Атанас Теодоров

С повишаването на настроението в компанията Димитър Арабаджиев обикновено овладяваше думата и започваше да импровизира нещо хрумнало му в момента.

Роден на 20 юли, 1942 г., още на 14-15 години дошъл от далечното ямболско село Овчи кладенец в столицата, завършил в оскъдица средно и висше образование, но в един по-широк хоризонт, вече с усещане за силата на словото в душата си.

Първите му стъпки и публикации в поезията му дават самоусещането на творец, с което той изтърпя трудната си съдба в поезията и живота.

Не завиждаше на онези, които бяха минали по по-лекия път, но не прощаваше компромисите им. С фина ирония, понякога и по-остро, той не им прощаваше цената за успеха, но никога отмъстително. Не по симпатия в Радио София при него намираха колегиален прием много връстници.

Още абсолвент в Университета, с първата си стихосбирка „Бързей” през 1967 г., в легендарната днес поредица „Смяна”, Димитър Арабаджиев защити мястото си в „Дебютната вълна” наред с Иван Цанев, Петко Братинов, Кирил Гончев.

Много добронамерено го прие най-известният тогава поет в студентските среди Христо Банковски, външно мрачно унесен, но иначе много сърдечен с близки приятели, който може би забелязваше в Арабаджиевото перчене отзвуци от бохемските си години в прочутото кафене „Бамбука.”

Самият Арабаджиев не ругаеше и не отричаше признатите преди него за поети, но и не им е спестявал критиките си. Покоряваше другите с безспорния си талант, прощаваха му чепатостите.

Приемахме го за център на внимание не заради напоритостта му, а защото винаги очаквахме нещо ново и провокативно.

Запазил съм няколко машинописни листове с негови стихове и ръкописни бележки от края на студентството ни.

Срещите ни оредяваха, грижите ни за работа и семейство вгорчаваха веселбата на маса. Това настроение се усеща и в едно Арабаджиево стихотворение, което ми е дал в машинописен екземпляр с десетина реда негови мисли в момента.

Било е на 1 април, 1967 г., в „Дълбок зимник” или „Грозд.”

Стихотворението е наречено „Задъхване”, не е включено в следващите му две книги „Ждрело” и „Поличба”, не съм го виждал и в печата.

Ще си позволя да го публикувам, защото го смятам за симптоматично с дълбокото навлизане в кръстопътната нравственост на цяло едно поколение.

От това време има много поети с подобна чувствителност, но Димитър Арабаджиев е намерил „дамара” на вътрешната драма под привидната социална хармоничност в обществото.

ЗАДЪХВАНЕ

Вървя към втората си възраст
и всеки час, и всеки миг
се чувствам повече обвързан
и все по-малко романтик.
И все по-малко непосредствен,
все повече недоверчив…
Езикът става вещо средство
как нещо да се премълчи!
Човек греши веднъж и свиква.
И като скромен камертон
не ще да се намесва никой
във фалша на добрия тон.
Пригласян тихо от безбройни
полирани полусъдби,
от много навици копойни
и от усмивки през зъби!
Естествено ли е?
Противно!
Противно ми е до сълзи!
Опазил си ни от наивност,
от низост, боже, ни пази!
Така се трупа всичко в мене,
че просто ще ме задуши!
Ако извикам, непременно
ще пръсна нечии уши!
Грижливо точните си думи
отлива моето сърце,
за да са равни на куршуми,
които се забиват в цел!
С нарасналата отговорност
на всеки миг
и всеки час
по-трудно ще е да говоря
и невъзможно да мълча!

Встрани под заглавието „ЗАДЪХВАНЕ” Арабаджиев е допълнил:
„Съвсем не от умора, разбира се!
Чуйте, хора!
Умира се!” /Д. Ар./

В дясното поле на листа е написал:

„Някой би рекъл, че това е от хубавия „тъжен период.” Не съм съгласен! Не - тъжен! Мрачен период плюс дяволска издържливост! Но така животът наистина може да ти омръзне или да ти опротивее. Сякаш няма нищо свято! Много низости срещнах и те срещнаха мен. Аз ще ги запомня! И те няма да ме забравят!
Но мисля си: дали огорченията, трудностите само ни каляват. А не ни ли изтощават? Кой знае какво има в душата на другия? И ако узнае, цени ли го?
Разкъсани мисли… Аз не съм тъжен. Дори не съм озлобен сякаш. Злобата не ми отива много. Просто съм много добър. Просто знам, че животът е по-глупав, отколкото си мислим преди да се родим!”

Тези мисли на поета за пръв път стигат до други хора! Те изглеждат спонтанни, но вероятно са звучали преди това многократно в душата му.

Болката в тях е много лична, но тя не е само негова. Големият поет прекарва света през собственото си сърце, преди да го покаже на всички.

СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Димитър Арабаджиев често рецитираше на литературни срещи едно стихотворение без заглавие, което започваше така:

Пропуснато е много нещо
в пътуването към Колхида.
Ала на миналите грешки
нима ще правя панихида?
Не мога да се оправдавам.
Невежа съм в това изкуство.
Все още имам свое право
във туй, което съм пропуснал!
На туй, което не написах,
което никому не казах,
над всяка премълчана мисъл,
над всяка обич и омраза.
Но аз не зная още колко
досадни грешки са пред мене.
Дали ще ми достигне болка?
Дали ще ми остане време?
Да ги завърша. Да успея
устойчиво, по мъжки начин
над някои да се присмея,
над никоя да не заплача!
Без панихида, по човешки
ще ми е нужен миг поне
да запечатам всяка грешка
с последно „да!”, с последно „не!”

И то отправя трудните въпроси на поета към самия себе си в търсенето на извечния въпрос за смисъла на живота.

