Мюмюн Тахир

Сутринта натоварихме картините на Владо в старата Шкода и той замина за Варна - щял да прави изложба. Двамата с жена му живеят в Тополчане на улица “Салвадор Али”.

Разбира се, улица с такова име тук няма. Владо си я измисли и като го питат на коя улица живее, все това име казва, та нашите хора свикнаха.

Как да е, второто е ясно, ама с първото си оплитахме езиците бая време. В село улиците нямат имена, пък и всички се знаем. То колко ли сме и останали вече - я има стотина души, я няма.

Кравите и овцете са повече от хората, а като си броим годините, пред очите ни животът тънее и съвсем е изтънял вече. Владо ни е гордостта - нали рисува, идат им разни тежки хора на гости отвсякъде, сбира ни, запознава ни, не ти трябва радио. Съберат се на масата интересни хора, учени работи говорят, смеят се.

- Владо, - питам, - ти какво работиш, хляба санким, как си вадиш? Чудим се с леля ти Дургадън. По цял ден, че и нощя мажеш с четките, кога другата работа вършиш? За хляба де…

- Ами така си вадя хляба, бай Ахмеде. Рисувам картини, хората ги купуват. И от други страни идат и купуват, та така.

Широк свят, ама и дълбок - не можеш го разбра. И такива чудесии имало в него, малък ми е ума за това, ама щом казва Владо, така ще да е. Той каквото каже - прави го. Вярно е, значи.

Пустата невяра обаче, мине-не мине някое време, пак ми отвори устата и пак питам. И той пак ми отговаря същото. И пак ме гложди отвътре нещо. Накрая все го обръщаме на майтап и си бъбрим за другите неща.

Владо е момче на място, обича да помага, пък на нашите години освен от лекарства, човек има нужда от помощ и най-просто внимание. Аз така съм свикнал с него, че още когато видя да отваря дървената врата на къщата, му казвам:

- Владо, когато се прибереш, сякаш небето се отваря…

…Шкодата отпраши към Варна, а жената се разтърча - изненада беше си наумила да му приготви. Орехи и масло си имаме наши, а предния ден купих брашното и захарта, та да не се маем.

Баклавата е най-напред майсторлък. Останалото пак е майсторлък - хем труд иска, хем трябва да внимаваш да не изпуснеш минутата. С едно-друго, мирясах край масата да помагам. Аз в такива случаи най-много помагам с акъл, но Дургадън ми е свикнала и ме трае.

Да прави родопска баклава на нея й иде отвътре - там нямаш ли го, нищо няма да излезе…

Брашното се меси с вода и щипка сол - на тънка струйка се сипва водата и се бърка с дървена лъжица, като през цялото време месивото се размазва по страните на тавата.

Така, додето тестото се умори - то му личи, защото започва да бразди по дължината и се дели на гладки филии. Тогава се омесва пак на цяла топка и се оставя да почине един час, покрито с памучна кърпа. Завиеш ли го с друга, ще коряса.

След това се правят една по една топки колкото голям орех и се точат. Точенето не можеш го разказа. То се учи: ръснеш брашно да не залепва, разточиш ореха, като наблягаш на слабата ръка, та да са равни корите. После пак ръснеш отгоре, захапеш кората със средата на точилката, навиеш я и я размотаеш в тавата. От кило брашно излизат към 60 - 70 тънки кори. Всяка от тях се пържи бързо и с малко мазнина.

Изпържените се подреждат една връз друга в няколко купчини и се изчаква да изсъхнат на отворен прозорец - течение да има.

Смлените орехи се бъркат със захар, докато тя се овлажни малко. В тигана се загряват две лъжици олио и в него се топи маслото.

Тук вече бързина му е майката. Маже се дъното на тавата с горещата мазнина, слага се кора, ръси се с орехи, пак кора отгоре - и така докрая. През това време трябва да си приготвил памучната кърпа - накисва се във вода с разтворена лъжица сода за хляб и като наредиш баклавата, покриваш я със содената кърпа. Така трябва да престои половин час.

Захарният сироп е лесен - завираш литър вода и слагаш кило захар с настъргана лимонова кора вътре.

Баклавата се реже предварително с остър нож на ромбчета, намазва се с топената мазнина за последно. След два часа на умерена фурна тя е готова. Изстиналият сироп се разбърква със сока на изцедения лимон. Изчаква се да поизстине баклавата и тогава се залива, покрива се с кърпата и се слага в найлонова кесия… В какво са я слагали преди, когато нямало найлон - не знам.

Жената повика съседката Джемиле да й помага при точенето на корите. Нахока ме да не им се пречкам, затова взех въдицата и тръгнах към езерото.

