Петър Хаджинаков

В съвременната българска литература поезията се реализира максимално ефективно като еманация на високоорганизираната материя, своеобразна емблема на рицарите на Духа, призвание на Гладиаторите на Словото, метонимия на духовността, модерна и неординерна в същността си, тя е латерална, пророческа, великолепна и причудлива, екзотична емблема на изящната словесност, /и философска проникновеност/, а също и с безусловна Ксандрийска /ясновидско-пророческа/ визия, тя е вид мъдрост, философия в рими…

Боян Ангелов е едно от най-силните интелектуално-културологични явления у нас през 90-те години, като олицетворява енциклопедизма и универсалността в хармонично развитата, ренесансова личност, съчетаваща в себе си качествата на нежния, романтичен, но и силно драматичен /на трагическите инвенции дори/ поет, проницателен публицист, народопсихолог, есеист и психограф, ерудиран литературен критик и анализатор, учен с академична тежест.

Той дълги години преподава модерни, съвременни философски системи в Швейцария, като доктор на философските науки и с персонални контакти с изявени и доказани личности като Едуард Де Боно, Валдо Бернаскони…

Развитието му преминава в класическия модел на родната образователна система, с тази разлика, че той още от юношеските, гимназиални години, се посвещава на духа, интелекта, идеята за самоусъвършенстване /еволюционно, но и революционно в отделните етапи…/, отдава се на изкуството, литературата и философията като най-проникновените и силни оръжия на познанието.

И всичко е плод на систематичен, неистов труд, на персонално самообразование, на една перманентна, вечна жажда по непознатите и неовладени територии на изкуството, аксиологията, художествената литература.

В арсенала от художествено-творческия актив, като идейно-тематична хронология на Боян Ангелов, се отличават впечатляващите и запомнящи се като художествен замисъл и естетическа реализация заглавия:

“А върху ножа-детелина”- НМ, библиотека „Смяна”, 1985 г., „Животът остава”-ИК „Хр. Г. Данов”, Пловдив - 1990 г., „Разрушение на естетиката”, „Тиара”, „Делтата на другия живот”, „Скали от вятър”, „Помилване”, „Цветовете на тъгата”, „Еос”, „Протагонистика”, „Едикула”, “А момичета светят от смях”, „Поетеон”, „Пристанище в средата на душата”, „Съзерцание”, „Византийска мозайка”, „Отрицание на отрицанието”, „Разговор с мълчанието”, „Ъндърграунд”, ИК „Богианна” - 2012 г., София, „59 отстояния” - „Български писател” - 2014 г., “Помръкнала е реката” - 2017 г., „В сенките на хоругвите” - 2017 г., „Последна риза” - 2018 г., “Реставрация на обелиска” - 2019 г., „Почти на поглед” - 2019 г., „Универсум”- ИК „Лексикон”, 2020 г., „Отблясъци от яснописи”- 2016 г., „Серпентините на битието” - 2020 г., /публицистика и есеистика…статии, интервюта с много силни метафорични образи и интензивна наситеност с художествени тропи./

Еднакво силно, универсално е перото на автора в поезията и в есеистиката, във философските му, проникновени етюди, поразяващи с аналитико-синтетичните визии и версии за същността, генезиса и еволюцията на екзистенциалната проблематика в многото й версии и вероятностни проявления!

В жанра на философско-есеистичните и историко-психографски, народоведско-исторически и психоаналитично-естетически проникновения, прозрения и констатации, могат да се цитират редица заглавия със значим, приносен характер:

„Образът на съвременника в младата българска и съветска поезия”, 1984 г., ИК на “Отечествения фронт”, „Античната философия през Българското Възраждане”, ИК „Богианна, 1996 г., „Справедливо е българинът да е българин”, 1998 г., ИК „Проф. Марин Дринов”, „Очи в очи”, ИК „Мултипринт”, 1998 г., „Виделина”, Богианна, 2005 г., „Енциклопедия Панагюрище”, “Богианна”, 2007 г., „Нешо Бончев в контекста на българското Възраждане”, „Богианна”, 2009 г., „Светлописите на Черновежд”, 2010 г., „Богианна”, „Енциклопедия възрожденски Читалища”, ИК „Богианна”, 2011 г., „Речник на панагюрския говор, 2014 г., „Богианна”, „Отблясъци от яснописи”, ИК „Бон”, 2014 г., „Духовният венец на Панагюрище”, 2015 г., „Пътища от Думи”, 2017 г., „Марин Дринов”, ИК „Захарий Стоянов”, 2020 г., „Серпентини на битието”, „Богианна”, 2020 г., това са общо до момента двадесет и осем стихосбирки и петнадесет философско-есеистични монографии и психографски етюди…

