Васил Аврамов

Из „Престой на гара Левски” (1992)

БАЛАДА ЗА МЪРТВАТА ДОЛИНА

На руските воини,
загинали край Плевен

Тук дори вятърът се задавя
и превръща се, скръбен, на ласка и стон.
Шумят с вековечния спомен дъбравите.
Гълъб вие в топовното дуло гнездо.
Но потънат ли в лунния разлив баирите,
сякаш чули невидим тръбач да зове,
стават мъртвите полкове гренадирски
и отърсват пръстта от коси и нозе.
И се търсят из мрака земляци и набори.
А после, приседнали, шепнешком
припомнят си схватките с турските табори,
генерала на белия кон.
И ровят в изгнилите сиви шинели
за стиска махорка, за стари писма…
Като дим от гранати мъглите се стелят
и не вижда се дългият път до дома.
Изведнъж някой тихо подема „Дубинушка”
и сякаш зад плевенските височини
блясва Волга, понесла водите си сини
през казашката степ, сред пелина горчив.
Тежко газят вълните гемии тамбовски.
„Хей, братлета, пазете барута сух!”
Волга - разиновска и пугачовска -
с тъжни песни и лебедов пух…
Ей, Русийо - развихрени гриви и версти!
Звън вечерен над вечен покой…
Побеляват войнишките майки без вести,
а тръбачът отдавна е свирил отбой…
Но отново земята могили разтваря.
Чезнат сенки под корени и семена.
И покрива ги топлата пръст на България
като майка - заспалите свои чеда.

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА В. АПРИЛОВ

Колко гроша ти стуваше школото,
габровецо Васил Априлов?
Що измъти тоз каменен полог
без чаркове и без возила?
Колко гроша ли…
Колко наистина?
Колко струват онез манастири,
изгорени с монаси пречисти,
с хрисовулите и псалтирите?
Колко скъпа е шепата българска пръст
за скиталеца по чужбина?
По-високи и святи от божия кръст
са голготите на родината.
А цената на онзи Балканджи Йово
кой с кантар и аршин ще измери?
Сменят даскали пачи пера за орлови
и подписват се с кръв
по комитски тефтери.
Колко струваше школото?
Много по-малко
от главите хайдушки, зарити
под явор-дърво и бял камък,
дето веди разплитат косите си,
дето саби юнаците точат
и кълнат се - сурови и свъсени…
Колко струва мигът, в който Кочо
вдига нощ над сина си невръстен?
Колко струва баташкият,
страшният кладенец,
издълбан с изпочупени нокти?
Средногорските кървави
жертвени клади?
Колко струва куршумът за Ботев?
Колко струва оназ синеока надежда
там, край София, на бесилото?…

Много скъп излезе градежа ти,
българино Васил Априлов!

ПОЕТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

По чужбина не бяха известни,
че бе малка и тъмна България.
И се раждаха техните песни
без триумф, без елей и литаври.
Като птици умираха в полет,
но не търсеха стряха уютна.
А съдбата им беше отколе
една рана кървяща и люта.
Отвисоко преситена паплач
ще им хвърля огризки и хули.
В зори ще ги бесят палачите.
Ще възкръсват по пълнолуние.
Оскотено от собите топли,
ще се мъчи еснафско котило
да удави и тихите вопли,
и страшния плач под бесилото.
И от страх за живота си жалък
с йезуитска ръка ще насочи
потерите към Милин камък,
куршума - към слепоочието.
Но пречисти са гордите строфи
и вулканен - духът им витиен
на нехранимайкото от Калофер,
на чирпанския харамия…
Ючбунарски поети слънчеви,
септемврийски пророци, огняри -
това е ядреното излъчване
на безураниева България.
И открива ги днес очарован
светът сред въртопи метежни
като кръв от перото орлово,
като чудо от кремък и нежност.

ЛОВ НА ЛИСИЦИ

Във ръцете - оловната смърт.
Подивели човешки зеници.
Ловна хайка из селския кър.
Открит е ловът на лисици.
И усетили живата стръв,
злобни хрътки надушват следите.
Хлопва изстрел и прясната кръв
като вино упойва ловците.
И се мята хитруша ранена…
Втори изстрел. И още… И пак…
Една приказка детска в червено
ще завърши на белия сняг.
Без пощада, без ропот загива
и изчезва лисичият свят.
Сякаш свикна човек да убива
днеска звяра, а утре - свой брат.
И редее животът в гората,
в океана, в небесната шир…
ЕС-О-ЕС! ХОМО САПИЕНС! БРАТЯ!
Не ламтете за слава на Пир!
Разум гневен, разлюшквай камбани
на земята ни в дивия храм!
Или един ден ще останем
като Робинзон без Петкан…

НОЙ

Считайки ядрената катастрофа
на Земята за неизбежна, Габриел
Гарсия Маркес предложи хората
да създадат Ноев ковчег на човешката памет,
която да надживее атомния потоп.

