим III (1789 - 1807 г.), който извършва радикални промени в тази област - във Военната академия бъдещите командири се обучават от френски, английски и пруски офицери, като се превеждат най-новите европейски трудове по военно дело; създава се морско инженерно училище, което да обслужва потребностите на турската флота; открива се артилерийски отдел, който през 1795 г. прераства в самостоятелно учебно заведение - „Сухопътно инженерно училище.” (Ахмед Садулов, „История на Османската империя, XIV - XX в.”, изд. „Фабер”, 2000 г.).

Явно е, че през следващите петдесет години Военната академия в Цариград е продължила да разширява обсега на дейностите си и да обогатява своите учебни програми, красноречиво доказателство за което са демонстрираните от Осман паша военни умения по време на Кримската война (1853 - 1856 г.), при потушаването на въстанията в Ливан през 1860 г. и на остров Крит (1866 - 1869 г.), както и по време на Сръбско-турската война от 1876 г., когато ръководи отбраната на Видин, нанася съкрушителен удар на сръбските войски в боевете при Велики Извор, за което му е присъдено званието „мушир” (маршал).

Неслучайно още в експозиционната първа глава на първата част на романа Осман паша се съизмерва с генерал Скобелев, който „свободно владее три европейски езика”, който „ненавижда мракобесието, солдафонщината и скудоумието” и също като Осман паша „има много врагове и непрекъснато ги увеличава”, защото въпреки че „във военните среди го уважават” те се и боят от него, като се стараят да го държат „по-далече от стратегията”.

Всичко това интуитивно кара Осман паша да се чувства „близък” със Скобелев като човек и като военен. Затова той нарежда да му бъде донесено в превод всичко, което се отнася „до младия генерал Скобелев”, отразено в дописките на военните кореспонденти Макгахан, Форбс и Грант.

Същинското повествование от втора глава до края на романа проследява събитията в две сюжетни линии. Първата е свързана с бойните действия и детайлизирано проследява стратегията и тактиката на двете воюващи страни.

Точно тук се проявява талантът на Неда Антонова да пресъздава батални сцени по такъв начин, че да включи всички сетива на читателя във възприемането им - зрение, слух, обоняние - и чрез тях да го накара да тръпне и да тържествува, да се възхищава или да тъгува, понякога дори и да плаче от гняв и болка заедно с героите, участници в тези епохални събития.

Втората сюжетна линия - лично-интимната - представя емоционалния свят на младия ген. Скобелев и на Гаази Осман паша, в чиито палатки има по една българка. В тази сюжетна линия се откроява друга страна от белетристичния талант на Неда Антонова - не само да навлиза дълбоко психологически в емоционалния свят на своите герои, но и да намира най-подходящото слово, с което да го вербализира.

Именно тези естетически достойнства на художествения текст ми дават основание да приема като справедлива оценката за романа „Войната свърши в четвъртък”, дадена от литературния критик Владимир Свинтила: „Паното е огромно като панорамата на Плевенската битка, населено е с хора и съдби, благодарение на което се е получил един прекрасен исторически епос, една добра книга за освободителната война, носеща привкуса на Гаршиновата проза и на баталната живопис на епохата.” (Владимир Свинтила, „Проникновено за обсадата на Плевен”, сп. „Български войн”, 1979 г., кн. 10).