Боян Ангелов е носител на множество награди за поезия, публицистика и философско-психологическите си психографии на редица емблематични личности /патриоти и поборници за българското, непреклонни родолюбци/ като Марин Дринов, Стефан Стамболов, Баба Тонка, Стоян Дринов, Сава Радулов, Д-р Кръстьо Кръстев, Христо Смирненски, Вапцаров, За мисията на Учителя днес, и редица още Възрожденски личности, моделирали тежкия, трънлив път на страданието на народа ни по пътя към оцеляването и съхранението на Величието, Гордостта, Достолепието и силата на родния дух през вековете…

За Боян Ангелов са писали редица автори като Иван Гранитски, Петър Андасаров /който всъщност е един и от първите му редактори в централния печат, както и Матей Шопкин, Иван Есенски, Петко Братинов…/ Георги Н. Николов, проф. ЧавдарДобрев, Тодор Каракашев, Благовеста Касабова, Лалка Павлова, Продрум Димов…

Особено силно впечатление правят художествено-естетическите му постижения в малката като обем, но със значим приносен характер стихосбирка „Ъндърграунд” от 2012 г., ИК „Богианна”, София, с общо петдесет стихотворения, обединени в три цикъла - „Борсалино”, „Теглото на Душата” и „Ухания”… като идейно-тематично повечето от лирическите творби са пречупени през призмата на патриотизма, родолюбието, честта, достойнството, военно-баталните подвизи от последната, втора европейска и световна война - „Унгарските коне”, „Имена”, „Крепост”.

Идеята за смъртта и живота в условията на войната, т.е. в жанра на военно-баталната, /но с дълбоки философско-психологически реминисценции национална лирика, между дълга и вдъхновението…/ са с рационално-аналитична, драматична и трагическа преосмисленост и силно асоциират с шедьоврите на Димчо Дебелянов /цикълът на петте стихотворения от фронта…/ като вид аналогия стиховете:

А мъртвите - за тях какво да кажа?
Лежат встрани с очи в зенита впити.
Не буди ли гласа на месершмити,
не вика ги небето на блиндажа.
В земята болна, мащехата наша,
след боя ще потънат непризнати.
Ще бъдат само имена и дати!!!
Сега от неизвестността се плаша.
Сега, когато трябва да съм силен,
в съня на моя син вървя на пръсти
и виждам сред картините му пъстри
контурите на братските могили…

Дълг и чест, чувство за родова, историческа памет, саможертва и подвиг в името на Отечеството, вдъхновение и преосмисленост на ценностите в традицията на българската народопсихология, всички тези сложни и противоречиви инвенции са илюстрирани с ефектна рефлексивност на образите в техните многообразни превъплъщения - от абстрактните понятия /страхът, любовта, вярата, надеждата, омразата, емпатията, страданието, алтруизма, вдъхновението, паметта за историята и величието на Родината…/, през конкретните анималистични образи /особено ефектни са бойните фронтови коне, птиците, домашните питомци и дивите зооперсонажи…/, измеренията на човешкото присъствие във всичките му възможни и невъзможни превъплъщения….

Впечатляват отличното владеене на техниката на лирическия изказ, съвършеният и изящен слог на метафоричната словесност, която реално олицетворява версификаторството, присъщо на такива майстори на лирическия изказ като П. К. Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Д. Дебелянов, Смирненски, Вапцаров и неподражаемите като новаторството в естетиката и поетиката на изказа Веселин Ханчев, Борис Христов, Иван Пейчев, Христо Фотев, Петър Анастасов …

Особено трогателна е темата за родствената връзка, за органическите, съдбовни отношения с майката и бащата, на които авторът посвещава поредица от стихотворения, като едни от най-популярните са „Гергьовден” и „Напуснатата стая”, в които по силно драматичен, с доминиращи фолклорно-етнографски и народопсихологически стилизации, се акцентира на липсата на любимия човек, изчезнал безвъзвратно в инобитието и в другите, ирационални и мистични пространства на съществуването на човешката душа, като пътят на тялото /тленно и греховно/ е приключил в земния си път, то пътят на духа е в пространствата на необратимото съществуване.

