Димитър Арабаджиев

***
Би трябвало да имам два живота,
отново в този свят да се родя:
едва тогава бих успял по ноти
единия от тях да подредя.

Единият живот - миниатюрен,
а другият - с космически обем.
В единия да се пилея щуро,
а в другия да се сбера съвсем.

С единия да се затворя в клетка,
а с другия да скитам по света.
Единият живот - за моя сметка,
а другият - за сметка на смъртта.

Единият - за бляскави паради,
а другият - за всеки божи ден.
Единият да гасне върху клада,
а другият живот да я кладе.

***
Премазва валяк ненаситен
и дни добри, и лоши дни:
не на чакъл, на прах са стрити
и радости, и изпитни.

И ни един-единствен порив
не е докрай осъществен…
Пък няма време за отмора -
преваля нощ, приижда ден.

***
Любовта, успеха, всяка радост
и дори най-простото прозрение
губят от същинската си сладост,
щом се появят със закъснение.

СЪСТЕЗАНИЕ 1

Ще ви надбягам връз тез баири
и с объл камък ще ви надхвърля,
ще ви надпея със цяло гърло,
с крушево листо ще ви надсвиря…

Но виждам душманин - тъкмо на сгода!
Стига сме яли, пили и пели!
Един от нас трябва да го уцели!
Инак оставаме без войвода!

СЪСТЕЗАНИЕ 2

Всеки от нас си взема пая.
Защо се надхвърляме, мъже,
кой как намира на всичко колая,
кой как завързва двата края
на едно и също въже?

При мен въжето все се изнизва.
Но вържа ли го - ще ме удуши.
Пък има още душа да греши!
Бях с много жени, но бяла риза
ни една от тях не ми уши.

СИНЕ!

Майка ти и баща ти
май не бяха един за друг.
Но чрез тях за живот те изпрати
сам живота. И ти си тук!

Наследени, съвсем разделени -
ще живеем чрез теб тя и аз.
Ти умувай над своите гени
как да бъдат под твоя власт…

ИЗПИТ

Над всяка своя стъпка да умува,
неуязвим да бъде като сфинкс,
дори и да отбягва да рискува -
човек живее всеки ден на риск.

И всеки ден - почти като награда
за устойчивост, сила и любов -
живота му поднася изненади
и го заварва не съвсем готов.

Но все пак някак си човек успява
и в на-добрия час да е нащрек,
и да се справя, и да си внушава,
че е доказал себе си човек.

Да се гордее, че в борба неравна
сред пламналото в страсти битие
с върховна издържливост оправдава
доверието в него - но чие?

Защо е този всекидневен изпит
дали е бодър, зъл и устойчив,
дали от всичко ще намери изход,
дали е тук, дали е просто жив?

Изпитват го за доблест и за храброст,
дори - дали достойно ще умре.
Но го изпитват не с каквото трябва…
А може би така е по-добре.

НАДЕЖДА

В дреболии живота си губя
и за нищо пилея глава,
но се мъча сред глупост и грубост
по-красиво да става това.

Да изглеждам и весел, и бодър,
да превръщам горчивото в смях…
Предизвиквам си сам периоди
на успехи, провали и грях.

Сам измислям пролуки с надежда,
настроения с весела стръв -
и тогава, когато се сцеждат
от душата ми капчици кръв.

Не привикнах разбрано и кротко
да живея до днес - „ден за ден”.
Вече знам: не печеля в живота.
Но дано той спечели от мен.

АЛЕКСАНДЪР ЖЕНДОВ

Оставаш като приказка за дарба,
воюваща за своята идея.
Човек успява да се надживее
с изкуство, вяра, преданост и храброст.

С непридирчивата съдба на воин,
комуто стига простата награда
да ни докаже, че едната правда
не се дели на моя и на твоя.

СУША

Така е плътен въздухът, че просто
не можеш с поглед да го прободеш.
Прашинка някаква ако докосне -
ще пламне погледа ти като свещ.
Бездънна мараня… Унесен юли…
Дори реката спира да тече.
И ти се струва, че ти се е счуло
далечно чучулигино гласче.
Но в слънчев лъч се къпе чучулига.
Преди да я опърли тази жар -
изпърхва и стремително застига
залутан сред тръстиките комар.
От песента, от битката, от що ли -
и бързеят се стряска изведнъж.
Реката тръгва, а една топола
излъгва ореха, че идва дъжд.
Недоверчив - той дълго се оглежда.
Остава пак внушителен и строг,
но чувам - скръцва в ствола му надежда
и руква нещо като монолог:
„Зачевай, мълния! Къде се бавиш?
Заради тази хилава трева
на твоята неумолима сабя
аз обещах добрата си глава…
Какво съм аз? Едно дърво, което
до есен ще отгледа плодове.
Това умеят хиляди дървета…
Но позволи ми да съм откровен:
тъй силно искам аз да съм дървото,
от теб избрано да те съблазни
в самото просто име на живота
и на едната моя смърт!… Слезни!
Ти трябва да пристигнеш скоро, скъпа!
Не знам ще предизвикаш ли потоп -
но стига ми, че дъждове ще къпят
пространството, в което имам гроб.”

***
Не съм дарен да сваря хубост
или добре да се преструвам
сред празници, в които губя
желанието да празнувам.

БОРБА

В начале бе слово.
След него - олово.
И знаела
всяка решена глава -
то значи: бъдете за бунта готови
и чакайте само
писмо за това…

В начале бе слово.
След него - олово.
Така се воюва
за свят идеал.
Днес
можем това да повторим отново,
но сменяме
с по-благороден метал.

ТАНЦ

Ядосва се Старият вятър,
гневът му до ярост расте:
не бързат да падат листата,
не искат да падат те.

Във въздуха дълго лудуват
и дълго над нас кръжат:
навярно защото танцуват
за пръв и последен път.

МАЙСТОРЪТ

Вглъбен, увлечен, стихнал и приведен -
дълбаел: учел своите деца
да ваят ружи, стръмни слънчогледи,
треви и рози, яростни слънца…

Светът умирал, раждал се отново
в жита и в птици, в лаврови листа…
А той не можел с четка и със слово -
с длето опазвал тази красота.

ХОТЕЛ С ДЪРВОЯД

Ей ти, червей! Млъкна и спря да напредваш:
заблуди ли се или стигна до чеп?
Скърцай! Предстои ти трудна победа.
Какво, че аз няма да спя от теб?

Провървя ти: сега е момент да докажеш,
че си червей с характер - дори и в беда
съумяваш да правиш дълбоки дренажи
в непредвидено сложна околна среда.

Не се връщай там, откъдето си тръгнал,
дори да те чака цял гредоред.
Обратният път е много по-дълъг
и от най-трудния път напред.

Всички дупки отвън остави на тахтабите.
Не унивай, макар че си капнал и сам…
…Лека нощ. И наблягай на своята работа…
А оттатък е същото, както отсам.