И тъй - хомо сапиенс е обречен!
Въпрос на години или часове.
Ракетното мъдро човечество
ще трябва пак Ноев ковчег да скове.
А избраникът Ной (или жертвата Ной)
още приживе ще възпеят.
Още приживе ще обявят за герой.
И един ден - прощавай завинаги, Гея!
Ще надуе платната му звезден Борей
и жребия свой да изстрада,
ще политне потомъкът на Одисей
сред космическите Симплегади.
Ще заскита човешката памет, залутана
сред безпаметните светове,
ще слухти през радарни хралупи
и себеподобните ще зове…
В един миг екранът Земя ще засвети
с помпейско червено от кръв и желязо -
последният бой на Монтеки и Капулети!
И изчезва любов, и изчезва омраза.
Изчезват парнаси и пантеони,
изгарят криле и пълзящи гадини,
стопяват се семе и камък безплоден
и… няма я вече планетата синя…
А човешката мостра, скиталецът Ной,
ще сподави сърдечния мъничък спазъм.
Все пак е безкраен вселенският рой,
а да жалиш за лудите е напразно.
Все някога, някъде ще се покаже
върхът на спасителния Арарат.
Ще разтвори посланикът земен багажа си
и туземците ще го приютят.
Ще получи клеймо… или жезъл на бог,
но и плът - да положи там своето семе.
Може би капка от земния сок
ще прелее той в нечии чужди вени…
Но след век… или вечност… от звездния пристан
ще изстене Човекът в окото на мрака:
„Проклет Одисей! Победих те по скитане!
Но ти, ти все пак се завърна в Итака!”

СИЗИФ

„Трябва да си представяме
Сизиф щастлив.”
А. Камю

Екзистенциализъм или цинизъм?
Щастливец Сизиф? Откъде-накъде?
Просто някой играел си на афоризми…
Човекът с плода от труда се гордей.
Но чий труд е безплоден? Коя утроба?
Пирамидите - каменна чума?
Вавилонската кула, предизвикала Бога?
Икаровското безумие?
Безкрайно в потайната черна килия
алхимикът вари своите проби…
Няма злато. Но какви чудесии
утаяват се в димните колби!
Напразно ли в тъмните робски въртопи
Миткалото дръзко строи
свой, български перпетуум мобиле
и вярва - в Атонските святи гори
неспиращи чаркове ще затракат
и безброй колела ще въртят?…
Обезсилен, пръждосва се сатаната
и по-светъл става светът.
Човекът Сизиф, изгарящ в потта си,
плът и нерви опънал до скъсване,
точи на камъка яростта си
и от камъка искри се пръскат.
Не окайвайте клетника за участта!
Нещастни са духом ситите.
Щастлив е Сизиф - той е стигал върха!
По-нагоре са само звездите.

РАЗКАЗВАЧЪТ
НА ПРИКАЗКИ

На Янош Корчак - учител
и писател, заминал доброволно
за фашисткия концлагер, разказвал
там приказки на децата до последните
си минути и намерен мъртъв в газовата
камера, прегърнат от деца.

Вратата е щракнала паст херметическа.
Един звяр вън спокойно е включил газа.
Янош Корчак, каква е последната приказка?
Колко време остава ти да разказваш?
Децата треперят. Започвай! Така…
Като въздух е скъп всеки миг.
…И тъй, живял някога, мили деца,
един храбър оловен войник.
Стоял на един крак на пост до камината,
горещо било и мундирът го стискал.
И при нас става душно. Но ний сме дружина…
Разкопчайте си мъничко ризките!
Чие сърчице там уплашено тупа?
Я… на мене ли тъй ми се стори -
Мики Маус ли в тъмното орехче хрупа,
Котаракът във чизми ли нейде мърмори?…
Янош Корчак, как можеш, учителю,
да разказваш и гледаш децата -
как угасват полека очите им,
как се гърчат без въздух телцата?…
Едно малко юмруче е стиснало копчето
на твоята риза - над лявата гръд.
Не свършвай, учителю Янош Корчак!
Разказвай!
Още те слуша светът.