Принадлежността на Боян Ангелов към философско-екзистенциалната традиция на родната ни литература е безусловна и категорична, като още от дебютната си стихосбирка - „А върху ножа - детелина”, ИК „Народна младеж”, библиотека „Смяна”, 1985г., той се нарежда в контекста на така строго диференцирани, определено „философски автори”/ по ценностната система на проф. Здравко Чолаков - „Философски проблеми в българската поезия”/.

Именно рационално-логическото начало, обвито в изящни лирически интерпретации, доминира в текстовете на автора: вероятно талантът интуитивно е подвластен на сентенцията на френския просвещенец и мислител-рационалист Рене Декарт - „мисля, следователно съществувам!”.

В тези синкретични, като идейност, послания и концептуалност стихове на преден план е водеща родолюбиво-патриотичната идея, пречупена през призмата на историческата памет и чувството за дълг и почит към всичко изконно българско, като народопсихологическите мотиви намират своя изказ в стилизирани концепти, контрапункти, идейно-тематични модули в етико-естетически и философско-психологически план.

…Влудена от страсти,
душата се мъчи да бъде по-жива, когато любов я облива,
когато пълзи в нищетата и тъмните угари сочат
къде светлината ще свърши…

Това е един малък абзац/фрагмент от твърде иносказателното и метафорично стихотворение „Летене”, което образува единен идейно-тематичен и проблемно-екзистенциален цикъл с текстове като „Гергьовден”, „Напуснатата стая”, „Молитва”, в чиято екзистенциално-философска естетика и поетика се срещаме с разширени метафори като летенето и опитите за летене /т.е. метафората за пътя и целта, за търсенето и намирането, за преосмислянето на човешкото банално и извисено, алтруистично/ съществуване като смисъл и цел…Всъщност чудесна рефлексивно-медитативна илюстрация е отново стихотворението-притча-/разширена метафора/ „Ъндърграунд”:

Светът ухае на летище
и мисълта за Зарево
ме означава, че след миг ще
сме пред окултното дърво.
То няма корени и сянка
са облетите му брегове,
където се унасят в дрямка
звероподобни страхове.
Съзнанията не пътуват
при липсата на висини
и нищо че не съществуват
недосегаемите дни,
щом ураганът е повикал
стена от вулканична прах…
Дано да не изпита някой,
което вече преживях!…

В познатия маниер на драматично-изповеден, самоаналитичен монолог, вид равносметка за пътя, търсене смисъла на пътуването /мотивите за търсенето и откриването, победите и пораженията, възходите и паденията, мъдростта от спечелените и загубени безвъзвратно битки в неистовото търсене на Елдорадо /Обетованата земя, Голгота…/, белезите от всички тези съприкосновения със злото, преодоляване на препятствията, въпреки всичко и всички, тази знакова, изстрадана и извисена поезия-притча, възторжена апология на изстраданото слово и дело, визираща победа в поражението и триумф в загубите, естетизираща стигматиката на сложната, грешна и противоречива в мислите и поведението си, но бореща се до край, в името на смисъла на съществуването многоизмерна личност, обзета от дълбоки и драматични противоречия, но устремена към Романтични мечти!

До известна степен това е и един хипотетично възможен инвариант на емблематично за житейската философия на лирическия герой програмно стихотворение, императивна илюстрация за цялото поетическо творчество но автора, хронологически обхващащо около тридесет поетически заглавия /а също и двадесет есеистично-критически, народопсихологически, психографски изследвания и монографии/ за тези четири десетилетия активно присъствие в литературния живот у нас и в чужбина -/немскоезичният свят и предимно Швейцария, където активно реализира и научно-академична кариера в пространствата на Валдорфската педагогика, Гьотеанистическа Естетика, История и теория на философските системи, Специалната и Социална педагогика…./, така както е емблематично за творческото му амплоа и международната му конвертируемост и актуалност „Пътуване”:

…Не знам кога, не знам къде и как
ще стана пепел,
но ще бъда пепел.
Сега пътувам в стреловиден влак,
денят навън е изгревен и светъл,
и синеок и много вдъхновен,
И Планината в тъмното остана.
Не мисля за последния си ден.
Тук в този влак от Базел за Лозана
с прииждащите в очите ми лозя
и с облака, в прозореца притихнал.
Старицата до мене се прозя,
момичето пред мене се усмихна…
А пепелта, какво за пепелта,
щом тя е всъщност част от вечността!

