ПЛОВДИВ
Из цикъла „Настроения” (1936 - 1939)
ПЛОВДИВ
Сега над теб е звездна нощ, до болка тиха,
в Марица се оглеждат всичките звезди;
ще помня тази нощ, в която се стопиха
безкрайните ми лихи жажди и беди.
Вървя по хълма цветен сам в нощта и мисля:
за Грациела тук копнял е Ламартин,
и тук на Димча най-жестока орис плисна,
да бъде на нощта неверна верен син.
И тук сред тежки мъки гасна Велерина,
и нейното сърце бездомно тука спре -
мадоната във черно с горест си отмина.
О, нощ в която аз във три съдби се вплитам,
кой моята съдба в света ще разбере?
Съдбата на поет - злочеста и честита…
НЕ ЗНАМ
Връхлитат ли ме ден и нощ тъга и радост
и аз не знам кое е сън едно от двете,
не знам дали е слънце гряло в мойта младост,
или било е само мрак и са ридали ветровете.
СРЕД ЖИТАТА
Навред от мак алее,
догдето поглед стига
и дивна песен пее
в лазура чучулига.
Аз слушам, в блян унесен,
таз светла, чудна песен
и падам на колене
сред златните жита,
а тих зефир край мене
люлее класовете
и кротко ги привежда
към майката земя.
НА ГРОБА НА МАЙКА МИ
Години чакам, майко свята,
да станеш - да те видя пак.
Лежиш дълбоко във земята,
над гроба ти е само мак.
Аз често ида да поплача,
пръстта студена да прегърна.
И тук стоя, догдето здрача
прибули с тъмен плащ земята
и кръстовете, и цветята.
И в този тих вечерен час,
от мъка и от скръб посърнал,
далеч от бурите световни,
разбирам думите съдбовни:
При мене няма да се върнеш,
ала при теб ще дойда аз.
ОКЕАН
Животът ни е сякаш безпределен океан,
над който всеки час минава ураган
и кораби - мечти разбиват се и чезнат
във хладната му тъмна и бездънна бездна.
Изчезват и надежди светли и химери,
и като кратък сън отлита младостта
и докато на всичко смисъла намерим
повиква ни за отдих и покой смъртта.
СЪРЦЕ
От земята до небето
струните са на сърцето -
всеки вопъл то дочува,
всяка радост го вълнува:
затова то мир не знае,
радва се или ридае.
САМОУБИЕЦ
На поета Ракитин
Вятърът ридае вън,
брули жълтите листа.
Ах, и мене леден сън
ще ме вземе от света.
Тъй съм много огорчен
от неправди и злини,
и угасва моя ден
в непрогледни тъмнини.
Кой над мен ще се смили?
Кой ще ми простре ръце?
Хората са подли, зли,
без душа и без сърце.
Само с тих вълшебен плам
светеше ми любовта
и забравях, че съм сам,
сам сред мрак и пустота.
Вятърът ридае вън,
брули жълтите листа.
Отнеси ме, вечен сън,
надалече от света!
ПОЛША
(21 септември 1939 год.)
Пожарища и кръв и гръм и адски трясък,
а после дълга и дълбока, тежка тишина.
Залезе и угасна твоя дивен блясък,
и падна страшна нощ над тебе, скръб и тъмнина.
Къде са твоите витязи мълнекрили?
Къде са твойте легендарни конници, кажи?
Почиват до един те в братските могили
и свята, черна, родна пръст над тях тежи.
Сега си в нощ и мрак, земя окървавена,
но в тази нощ размахва, бие пак над теб крила
на Мицкевич Адам душата просълзена.
И плаче в ужас и до болка бий и стене,
на твойта тъжна Висла край безлюдните села,
сърцето горко безутешно на Шопена.