——————————

НАД АЛБУМА НА В. В. ВЕРЕШЧАГИН

——————————

ПРЕДИ АТАКА. ПРИ ПЛЕВЕН

Вън полето дими, сякаш някой селяк
е запалил наесен стърнище.
Изгорена от кръв и пожари земя.
Дървеса от гранати разнищени.
Като угар, обърната от титан,
чака полкът, стаен във траншеята.
Над главите - оловена тишина
след последния залп батареен.
Вероятно мирише на полски треви.
Капка сок от прерязани корени свети.
Може би някой молитва мълви
под небето, подпряно от байонетите.
Може би някой си мисли сега
за далечния дом, за невяста напета,
за старицата-майка, за един малчуган,
който вече се мъчи да язди жребчето…
Но след миг или след минута над рова
ще отекне призивния тръбен сигнал.
Ще ревнат отсреща циклопи-топове…
На война си е като на война.
Над веригите вятър куршумен ще свири,
но човеците с пушки ще тръгнат напред.
Знаят воините - знаят, че се умира,
но никой не вярва, че ще умре.

——————————

СЛЕД АТАКА. ПРЕВЪРЗОЧЕН
ПУНКТ КРАЙ ПЛЕВЕН

Превързочният пункт. Долина на стенания.
Тук прииждат след всяка поредна атака.
Куршумът не знае чинопочитание,
а цветът на човешката кръв е еднакъв.
Милосердни сестри като ангели божии
бдят над грешното тяло солдатско.
На война е по-скъпа мужишката кожа,
по е ценна от сол и от злато.
Очилатият доктор - суров и навъсен -
ще раздуха и искра живот, ако тлее.
Мъж на място - и с пръстите, и със ума си!
Стискай зъби! Важното е да оцелееш.
И уж на шега, а прескочил си гроба.
И чуваш земляк да те вика по име…
А до матушка Рус, дори с дървена нога,
пак ще стигнем - да й се поклониме.

——————————

ПОБЕДЕНИ. ПАНИХИДА
ЗА УБИТИТЕ

Това печално и страшно поле под Телиш!
Вкочанени тела като паднали снопи.
Отче, можеш ли да изброиш
имена раби божих усопших?

Небето отмята оловен саван
над безкрайния кър, сякаш с огън опърлен.
Те лежат бездиханни - глава до глава -
с ореол от сияние кърваво.
Зее гробът, отворен във земната гръд,
своя посев жесток да приеме.
Но човешката, мъжката, мъртвата плът
не кълни под пръстта като семето…

Това безплодно и страшно поле под Телиш…
Ужасен, над убитите вятърът стене.
Колко мъртви мъже!
Колко мъртви бащи!
А колко от тях синове неродени…

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Вече знам - ще умра в равнината.
И на гробарите ще им е лесно -
за час-два ще отворят земята,
подсвирквайки някаква песен.

Останалото ще са подробности,
известни ми още на живо:
венците, словата надгробни,
раздавачите на коливо…

И аз - най-нормален покойник -
ще пазя мъртвешко мълчание.
След Христос да възкръснеш е непристойно.
А и нямам достатъчно основание.

Но сред сълзите истински и насила -
ще усетя, макар в небитието,
онази, дъската ковчежна пробила
и достигнала до сърцето.

Една чиста сълза, от която
ще ми бъде по-малко студено…

От сълзи е гореща земята
и моретата са солени.

ОПТИМИСТИЧЕН РЕКВИЕМ

„Тираните не разбират поетите.
Когато ги разберат, ги убиват.”
А. Вознесенски

И сред пищен чертог, и на барикада
меч Дамоклев виси над лирите.
И смъртта е сякаш най-висша награда
за певците сред битки или сред пирове.
Разтопява се властникът сред поети.
Гъделичкат му оди елейни ухото
и преживя стиха, както кравата цветето,
и текат му лигите по жабото.
Но когато понякога някак проблесне
искра разум над тлъстите гуши
бесилката люшва Вийон-обесника,
куршумът Дантесов пронизва Пушкин.
Брадва, примка, кинжал и олово…
И политат към небитието
Донкихотовците на словото -
древни, нови и бъдни поети…
И така - векове! Уж духът е над всичко,
а духовни пигмеи диктуват живота.
Четем сред звездите съдбовни поличби
и кръста си носим към свойта Голгота.
Съвестта ни не е като змийската кожа
и не съдим сурово палачите-воини…
Прекрасно е да си разпнат с дар божий,
дори между банда разбойници!