При Боян Ангелов се съчетават конкретно-сетивното с абстрактно-одухотвореното, игнорирана е статичността и псевдодинамиката на събитийността, за сметка на интензивните процеси в тяхното суперактивно присъствие на смислово/семантично ниво, на новото, Неочакваното, Проблематизиращото с цялата сила и висока степен на на присъствието като естетически феномен.

Афинитетът на Поета към библейски образи и сюжети, към архаични митологеми, символни персонажи в едно строго условно време и пространство, като хронотоп на събитийността, са в основата и базата на арсенала от художествено-метафорични изразни средства на автора.

Органическото единство на живопис и поезия, този артистично-фриволен, образно-рефлексивен процес се проявява в силата на пасторално-идиличните фолклорно-библейски стилизации, в художествено-образната система на преосмисляне и пресътворяване на действителността, като нов вид реалност в едно ново време и пространство, с нова аксиологическа система на субординация на ценностите.

Това е същността на поетическото мислене на Поета, в симетричен темпоритъм се променят темите, идват нови мотиви, но поетическата му природа е непроменлива-единна в разнообразието на органическите, авангардно-експериментални търсения и жанрово синкретична и многопосочна в интерпретацията на вечните мотиви, теми и проблеми, „които никой век не разреши”.

Едно не се променя в неговите представи и със сигурност то поставя единния знаменател в процеса на локализиране „Обетованата земя” за автора - със сигурност то поставя и единния знаменател: романтичното спокойствие на родното, балканско градче, от където започва и свършва всичко свято и ценно, от където той тръгва „с малка крачка на дълъг път” и винаги се завръща, морен и жаден за топлина, уют, спокойствие с природата, със себе си и с другите и именно тук, при извора на живота, се зарежда с позитивна енергия, защото Боян Ангелов живее от изкуството, за изкуството и чрез изкуството.

В пъстър и красив микс от множество художествени сегменти, се подрежда пъзела на една нова поетическа реалност, наситена с романтични мечтания, красиви съновидения, непостижими висоти в опита за летене в другите реалности на съществуването-потъването в здрачната атмосфера на една църква или възрожденска къща, следите от човешко присъствие в древния исторически хронотоп на събитията, наситените аромати, багри и звуци, красиви извивки в къща, еркер, интериор и улица, в играта на слънчеви декори и сенки да се радва на лъчезарните отблясъци, лица и жестове, красиво озарената полифония на родното Средногорие и неземно красивото, митично родно градче, изпълнено с история, легенди, предания, събития, личности, свръхпозитивна енергия!

Поетът потъва в очарованието на древната градска старинност, на една красота, която му е органическа същност и вътрешно битие: „Средна гора”, „Панагюрската Света Богородица”, „Светлините над града”…

Макар и на пръв поглед външно да изглеждат разнообразно конструирани/ с разнопосочни идейно-тематични концепти и проблематики/, стихотворенията на автора имат един основен, контрапунктен, структуроорганизиращ принцип.

Той асоциира, има аналогия с музикалния принцип на изграждане темата с вариации. Общият израз на психологически състояния, на морални ценности или просто на една семпла пейзажна зарисовка, предхождаща специфичните детайли, концептуалните сугестии, вариациите.

Обикновено темата се излага в началото на творбата, за да се потърси на по-късен тематичен сегмент, нейната нюансировка, натрупването на отсенки, дори контрасти. Вариациите изграждат възможната граница и художествено равнище на темата. Обсебени са от меланхолията и тъгата, от онези първоелементи като „спомена за детството”, и/или съхранената детска атмосфера, една актуална съвременна обстановка.

В библейско-митологичните му мотиви се вплитат органически мотивите за престъплението, наказанието, разкаянието, грешките, греховете, изкуплението, покаянието, смирението, катарзиса, възкресението на душата, преосмислянето и пренареждане приоритетите и истинските ценностти, нихилизъм към измамните и тленни блаженства, десакрализация на тялото в името на извисената духовност и душевност.

В знаковата поема „Август”/”Животът остава”-1990г./, темата се изразява в афористичен, притчово-сентенциозен смисъл, като мъдрост по Руми, като квинтесенция:

…Има ярост и радост, но гнети мисълта,
че животът е само кротък вик на пръстта!