Рибата не кълвеше, хвърлих въдицата колкото за адет - други риби ми се стрелкаха из главата. Хубаво ме беше поканил Владо на тая негова изложба, ама като не знам ни Варна къде е, ни изложба какво е? Град ще да е, толкова прост не съм, но никога не съм ходил там и страховете ме кълвяха като каракуди.

Свих привечер въдицата и полека-полека, се прибрах. Както му е редът, жената беше увила баклавата във вълнения месал да престои, повъртях се из двора додето се стъмни съвсем и легнах. Къде ти сън, брате! Все тая Варна ми се върти в акъла - не че не мога да питам из селото, ама ме е срам: голям човек, ще рекат, пък във Варна още не е ходил.

Как съм изкарал другия ден, не ме питай! Вечерта още преди кокошките бях в леглото - зер, най-ранния влак щях да хващам, пък до гарата са два пеши часа път, тури ги три заради тъмното. Колко съм мигнал, не се брои, щото в полунощ вече бях на крака и се обличах. Уж гледах да не дигам шум, но жената ме усети и измърмори:

- Като да си вампирясал, не може ли още час да подремнеш, има време!

- Има-няма, влак е това, не чака. По-добре аз да го чакам, ти спи!

- Внимавай из пътя в тъмницата! Ще ти е студено, ще видиш!

- Спи, спи!

Права излезе, с тъмното и пътя се оправих, но когато стигнах спирката, жива душа нямаше наоколо - едни звезди отгоре, блещят се и още по-хладно ти става. Започнах да трамбовам по перона за загрявка, разгеле, появи се чистачката и влязох в чакалнята.

Заприиждаха и други пътници, дойде и жената на гишето. После се чу тътнене и се показа един голям фар - ето го и влака. Седнах в стаичката, затрака возилото, започна да се развиделява.

Имаше едни младежи край мен - събудиха се и се разприказваха и дорде усетя, разказах им всичко: и за Владо, и за баклавата, и за пустата Варна. На изпити в Стара Загора отивали - и те притеснени, а мен успокояват:

- Няма страшно, чичо - викат, - Варна е накрая, последна спирка е и нататък влакът не върви. Бъди си спокоен…

Спокоен - спокоен, ама онова отвътре ме напира, та око не притворих. Пък и толкова дълго никога не съм пътувал - седя си мирно, гледам как картинките минават край стъклото, зяпам в коридора… Как да е, стигнах Варна.

Град, нали ти казвам. Хора, коли - шумотевица, та се не трае. Повъртях се наоколо, питам тоя-оня, Владо го няма, никой го не знае. Седнах на една пейка в градината пред гарата, събух галошите и току се наканих да дремна, някой ме тупа по рамото - Владо!

- Ей, бай Ахмеде, оправи се значи! Как си, как се чувства?

- Как съм ли? Така се чувствам, че треперя целия - казвам.

Седнахме в някаква кола, подкара Владо и като емнахме из тоя град - свят ми се зави - ми то къщи, ми то пълно с люде - всички по къси гащи и потници, с шапки и на други езици приказват… Спряхме пред една голяма къща, влязохме - и там народ бол. Тия пък шушнат само, обикалят с ръце отзад и гледат на Владо окачените картини по стените. Пък аз какво да гледам - все нашето село, наизуст го знам и рисувано, и на живо.

Настани ме Владо на един стол отпред, насядаха и останалите. Сетне един мъж с очила започна да приказва - хубаво приказва, ама като му не отбирам от приказките! И една зализана госпожа излезе и тя говори, а накрая подаде на Владо някакъв шарен лист и другите започнаха да ръкопляскат.

Владо хем се радва, хем като да е смутен ми изглежда. И той хвана микрофона и заприказва, ама по-малко от другите. И като си говореше учените работи, счу ми се моето име да се споменава. Гледам го - усмихва се и към мен сочи, та се вслушах. А Владо продължава:

- Още веднъж благодаря за отличието. И накрая няколко думи за моето село. Както казах, там живеем доста време с жена ми, съседи са ми бай Ахмед и леля Дургадън. Ей - го бай Ахмед, нарисувал съм го на картината с колата сено, а леля Дургадън е навсякъде - тя първа вижда каквото съм нарисувал, има добри очи и с тях благославя - и моите картини, и живота наоколо. Сега обаче е ред на изненадата - тая баклава е за вас. Никой не може да прави баклава като леля Дургадън, бай Ахмед специално я донесе за празника, има за всички - заповядайте!…

В Тополчане животът си тече както винаги. Като нарисува поредната картина, Владо вика жената да я благославя първа - та да й върви на изложби. Но преди това, също като баклавата, оставя и картината да престои - сигурно така втасва и става по-сладка.