СТАРАТА КЪЩА
СТАРАТА КЪЩА
Старата къща като на филмова лента
сякаш сега започва отново градежа -
дивият чесън смесва се тежко със мента,
дворното куче кляка и морно се ежи.
Глупаво коте скача след слънчево зайче,
а в камънака смокът лениво се свива;
старата къща като във приказка май че
пълна е с хора и е безкрайно щастлива.
Ето, децата пак на чилик ще играят,
а пък мъжете ще си завият цигара,
стари истории толкова много те знаят,
че ще ги слуша даже притихнал дувара.
Ала наяве друг е пейзажът. Изглежда
времето тук - смерч от години, премина
и е стрехата като разцепена вежда,
и е студен, и е безжизнен комина.
Даже и вятърът гледа насам да не вее,
че ще катурне старата грохнала къща.
Туй що било е само във спомен живее,
а в тихата нощ той на кошмар се превръща.
***
Не нося дреха на свещеник
или сърцето на скопец;
в живот предишен пих от медник
и в мен запя със глас щурец.
Сега чак в гените е скрита
онази стара песен. Ех,
защо по изворите скитах,
а с мен девойката не взех!?
Да пия още от росата
на тези утринни очи,
додето побелей косата
и всички страсти заличи.
Не нося дреха на свещеник,
но вече съм молитвен цял:
върни ми, Боже, оня медник,
в който бе любов налял!
ЗИМНА ПРИТЧА
Душата на деня скована е,
а е нощта за бесовете.
От стари дядовски предания
надеждата гнездо си сплете.
Късметчето от Бъдни вечер
за уроки в гнездото сложи
и засънува свят далечен
без върколаци в змийски кожи.
А беше още януари.
Като откраднат грош излъскан.
Трудът на мургави дървари
гореше в печките до късно.
Чешмата пуснеше ли капка,
на двора падаше ледунка
и сваляше й вятър шапка
преди в стените да задумка.
Каквото вън, в сърцето - също.
Но който пролетта дочака,
да си среди душа и къща.
А после да разчисти мрака.
СМЪРТТА НА КОПЕРНИК
От пушека главата се върти…
Тълпата долу сладострастно чака
как огънят и мен ще усмърти,
запъпли ли след миг в очите мрака.
От истината тя какво разбира?
Уютно е да си така невеж.
Да знаеш, че пенливото е бира,
че въшките са корен на сърбеж.
А аз, глупак - Земята се въртяла,
не слънцето край грешната земя.
Коя душа от туй ще стане бяла,
по-малко алчна, не като ламя?
Не можех ли със моята Паола
да изживея всеки божи ден?
Тъй млада е, прекрасна, двойно гола…
(едва ли бях за нея аз роден).
Какъв е тоя мирис на месо?
Нима кръчмаря е пещта разпалил
и ръси щедро агнето със сол?
О, боже, мен е огънят погалил!
Гасете го, земята си е плоска
и слънцето край нея пак пълзи…
Тълпата нека другиго опоска.
Гасете го, заклевам ви, сълзи!
А той, живота, дявол е, не спира.
Провикна се омазнен дебелак:
Хей, заник е и време е за бира.
Да го полеем мъртвия глупак!
РЕТРО
Деца, когато бяхме непорочни,
сънувахме пътуващ панаир.
А идваше ли, бяхме страшно точни,
очаквахме го винаги в шпалир.
Минаваха парадно чудесата,
тъй приказни за детските очи,
че сякаш бяха слезли небесата,
а ние бяхме ангели почти.
Накрая циркът в неизменна шатра,
с клоуни и с красивите си Мис,
пристигаше на старата си “Татра”,
блестящ като църковен стъклопис.
Очите ни, подпухнали от жажда,
изпиваха видяното докрай…
Навярно точно ей така се ражда
надеждата, че съществува рай.
Ергените гърмяха по стрелбища,
късметчето за дамите да вземат;
о, детското око не се насища,
живота щом прилича на поема..
Но няма днес дори следа от оня
във времето пътуващ панаир
и само в сън понякога го гоня
с кон, за който молеше крал Лир.
СРЕЩА С КЛОШАР
Човекът беше странно мълчалив.
Не лаеше и кучето до него.
От цветовете падна му се сив
и той като живота свой прие го.
Момчето пък - плътта на олелия
и тарторът на всичките игри.
Енергия по-силна от магия.
Но даже бог не каза: Вече спри!
Съдбата беше вечната мелачка.
И срещна ги в един навъсен час.
Край тях животът диплеше се в пачки,
с парите си докопал се до власт.
Клошар със мъдрост, сбирана в боклука.
Дете - възможен някога клошар.
Вода като светена, от капчука.
И кучето - перфектният другар.
Сълза, която стана огледало,
повторило отсрещната сълза.
И плач дълбок. В душата орно рало,
да сеят там небесната лоза.
Стояха, сякаш времето запрели.
Или пък то в очите им се спря?
Потребното те бяха вече взели.
Ненужното така си и умря.
И после всеки продължи нататък.
Клошарят - към контейнера си пак,
момчето, с много мъдър отпечатък,
към капка светлина, стаила мрак.