Именно в тази програмна като идейно-тематична концептуалност и художествена реализация поема - „Август”, едно наистина впечатляващо елитарно, високо постижение се снемат всички възможни специфични и строго индивидуални параметри и естетически характеристики на поезията му - латентна свръхчувствителност и ранимост на душевните възприятия, яростна и спонтанна, свирепа съпротива срещу всичко аморално, пошло, низко, мерзко, грозно, мизантропско, трикстерско, комерсиално, алегорично-притчово начало на лирическия изказ, доминираща скептична ирония и горчива като вид познание самоирония, което всъщност е най-висшият и съвършен тест за персонална интелигентност.

Освен земната пръст, като символ на земята грешна, от която всички ние идваме и си отиваме пак в нея, поетът използва и още редица символно-метафорични образи, за да илюстрира неизбежния летален изход на „грешната плът - тленното човешко тяло” и неизбежната смърт, като паметта и идеята за нея перманентно съпътстват човека през целия му земен, нерадостен, мъчителен и изстрадан път на страдание, и тя идва може би като облекчение и спасение, но не би трябвало да предизвиква страх и скръб, а по-скоро оптимизъм и радост от избавлението…

“СЛЕДОБЕД”:

Не може вече нищо да те върне,
но аз ще седна ням и ще те чакам,
докато чернозема ме прегърне,
докато дойде оня червей лаком…

„СЕЗОН”:

Сякаш стон ужасен прокънтя мисълта,
че след време ще трябва прах да бъдем,
сега щом ни грабва този кратък сезон - есента.”

„ВСЕ ОЩЕ”:

„Познанието ще приема товарите на зрелостта,
ще опознаем и смъртта…”

„БЛИЗОСТ”:

“…Не заменям зората за свещ -
днес, когато се уча да страдам!”

„В НАЧАЛОТО НА ЗИМАТА”:

„В началото на зимната умора
не с голите дървета разговарям,
а с шепота на жадните ти пръсти.
Сега не мога нищо да повторя,
защото всички думи са невръстни,
защото твойто тяло обожавам,
а ненавиждам всяка самота…
Спокойна и добра ще спреш ли
с устни гласа ми бавен?
Знам, ще бъде час, когато ще сме
корени и глина, но нека
пътят ни до там е дълъг…! „

Дошла е есента на сезоните, годините на равносметка за изминалият житейски път, или „Животът ми до тук”, като съдбоносният дълг и величието на приемствеността да Детето/Поколението се ситуира отново в притчово-метафоричен, философско-драматичен план:

До ракети заспали моят мъничък син
сини къщи рисува и небе от кармин…
Хубав, светъл, нехаен - той се учи, че днес
няма нищо по-важно от спасената чест…
На града из каверните оцелява изкуството…/”Ярост”/

И разбира какво е хляб, усмивка, злина,
но нима ще изпита горестта от война?”

Изключително силни емоционални вариации за дълга, честта, паметта, отговорността, мисията на човека на тази грешна земя, намерила свое оригинално, специфично естетическо решение… Тази драматична, изповедно-интроспективна поема ни завладява с емоционално-философските си обобщения, достигащи критичната точка на интелектуална сублимация:

„…Застанали един до друг пред гроба на героя,
пилеем неговите дни, идеите му тъпчем…
А мак светлее отстрани-едно едничко стръкче…”

Това е поема на равносметката на свръхчувствителния лирически герой-мъченик, навлязъл в Христовата възраст, в която ценностите се променят радикално, субординацията на морално-етични и естетически категории, претърпява глобални трансформации.

Идейно-тематичните перспективи и интуитивно-екзистенциални концепти при поета са многолинейни, а не праволинейни… Метафорично-алегоричната символика на Гестсиманската градина води до усложнената интерпретация на библейски, архаични и фолклорни митове, естетически стилизирани кодове и асоциативни препратки към съвременност, като основен концепт, Хоризонт на очакване, мизансцен на Събитийността:

„Любов и смърт, два слепи зодиака -
повеждат легионите на Мрака.
А подир тях центурии от юди,
пресекли Гетсимания по чудо.”.

Темата е все пак една обща и обобщаваща мисъл - отношението към Градината и непрестанното изменение/промяна - в цвят, узряване, плод и оголени клони. Дървото с неговия плод символизира човешкия живот.

Именно в него е и голямото тържество, листата, тревите, цветята, листата и слънцето, песента на Птиците…

„…Диша Август…още съм на седем и в голямото Слънцестоене,
баба дарява с круши жълти хората, минаващи край нея…”

Проблемът с родовата памет, уроците по нравственост и достойнство, с емпатията като синдром на нравственото възпитание, алтруизмът и филантропията, като модели на човешкото поведение, заложени в кодовете на старото време… символиката на плода на „Жълтата круша” от градината, предназначена за жест, дар/жертва в името на красивото бъдеще и „розови” мечтания.