Външната демонстративност на поведението малко или много внасяха театралност в общението му с другите, но това не намалява силата на искреността им.

Ето едно откровение на поета за вътрешния му живот в тези години на утвърждаване на литературната и обществената стъгда:

„67 год. досега е най-глупавата в живота ми. Всичко, което написах наскоро, не е от тъга, не е от болка толкова, а по-скоро нелепост на съществуването. Нелепост на пропуснатото от живота.
Аз съм щастлив човек, макар и немного. Донякъде успявам във всичко, донякъде - неудачник. Единство на противоречията - няма що!
Написаното напоследък е следствие на все по-голямата несигурност във всичко, в бъдещето. Осъзната несигурност! Нищо точно, ясно няма. И ме спасява само самочувствие, по-точно фанатично предизвикателство към сигурността!
Стига! Още много може да се пише, но Защо? Ето и това „Защо?” Стигаш до безсмислието на нещата…
Най-видно е едно: „Няма щастие, щастие няма…” / Пеньо Пенев, „Пътеката е извървяна”, б.а./, само процесът на творчеството! Резултатът! А следствието е тъгата може би и мъка по нещо ново.
Ще напиша нещо такова:
„Всички му се възхищаваха,
кой от всички го обичаше?”

А бе, много „ P.S.- “ве !”

Позволявам си да добавя и една своя „приписка” към същия ръкопис.

Това е, което се нарича искреност! Бога ми! Нашето поколение, ти, Митьо, започваме да откриваме истините! /Ат. Тод./ 1. ІV - 67 г. Има и „резолюция” на Димитър Арабаджиев: „Те, това е, Наско!”

На същия първи април ми е подарил и едно стихотворение в ръкопис, което също не съм срещал отпечатано някъде. И то е изповедно, от първо лице.

Той имаше рядката дарба да изразява света през собствената си душевност. Неговото “Аз “слага печат върху всичко написано или изговорено от него. Между думите „твори” и живя” трудно ми е коя да сложа на първо място.

При него няма разминаване между чувство и реалност. Далече съм от мисълта, че поетът се е ровил в несретното си в много периоди битие. Смисълът на живота го занимава като право на собствен избор, цялата му поезия е поезия на самоанализа.

И ТАЙНО, И ЯВНО

Каква неосъзнавана ирония
се крие в глупавата суета
да гъделичкаш тоя или оня
по Ахилесовата пета.
За малко улеснение. Излишна
енергия и труд да си спестиш…
Ала животът безпощадно пише
и минус чест, и минус хубав стих.
Не мога! И да искам, пак не мога.
Повръща го навън самата кръв!
И, бога ми, не ме съдете строго.
По-хубаво е да съм такъв!
Не е опасно и не е трагично.
Не ме боли и не горчи на вкус.
За мен е смешно и не ме привлича
съдбата на страдалеца Исус!
Не искам сигурност! Да бъде тайна
къде ще свърши земната игра.
И без това съм роден случайно.
Възможно е случайно да умра.
Но знам, че аз съм бъдещето. Аз съм
зарядът, недостатъчно открит.
И не за мен, за вас ще е опасно,
ако сега ме нямате предвид!

Тази „закана” за надмощие се долавя или директно се прокламира в много стихотворения на Димитър Арабаджиев. Респекта от нея мнозина от съперниците му пренасяха буквално в житейските отношения. Но това не го отклони от осъзнатата мисия на творец.

АРАБАДЖИЕВИЯТ „ПОСЛЕСЛОВ”

Той сам е изразил чувството си на превъзходство сред поетите на своето поколение чрез един „Послеслов” към дълъг среднощен литературен разговор. Отблъскваше го официализирането на мнозина негови връстници благодаренине на домогването им по високите етажи на литературната йерархия и отвръщаше по своему - с морално превъзходство, нескрито пренебрежение и странене от най-наглите в борбата за личностно утвърждаване.
Над заглавието Д. Арабаджиев е написал „Помниш ли, помниш ли „Панта рей”? Да се знай, че е екземпляр за Наско Тодоров! /Аз!./ Ръкописът не е датиран, но е от същия период на 1967 г.

ПОСЛЕСЛОВ

/Или: Панта рей, панта кинейта….. Всичко тече, всичко се изменя и нищо не остава същото…/

Първите, случва се, изостават накрая,
а последните, случва се, идват начело!

Никой съдбата си оттук нататък не знае,
тържествува се само в самото начало!
А в пълноводни и ледоходни сезони
разтреперват се пак бреговете стръмни.
Една млада вода безнадеждно ги рони
и ги прави невидими, прави ги дъно! / Д.А./

Да се знае от бъдещите библиографи и въобще „графи”, че Гео Донев рече тогава заглавието да бъде „Послепис” / Б.м. А.Т. - Гео Донев е известен белетрист от 80-те години на 20 в./

ПЪРЗАЛКА

Вчера беше слънчево, но снощи
плисна вятър градските къщя
и внезапно с утринната поща
първата снежинка долетя.
Пак се свечерява.
Долу в двора
вече е започнал снежен бой
и по някакъв негласен сговор
се формира детският им строй.
Тука плитчиците са се свили.
Идат малчуганите от там.
Инстинктивно са се разделили
двете половини на света.
Пали се, снишава се, притичва
смело момчурляшкия разчет.
Само най-голямото момиче,
само най-голямото момче
спират изведнъж да се сражават.
Гледат се.
В очите им расте
нещо непознато.
Продължава
боя, ала не го виждат те.
Само най-голямото момиче.
Само най-голямото момче.

Бел. от Д. Арабаджиев: На Ат. Тод. 17. ХІІ. 65 год. Редакция на в-к „Софийски университет.”