СЪДБОВНА ПРЪСТ
Из „Обратни посоки” (1970)
В памет на Янко
***
Шуми, река пенлива!
Не спирайте, потоци!
Душата ми жадува пиринска чистота.
Вървя и просто слушам
безсмъртните уроци
на песните, родени
дълбоко
във пръстта…
——————————
СЪДБОВНА ПРЪСТ
——————————
РОДИНА
Във времето на орбити безкрайни
Планетата покорно се върти,
а ние, във пространства едностайни,
намираме за тебе широти.
И ти пристигаш с древната си слава
нарамила вековни теглила.
От битки на безумна храброст
куршуми носят гордите чела.
Въжета къса шията ти мъжка.
Равняват пушки верни рамена…
Земя-страдание,
земя- хайдушка,
от твои класове сме семена.
Дългът ни е да паднем във браздите
и наше мъжество да изкласи.
Земя-прабългарско копито,
сноп пръчки,
брадви и коси,
зора от саби,
ехо от куршуми,
бесило свято, септемврийски гняв.
Земя, родила клетвените думи
и песни, пред които онемях!…
СМЪРТТА НА ГОЦЕ
Във полята, снели кърпите си бели,
мургави девойки спират песента.
Тичат като луди…
Тичат онемели.
Падат от умора -
тежка е вестта.
Брат и либе всяка трябва да намери
и баща от черни мъки побелял.
В бой загина Гоце.
В бой за Гоце стрелят…
И в очите гневни пада тъмна жал.
Тичат без посока и деца невръстни.
Тъжно блее нейде стадо без овчар.
Майките издигат богомолно пръсти.
Виком вик си викат
Струма,
Вардар,
Шар:
- Боже, кой ке води праведните люде?
Дали ке се роди таков юнак син?
Не е лесно народ до век да залюби…
Над скръбта народна вдига се Пирин!
БАЛАДА ЗА ЯНЕ
Векове и птици ще отлитат.
Бури ще изравят този гроб,
но на Мица тъжните копита
ще препускат в яростен галоп.
Песни и легенди ще разказват,
че Сандански във Пирин е жив
като извор в хладните му пазви,
като вятър мощен и красив,
като цар народен и безбожен
чак до Слънцето издигнал ръст
да си точи върху него ножа,
да пламти от обич и от мъст…
Ще потърсят паметник надгробен
късните потомци,
но Пирин
ще израства снажен и свободен.
Непокорен. И непобедим.
ТРИПТИХ ЗА МЕЛНИК
1.
Душата ми какво ли дири
при тия мъртви манастири?
Камбанен звън не ме зове.
Настръхналите брегове
и пропастите гладно зеят…
Над тях в небето зеленеят
горички-острови засмени.
Дълбоко спят изпепелени
съдби,
епохи…
Но във мене
светкавици със гръм се втурват,
завързват медните езици
и звън след звън- камбанни птици,
политат в небесата тъмни…
Над Мелник бавно се разсъмва
и тръгват белите пътеки
през мъката на вековете…
Земя на мъртви манастири,
от тебе мойта кръв извира!
2.
И този адски тъжен ден,
и тези нажежени пирамиди
потъват в залеза и в мен…
Къде сега да ида?
Пътеки няма.
Няма и звезди.
Нощта лежи от спомени пребита.
И аз лежа с премазани гърди
от шествековни кървави копита.
В такава неподвижна тъмнина
градът не чува моето страдание.
Мълчат зарити робски времена.
Безмълвни са стопените камбани.
Пред участта му - пепел, кой съм аз?
Кои очи за мен са будни още?
И кой ще чуе хвърления глас
през сипеи от векове и нощи?…
3.
Защо пристигаш в този град на мелове ронливи?
Тук денонощно се затрупват
усмивките на слепите прозорци,
остъклени от някакъв далечен къс небе.
Царе всесилни и дворци със крепости и бойници
те търпеливо побеждават.
Изпратени са всичките стрели
и всичките куршуми, със които
градът би могъл да възпре
мъртвилото на пясъчни потоци -
жестоки, мълчаливи воденични улеи на вековете…
Пред нас са разрушените стени на минали епохи.
Да ги съзиждаме ли?…
През ослепените прозорци
днес се виждат само голи скатове
с ребра дълбоко очертани.
Те са скелет на минал, на голям живот,
умиращ без любов.