В този смисъл показателно като концептуална теза е и стихотворението-метафора „Мелодия на скръбта”:

„…мелодията на скръбта научих
и се долавям, че си я подсвирквам,
когато мрачината есенее,
когато ябълките се обличат в скреж…
и в мрачината виждам само ТИ!”

Всъщност много интересен ракурс при изследване, изучаване/декодиране естетиката и поетиката на автора е и семиотиката на цветовете в тяхното богато смислово многообразие и символно-метафорична, метонимично-алегорична многопластовост и многоизмерност.

Една личност, обзета от дълбоки противоречия и безкрайно критична към действителността, но устремена към мечтите и романтиката на „розовите предели”, ето това е лирическият герой в драматичната поезия на Боян Ангелов, наситената поетика с метафорични образи, символи, митологични, библейски и фолклорно стилизирани образи, теми, идеи и сюжети.

Тъжен е размисълът за противоречивата човешка същност, за обърканото лутане в „Серпентините на битието човешко”, за примирението, отказът от съпротива и борба за съществуване за и от ценностите на обикновения и банален екзистенц-минимум.

И наистина вариационната структура на двата начални мотива в емблематичната поема „Август”, търси нестандартно за логиката естетическо решение - наративът за спокойното, тъжно-лирическо/меланхонично/ възприемане на света, на онова упорито търсене първоелементите на нашето Битие, на собствената носталгия и/или умора след драматичните изживявания - всичко това се усложнява с нови мотиви и в нови съчетания, като приемствеността в следващите, впечатляващи поетични заглавия, като идейно-тематичната, проблемно-екзистенциална приемственост на организиращите принципи е очевидна.

Зачестяват и най-безспорните признаци на силна страст, на ефект и на драматично състояние - елипсите, удивителните, предпочитанията към психологическите, интроспективни ситуации, към глагола, резките жестове и движения, метафоричните, символно-алегорични кодове, внушени с грандиозната, но и „мека” сила на сугестията!

Скептицизмът, парадоксите, иронията, ярките метафори и интелектуалните фрески, философско-проницателният агностицизъм: всичко това се дължи на особената му позиция спрямо света, който е прекрасен, тъкмо защото е гневен, превъзбуден и дисхармоничен, абсурден и противоречив, а е строен и логичен, защото е хаотичен и деструктивен, саморазграждащ се…

Съзидателно самочувствие на автора и благородно извисеният му скепсис раждат иронията, която протича от парадоксалните състояния, от вътрешните противоречия на състоянията, от резките емоционални преходи…

Стихотворението „Гергьовден”, с доминиращите си драматично-апокалиптични, трагични компоненти, сякаш е в генезиса на артистичната природа на автора.

…Уж е светъл Гергьовден, а погребваме мама.
Пламък жълт се разгаря, попът нещо реди си …
Мама тъй е смалена! Всъщност нея я няма
И не може да каже: „Мъко черна, иди си!”
Уж е светъл Гергьовден, а навън - мрачна жега.
В полумрака роднини стискат восъчни свещи.
Благодатният огън озарява ковчега
и душата на мамасе подготвя за срещи…
Катафалката крета по алеята тясна.
Уж вървя, а провиждам само болница сива,
Само болнична стая /в нея мама угасна/
и череша, узряла върху гробищна нива.
Катафалката стига до жестоката яма,
над която яснеят влажни купчини глина…
Уж е светъл Гергьовден, а погребваме мама,
Тук на същото място, дето татко замина…
Като прилеп отчаян в паметта ми ще хлопа
тоя черен Гергьовден, в който мама изчезна…

Със смъртта на родителите си отива и цялата вселена, мотивацията и смисъла на универсалното съществуване, а дълбоката болка и стигматизирана травма предопределят настоящето и бъдещето на индивида, макар че миналото се оказва по-важно от другите основни темпорални категории: „Обръщам се назад” от сродния по природа, рецептивност и концептуалност /естетика и поетика, архитектоника на търсенията…/ автор Петър Анастасов:

„Каква жестока памет съпровожда човека цял живот!
С каква вековна увереност и точност го пробожда
на миналото шпагата отровна…
Аз не от тебе старост се страхувам и не от тебе, бъдеще неясно.
Не бих могъл сега да пророкувам, но времето зад нас е по-опасно!”

