ЗАБЪРЗАНО ВРЕМЕ
Из „Обратни посоки” (1970)
ЕХО
Тежат ми всички вечери от вино,
от тихи песни
и от ситен смях.
Не зная докога ще се проклинам,
но аз усещам тежкия си грях,
че огънят в душата ми угасва,
че свидна младост в мен се пепели.
Без смисъла на дните ясни
потънах във житейските мъгли.
Сега крещя в изгубена посока
безрадостен,
ненужен,
мълчалив.
А ехото отвръща ми жестоко:
- Ти дълго време беше полужив!…
БОЛКА
Стрелват се и чезнат неми птици.
Клони обезлистени мълчат,
а над уморените зеници
знаци въпросителни тежат:
- Докога гората ще е глуха?
- Тишината кой ще разгневи?
И кръвта дълбоко се задъхва…
Никнат плахо есенни треви.
***
На Благо
Просторът да пълзиш дори е нисък.
Тежат мъгли - предвестнички на зима.
Останали са птиците с родина
да чуем неподкупния им писък.
И ето - те пробиват глухотата.
Разплакват клоните на силни буки.
Понесли в полет тайните си мъки,
изгарят във пожара на гората.
А някъде под ласки южни
прелитат дни безгрижно лесни.
Там прелетните птици пеят песни -
далеч от нас - нечути и ненужни.
КОРЕНИ
Не съм убил съня на краля Дънкан.
Не съм сънувал никога престол.
Дойдох на този свят като издънка
със волята да бъда ствол.
Та някога, когато ме захапят
безмилостните зъби на смъртта,
от мене здрави семена да капят
и корени да пусна във пръстта.
УРОК ЗАВИНАГИ
На тютюноработничките от бригада
„Пеньо Пенев”, Благоевград
…Изтичат дните - листи пожълтели.
Машините грижливо ги редят.
И тръгват по различни паралели
минутите в цигари да димят.
Привел чело от тежки потни капки,
долавям съжаление у вас.
И стиховете стават все по-кратки.
Жълтее поетичният ми глас.
Жълтее всяка дума неразбрана.
Жълтее моето лице.
И сещам как ме хващат във измяна
катранените ви ръце.
ПРОЛЕТНА МУЗИКА
Издигнала високо върховете,
земята търси слънце и криле.
Светкавици потъват в ледовете.
Надава стон смраченото поле.
Камшици заплющяват.
Силни, горди -
препускат облаци в победен път.
Бушува буря.
Нейните акорди
какво ли тази нощ ще възвестят!
Дърветата събудени се вдигат.
В тях пролетните сокове текат.
На зимата студените вериги
под капките със трясък се ломят.
От всяка капка пъпка наедрява.
Последен гръм…
Преваля полунощ.
Цъфтят цветя - небето зазорява.
Денят очакван няма да е лош!
ПРОВЕРКА
Умора пак те тръшва на леглото.
Предписано е: „…ако не заспиш,
ще паднеш в пропасти дълбоки
и там от скръб ще се стопиш.”
Какво от туй, че нечии надежди
умират,
че разстрелват Виетнам!
„Където има мъка - не поглеждай!
На радостта си ще се радваш сам…”
Навън, проклети, сънотворни думи!
Аз мога да си ида изведнъж,
но няма да се крия от куршуми,
които проверяват кой е мъж!
ДУХЪТ НА ЛЕВСКИ
Ти казваш: „Левски днес е невъзможен.
От глад по пътя нейде ще умре.
Съвременникът има скъпа кожа.
Измамите на този свят прозре…”
И с туй се свършват всичките проблеми.
Затворени във себе си, мълчим.
И много често над бюрата дремем,
и много често другите виним.
Решаваме световните въпроси
във ребуси или в игра на шах.
Сърцата си от болка тежко носим
и предпазливо стъпваме от страх.
А Левски скита винаги бездомен.
Навсякъде и гонен, и приет.
Апостол всемогъщ.
Апостол скромен.
С народните дела до смърт зает.
Ти казваш: „Левски днес е невъзможен…”
Но ти забравяш, че Ернесто Че
планетата настръхнала обхожда.
с духа на Левски,
за да отрече
и теб,
и мен,
и всеки страх излишен,
и всеки гнет,
и всяка нищета…
Днес, който с Дякона върви и диша,
той пише свободата на света!…
ПЕСЕН ЗА ЛЕНИН
Повярвали във много богове,
ний станахме езичници, които
не търсеха по-мъдри светове,
защото всичко мъдро бе открито.
Но някаква светкавица раздра
на хиляди парчета небосклона
и паднаха в най-глухите недра
ненужните на никого икони.
Сега сме най-безбожни на света.
Премного даже станали сме земни,
но трижд по-скъпа ни е пролетта,
родила за човечеството Ленин.
***
Владимир Илич,
не ме е страх за бъдещия ден.
Той идва като изгрев неотменен.
Като поток от планина роден
и като бой
решителен.
Последен.
Но нужен му е твоят властен ум
и твоят безпогрешен показалец,
и стъпките ти бързи…
Стига шум!
Решени сме:
Ще те опазим!
——————————
ЧОВЕЧНОСТ
——————————
ПОСЛЕДНО УТРО
На баща ми
Бе всичко предрешено без съмнение -
животът имаше броени дни.
А той отново вземаше решения
и мислеше за тия равнини,
които незасети бяха още
с очакващите шепи семена.
Сънуваше воловете си нощем.