Стоят все още будните легенди
да палят свещ след свещ
във църквите без покрив,
осветени от гроздове и звездни полюлеи.
БЕЛИЦА
Едни те виждат като бяла птица.
За други ти си люлка на орли.
За трети - хубавица-белолица
и песен над поляни и скали.
Най-вярно е, че ти не си робиня,
че знаеш за какво и как се мре,
че ти си мъченица и светиня,
в която всеки може да съзре
посоката на майчиното мляко
и дирята на бащината кръв,
потта и сълзите, проляти
по всяка твоя долчинка и връх!
В ЯТАШКИЯ ДОМ
На Никола Парапунов
…Пред него орел летеше
червено знаме носеше…
Щом тръгваха ятаците навън,
ти винаги стоеше над детето,
закриляше невинния му сън,
но страшно ти тежеше пистолета.
А колко ти се искаше тогаз
приспивни песни да му пееш,
приспивни песни със бунтовен глас,
та своя дух в кръвта му да прелееш.
И люлката се люшваше в нощта,
като светкавица разсякла мрака,
събуждаше у теб един баща,
от радост неизпитана разплакан.
Припомняше ти обич без предел,
от грижи за народ несподелена…
Но трябваше да имаме Орел
и песен, от Пирина сътворена.
ИСТИНА
На Иван Козарев
първия партизанин,
убит на 1 април 1944 година.
Не е лъжа, че Първият лежи
за първи път безжизнен на земята.
Оттук нататък той ще продължи
да бъде жив в легенди непознати.
Оттук нататък той ще събере
оловото на всички рани.
Безсилен вече да умре,
ще броди по хайдушките балкани…
ЛИДО ВЕНЕЦИЯ
Един от партизанските лагери
в Рила се нарича „Лидо Венеция”
„Лидо Венеция” кой те нарече?
Кой тишината дълбока избра?
Толкова време край тебе изтече,
ти си оставаш безсмъртна гора.
В старите буки оловото гние.
Раните люти почти не личат.
Клон до клон горе шуми и се вие.
Корени яки скалите крепят.
Листите есенни трупат забрава.
Няма пътеки.
Умират следи.
„Лидо Венеция”, ти си оставаш
свиден завет
от бащи и деди…
ЯТАЧКА
На К.
Детето иде въздух да усети
и пътя си докрай да извърви,
но майката със гости е заета -
при нея са най-буйните глави.
Цената им добре е известена -
гората позлатена шумоли.
Но духва вятър. Падат умъртвени
листата златни в гъстите мъгли…
Колибата дими от топла пара.
Навън е нощ. Те могат да заспят.
Огнището, запалено от вяра,
възвръща силите за път.
А болките в утробата кръстосват.
Животът там събира своя вик.
Една едничка стая, пълна с гости…
И майката, прехапала език
излиза вън. Във падналата шума
заравя пръсти. Корените чак
ще скъса, ала няма думи.
Конете - неспокойни - дават знак…
Родилката със мъка се надига.
Залита.
Пада.
Тръгва пак.
Пълзи фашистката верига,
препълнила дулата си със мрак.
На прага тя се просва премаляла.
Тревогата ги сепва изведнъж.
Щом толкоз труден път е извървяла -
ще бъде Син.
Ще бъде Мъж.
ПАРТИЗАНСКИ СПОМЕН
Паднаха, затрупаха пътеки
вълчи, безизходни снегове.
Близките останаха далеко.
Дебнеха очи на зверове.
Денем огън никой не запали,
че предател - дим ще задими.
Някой жалба в песни бе изжалил
по дървета, писани с ками…
Стопляше ни тук една сърничка
с изгрева на своите очи.
Всички я нарекохме С е с т р и ч к а.
Никой с нищо тя не огорчи…
Свършваха се залъците сетни.
Идваше за ласки тя при нас
и със доверчивост малолетна
слушаше измъчения глас
на глада - безмилостно наточен,
стигнал най-жестокия предел…
Кой по вълчи можеше да скочи?
Кой невинност детска би отнел?
***
Сега разбирам колко ти дължа
от бъдните си дни, Родино,
че пих вода от не една лъжа,
че много бистри извори отминах.
Не казвам днеска колко ме боли
за времето с погрешните посоки.
Тревожа се след лутане дали
ще стигна върховете ти високи!