Антологичният поетически сборник „Далнина”/ИК „Захарий Стоянов”, 2015 г./, съдържа около сто и двадесет от най-емблематичните стихотворения на поета, обединени в четири цикъла с нови, символно-алегорични заглавия: „Илюзията се повтаря”, „Новела”, „Спонтанно”, „Летене”/ тук многопластово, в притчово-иносказателен план е илюстрирана символно-метафоричната инвенция за екзистенциалния смисъл на духовността и душевността на Човека, надскачащ себе си в опитите за летене…”/:

…Обляна от страсти, душата се мъчи да бъде по-жива,
когато любов я облива, когато пълзи в нищетата
и тъмни угари сочат къде светлината ще свърши.
Там вълци, подобни на мърши, от сенките кървави лочат…
А тялото, то е по-жадно, по-плътно и по-скоротечно.
Мъжете го имат за меч, но рушат го с каквото им падне.
Жените, коварни и слепи, приемат грабежа за участ
и с влюбени погледи сучат и пият от жаждата с шепи.
Духът, поразен от измени, се влачи по хълма безкръстен,
подпалва венчалния пръстен, отхвърля телата студени,
разстила се в облака гривест, облъхнат от него пътува
по-радостоносен, по-хубав и бди над герой, над страхливец…
А после излита надолу - в простора на нашата воля…/”Летене”/

В случая злободневното, емпиричното и традиционно-баналното не съществуват като тема в номинативния си вид. Детайлът е въвлечен в по-усложнена метафорична система, където първоначалната му същност и визия се видоизменят, на принципа на метафоричния пренос се съюзяват с редица други абстрактни и конкретни художествени сегменти…

Това усложняване и асиметрично, органическо инплантиране, ни дистанцира от конкретното и ни прави съпричастни на по-висши стойности и категории.

Основният извод е - човек, който уважава и цени себе си е длъжен да се грижи преди всичко и най-вече за душата, а не за тялото си, да не се поддава на измамни съблазни и изкушения, т. е. да живее по законите на християнската етика.

Тази нова естетика, постигаща високо ниво на оригиналност е на всички семантични нива: образно-смислово, художествено-естетическо, ритмо-интонационно, метафорично-сугестивно.

Той не е любител на ярките, контрастни и шокиращо-впечатляващи цветове, нито и на резките движения и силни тонове/императивни като смисъл, инвенция и повелителен изказ…

Тъкмо обратното, в предпочитанията му са пасторално-идиличните, рустикално-романтични ескизи, пейзажи на душата, на демографските и географски локализации с меки полутонове, с пастелни бои и окраски, почти релефно-графични, визуализирани акварелни картини, изящно изобразени /конструирани, нарисувани, композирани/ с изтънчен, естетски рисунък и артистично-фриволна, модернистично-органическа, почти сюрреалистична в архитектониката /фактурата, структурата/ лекота, поразяваща с неземния си, мистично-ирационален, почти свръхсетивен стил и латерален маниер на изказ, както и невероятна символно-метафорична реминисцентност и асоциативност…

Като поет с интелектуално-философска устроеност и поразяваща емоционално-мисловна ерудиция /наистина енциклопедична в измеренията си, ренесансова личност/, лириката му е обсебена от грандиозни културни, аксиологически, философски-/многопластови/ натрупвания, в които доминира познанието /за себе си и за другите в сложен и противоречив процес…/

В този смислов контекст, на нестандартна естетика и поетика при интерпретация основни теми, идеи, процеси, концепции, могат да се цитират и заглавия като: „Междуметия”, „Косите на нощта”, „Изкупление”, „Колумбарий”, „Новите аргонавти”, „Всеки ден”, „Представа”, „Номиналистичен танц”, „Приближаване”, „Пространство за удавници”, „Важните неща”, а какъв невероятен шедьовър в жанра на интимно-психологическата лирика е изящното като метафорична конструкция, излято като скулптурна феерия сластно-еротично стихотворение „Голота”:

Сладостта на страстта в това е
да вали сняг, да виждам
голотата ти как сияе
пак усмихната и безгрижна…
Да усещам, че ще потъна в зной
от нежност неустоима.
Нищо, че още нощ навън е,
без значение, че е зима.
Топлината ти да препуска
по вълни от любовен огън.
Да ми шепнеш: „Не ме напускай!”
И от тебе да съм поробен.