Очите им със кротка светлина
облъчваха умиращите клетки,
затопляха угасващата кръв.
Но беше тъжен.
Търсеше полето,
което винаги е будел пръв.
За миг поиска сам да се изправи…
Ръцете си към Слънцето простря.
Но как без рало крачка да направи?
Дзивгарът плачеше, че той умря…
КРЪСТОВДЕН
На мама
1.
Кръстовден.
Телеграфни жици
с гердан от мъка, плътно нареден.
Една след друга прелетните птици
прелитат твоя поглед просълзен.
А ти стоиш на двора неподвижна.
Гнездата у дома са пусти пак.
На юг се взираш… Нищичко не виждаш.
В очите уморени пада мрак.
2.
Лястовиците се връщат, мамо!
Ти опази техните гнезда.
До Кръстовден тука ще останат,
майка да им бъдеш при беда.
Всяка вечер ще ти чуруликат,
докато от песни не заспиш.
Във съня крила ще ти поникнат
и далеч, далеч ще отлетиш…
ОБЛАЧЕ
Самотно, запокитено в небето,
то бе въздишка от любима гръд.
Минута-две, дойдоха ветровете
и го прогониха отвъд.
Остана само тихата му нежност,
прикътана във моята душа.
Дали ще мога да й дам безбрежност
или от грижи ще я задуша?
ОТЛЪЧВАНЕ
Дървото есен шумки ще отрони
и всеки зимен студ ще издържи,
но пролетната му корона
от цвят ще натежи.
Гнезда отново птиците ще свият,
а в люлката на летни ветрове
дъждовни облаци ще мият
оптимистични плодове.
На теб ще кажа колко ми е мъчно:
обрулен съм.
Безлистен съм.
Тежи.
Един след друг приятели отлъчвам.
Улавям ги в лъжи.
И ето ме пред твоята корона.
Усещам: обичта ти ме роси.
Последен бряг си ти,
ако се срониш,
мен кой ще ме спаси?
РАЗДЯЛА С ПАЗАЧА НА ЕДНА ХИЖА
Един след друг му стискахме ръка
и тръгвахме, отнели смях и грижи,
а той остана горе,
все така
на хребета самотно-неподвижен.
Навикнал със опасните игри
на бурите и върховете стари,
пазачът от небесните искри
приятелски запалва си цигара.
Сърни прибира в тъмна полунощ.
Спасява ги от вълци и от хора.
За тях светът ще бъде много лош,
не спрат ли там за ласка и отмора.
ПРИ ВЪРХОВЕТЕ
Дърветата тук свършват своя път.
Земята - своя устрем към небето.
Орли прелитат. Снегове валят.
По-бързо бие пулсът на сърцето.
Човекът със минутите расте,
защото грижи делнични не носи.
Тук той палува, сякаш е дете,
но никога не може да е просяк…
ШЕПОТ
Така навикнахме един със друг,
че думите за обич са излишни.
Но теб те няма тази вечер тук.
Будуваш ли?
Очакваш ли ме?
Спиш ли?
Дърветата над мене също спят.
Звездите падат в клоните им тихо.
И кротки пеперуди се въртят
край пламъка на новите ми стихове.
НА ГРОЗДАНА
Потеглям като аргонавт на път,
но ти от мен не чакай златно руно.
Жените на поетите скърбят.
Те никога не знаят пълнолуние.
Потеглям да открия онзи стих,
за който се измъчвам до полуда.
А тебе късно,
с мъка те открих…
Скъперник е светът на много хубост.
***
Колко много птици тая вечер
пяха пред отлитане,
но ти
все вървиш обратно,
надалече,
към студени,
неми висоти.
Да те гоня - знам, че е излишно.
Щом достигнеш полюса студен,
ще поискаш аз до теб да дишам,
моят поглед да е южен ден.
и тогава
гола,
онемяла,
в дрипите на късните мъгли
ти ще зъзнеш…
Грешката разбрала,
колко ли за мен ще те боли?
РАЗПЯТИЕ
Самотата бавно ме убива,
но ми позволява и да мисля.
Теб те няма - ти си по-красива.
Тръгваш надалече - по си близка.
Вятър твойто име разпилява.
Снегове дълбоки го затрупват,
но дъхът ми преспите стопява
и поникват светлите му букви.
С теб вървим по пътища различни.
Всяка кръв посока си избира.
Не умират малките рекички,
щом любов голяма ги събира.
ТЪЖНИ ЗАКОНИ
Ти дойде като есенен ден
с много багри и истини голи.
На гората пожара червен
обгори и последните стволи.
Как те молех: -„При мен остани!
Никой друг няма толкова злато -
златен пръстен от пет планини
със сърни и елени рогати.
Никой друг няма толкоз реки
с буен устрем към моята жажда…
Слушай, ехото още кънти:
„Остани! Тук орлите се раждат!…”
Ала ти не остана при мен -
твоят път бе обратен и тъжен.
Над света между нас разделен
плисна дъжд -
подранил
и ненужен.
Той изми всички стъпки без жал.
Скри звездите.
Разкъса цветята
и превърна пътеките в кал,
и съблече до шумка гората…
ОБРАТНИ ПОСОКИ
Събудени след хиляди заблуди,
лишени сме от правото да спим.
Сърцата ни не бият за заслуги.
Дългът им е - докрай да изгорим.
Затуй отправям поглед към безкрая
и вярвам: ще се върнем на света.
Потомците тогава ще узнаят
защо и как сме паднали в пръстта.
