ПРЕДИЗБОРНО
ПРЕДИЗБОРНО
Отровиха дори реката животворна -
прегръдката й ласкаволенива
успива всяка живинка в летаргичен сън.
Течението влачи рибите заникъде -
вибрират перките им сребърни от жажда,
те ще избират - клуп копринен или гердан
от гръсти лъскави - да бъдат безсловесни
и притихнали. Подмолите не са убежища.
До съмване тежат като олово отредените им часове.
Каква жестока алегория на безнадеждност.
Сезонът на мъгли и рядка кал
ни прикова към дъното. Природна аномалия,
неистов глад за власт или манна небесна
са омесили за плебса мнимите спасители.
Да го приемем като дар
или да ги изпратим в джендема с камъни и викове.
Микстурите са пивки от жаждата неистова,
не са света вода, до днеска ненапита.
Въпросите тъй търпеливо са отлагани.
Кой води списъка на алхимиците?
Как да открием извора в горите тилилейски
без легенди архаични и измислици?
Звучат, примамват гласове фалцетни,
интимно-достоверни в доброволен мрак.
Все пак, съм длъжна да попитам - докога?
ДИВИТЕ ПЧЕЛИ
Къде живеят дивите пчели? -
където пожелаят.
Не им помага никой,
нито им вреди -
сами си слепват рая.
Защо в хралупи и гори
избират да битуват?
Лудуват в синьото небе,
под него и нощуват.
Сестри на вятър променлив,
свободни, някога и злобни.
Медът оскъден, изначално див,
за нрава им напомня.
ГАВРОШЧЕТА
Намират си трохички като птички божии
(монети жълти на студения паваж).
Подхвърлят им ги сити госпожи
и бърчат нос, и ахкат - все пак са деца,
макар омърляни, издържат и не плачат,
приемат милостинята с признателни очи.
А дребните им грижи са големи,
едни за къшей хляб, а други за гурме.
Със студ и булимията се борят,
от глад и от преяждане се мре.
Страхотно е със расти да се кичат,
със нова идентичност и без пол.
Или под риза подарена да приличат
на птички божии в общия ни двор.
Каквото е, такова. Сняг прехвърча
и бързаме към топли домове.
Пристъпва редом с нас оная влъхва
и припомня за играта староветна -
„на конче” върху топли рамене.
***
Празни думи като празни съдове блещукат,
чисти като херувими, без храна.
Истината за нещата се пропуква
и разбива като глинено гърне в скала.
Сигурно съм болна от надежда
и привиждам идеалното в света.
Беше време всичко да се сбъдва -
тролове в гората, падаща звезда.
Втори шанс, без втори план. Не плача.
Тайната е, който скочи пръв -
камъка да запокити в здрача -
да очаква самосъд.
***
Ако се мислиш вездесъщ, единствен
и с жезъл в раницата си към обетования кът,
не спирай своя бяг, дори да се препъваш,
за срещи неотменни в неизвестен път.
Не са четливи знаците, измамно ни упътват,
пресичат се пътеки-змии в кръстопът.
Потта обилно по гърба се стича,
задъхани чертаем кръг след кръг.
И пак в началото. И всяка стъпка
изтлява и в снега, и в пепелта.
И босите нозе с умора питат
илюзия ли е или съдба.
***
Не спя, защото нещо трябва да ви кажа,
не е световен катаклизъм, новина.
Повярвайте, като снежинка бяла
нечакана таз мисъл закръжа.
За нещо просто, видимо и лесно,
не с кралимарковски разкрач през планина.
Усмивката на болният съсед отсреща
като красив и екзотичен лотос разцъфтя.
Не бях му сторила поклон или довела
на свиждане и внуци, и деца.
Събудих в погледа му плахата надежда,
че има хора, без да са роднини - с доброта.
Един единствен поздрав и въпроса
добре ли си, какво ти липсва днес.
И засия самотният човек като комета,
не знаеше, че ще угасне още днес.
ДЕНЯТ
Днес е по-различен,
само по название.
Иначе е като брат-близнак.
По-умиротворен, едва ли,
просто ден в календара-единак.
С врат дебел, за да понася болка,
да издържа на беди.
Радостен, когато в тъмна доба
слага на тезгяха добрини.
Трудно битие, самотно,
следва своя си закон.
Плаща сметките и неотклонно,
седмиците в пътя не брои.
Ден след ден, за вчера и за утре.
Мисия от болка до печал.
С устрем равен на обричане,
не да взимаш, да си нещо дал.