В този тематичен план могат да се цитират и текстове като „Плащ”, „Предверие”, „Материя”, „Любовен шепот”, а хармонията с природата и възторженият пантеизъм доминират в „Чешки лес”, „Рисунка”, „Пафос”, „Мостът на Огоста”, „Средна гора”, „Светлините над града”, „Долина”, „Чернозем”, „Над Струма”, „Равновесие”, „Родина”…

…Под мен трева и синева над мен.
Така са се сближили двата цвята!
Избухва трети цвят - синьозелен.
Като море… Това е планината…/”Средна гора”/

Великолепни визуално-пластични асоциации внушават тези стихове, рисуващи с жив и органичен пасторал пъстроцветието на органичната, натурална красота, грандиозното величие и апологична възторженост на вечната и неповторима еманация на природните красоти!

…Рекичка някаква бълбука,
облечена като за сватба.
Вдовици сухи късат хляба
на мъката под ямурлука.
Черниците съвсем нехаят,
че пилците са долетели.
Деца берат черници бели
с представата, че тук е раят!…

Всичко, до което се докосне поезията на Боян Ангелов, се превръща в многобагрена словесна живопис.

Природата и хармонията с нея е една голяма негова тема, поетическа територия, върху която се чувства добре, където максимално/оптимално разкрива съкровените си изблици, творческото си верую…

Природата при Ангелов е вид метафизическо присъствие, формула на мисленето, културна метафора, изходен базисен модус за медитативни интелектуални асоциации и философски обобщения…

Вътрешният и външният свят на поета, виденията и мечтанията му сред природата, се репродуцират от непрекъснатата ретроспекция на детството, на лъчистия, слънчев, шарен и пъстър в многообразието на фантазиите и мечтите си детски свят и от процеса на сакралното съхранение на лъчезарното дете в личността.

Защото съхраненото детско възприятие е еманация на неповторимата човешка личност, но и вечна памет за неповторимата наблюдение на света и „това наоколо”.

Смисълът на думите в тази поезия, надскача своята контекстова семантика, като удивителната, търсеща концентрация на автора на полисемантичната версия на думата в нейните безбройни превъплащения, в изнурителното и трескаво-мъчително търсене на думата-код-/вълшебство, илач, билка, цел/, като продукт на този интуитивен процес е именно стихотворението-притча и интелектуално закодирана символна, полисемантична алегория и словото, живото слово, на границата на преносното и прякото значение.

В така оригинално интерпретираните сюжети има нещо универсално-митично, синтезиращо, обобщаващо като мъдрост и послание квинтесенция на класическите и нетрадиционни идейно-тематични проблеми, пречупени през призмата на популярните, базисни етико-естетически категории: добро и зло, дълг и чест, любов и омраза, възвишено и низко, родолюбие и предателство, доносничество и кариеризъм, извисено и мерзко, конструктивно-съзидателно и деструктивно-разрушително, интелект и примитивизъм, филантропия и мизантропия, омраза и емпатия/алтруизъм, летене и пълзене, висота и мерзост/мизерия на духа… и почти винаги присъстващи в бинарни опозиционни релации.

В този смисъл поетът се опитва да минимизира драстично страничните ефекти на метафората, често разчита на автологичните значения и смисли на словото, на алегорията, на фабулата/сюжета-притча в класическата и/или астрофическа архитектоника на поетическия текст.

Именно в алегоричните образи, сюжети и ситуации, интензивно пулсират максимално изпълнени с грандиозно напрежение съдби, процеси, явления и персонажи: „Младият Конфуций”, „Андре Шение”, „Разходките на Кант”, „Помръкнала е реката”, „Ненагледност”, Когато”, „Знак”, „Пътуване”, „Столът”, „Солипсизъм”, „Схоластика”…

Боян Ангелов е наистина натурален, органичен, оригинален и строго индивидуален, неподражаем автор със своята дълбоко познавателна, екзистенциално-проницателна лирика.

За личния, строго персонален мироглед на Боян Ангелов са показателни част от отговорите му в интересното интервю на Георги Н. Николов, преди няколко години:

“…Няма теми, от които да се боя, но не понасям темата за всеобщото отрицание на всичко и всички. Тези талибански похвати и привички са станали вече част от всекидневието на някои наши политици и литератори. Отрицанието е форма на слабост - душевна, емоционална, творческа. Колкото и да е трудно, би трябвало да се търси зрънцето добро и да се прави опит за неговото култивиране, за отглеждането и превръщането му в нежно и красиво цвете”.