По повод Иван Странджев „Улици на тъгата”, С., 2021

Панко Анчев

Терорът на неолиберализма и постмодернизма над българската литература не успя да ликвидира тези, които не вървят след тях, а продължават да търсят истината и пътя към реалния човек и неговия живот. А и да изразяват неговите болки, страдания, лутания и отчаяния.

За това течение в днешната литература, което именно постмодернизма превърна в почти подмолно, скрито, сякаш несъществуващо не се говори, не се анализират и тълкуват неговите постижения и проблеми. Произлизащите от него критици са толкова малко на брой, че дори не се забелязват.

Тази литература съществува и не само е жива, но и укрепва. Животът й дава сили и доказва, че тя, а не „другата” е истинска и с бъдеще.

Тя обаче се нуждае от задълбочени критически анализи, тълкувания и обобщения; от внимателно проследяване на литературния процес и открояване на най-важните му акценти, проблеми, теми, постижения и автори.

Защото без съмнение с нея се води непримирима война; тя изразява и следва една от двете тенденции и течения в днешната ни литература.

Но дори и в такава жестока война (това историята на българската национална литература го показва отчетливо) все пак тези две тенденции се сближават, допълват се и се натоварват с общи усилия и воля за изразяване духа на времето.

Доближаването става между най-ярките и даровитите, а не между кресльовците и фалшификаторите на словото.

Това критиката е длъжна забележи, открои и отчете, а не да се занимава с елементарна и пошла реклама. Защото е важен литературният процес, тенденциите в него, проблемите, които се открояват и писателите се опитват да решат.

А не качествата на книгата или писателя да се обобщават по броя на продадените екземпляри и преводите, които някъде правят на строго посветени в тази сладка далавера автори.

Правя такъв опит с анализ на новата стихосбирка на Иван Странджев - един от тези, които са в традицията на поезията ни, поет с реалистично мислене и отговорност пред красотата и енергията на българското слово.

Бих могъл, разбира се, да взема и други автори, но четейки тази книга, се замислих над онова, което всички виждаме, ала не го назоваваме, анализираме и оценяваме.

Книгата на Иван Странджев е оригинална, ярка, дълбока, написана на високо равнище и изразява достатъчно пълно проблемите и състоянието на днешната ни поезия, за да бъде хубав пример за критически тези, оценки, обобщения.

Когато един поет съзнава, че е част от живота на хиляди като него, той приема да бъде техен изразител. Тогава и думите му придобиват огромна сила и енергия, които могат да отворят нечии духовни очи, за да видят и те какво се случва в нашия бит, какви са настроенията, битуващи в обществото, с каква страст или апатия се възприемат и оценяват.

Истинската поезия не обругава и не поругава думите. Тя различава „високото” от „ниското” и го означава със съответните думи и изрази.

Затова и не смесва равнищата, „не нарушава канона”, не защото не е смела, а понеже уважава установените нравствени ценности и правила, естетическите стойности и достойнството на езика.

В нейния свят несъвместимите неща не се изравняват и заместват едно с друго, както прави постмодернизмът. Той заличи границата между пошлото и възвишеното, между телесното и духовното. Прави го самоцелно, нарочно и нагло, за да се надсмее и унизи и оскверни духа и ума. И не се само не се срамува от това, а се хвали със своята „смелост” и „решителност”.

Постмодернизмът обруга и унищожи традицията, обявявайки я за анахронизъм и спъваща „европеизирането” на българина и българския свят. Представяте ли си каква висока цена се заплаща за постигането на една нищожна цел! Но дори целта да беше велика, цената пак е недостойна за плащане, защото разрушава добродетели и изконни същности на националния дух, ум и мислене.

Животът е изпълнен със страдание, мъки, усмивки, радост, проблеми. Поетът само за миг да отвори очи и насочи погледа си към него, ще види какъв е животът, от какво се нуждае човекът, какво става в обществото и ще намери думи, за да го изрази в стихове.

Постмодернизмът обаче не му позволява. Но на този, който не е в неговата власт, няма кой за му забрани. И той пише за това, което вижда и чува с очите и ушите си. Най-добрите от тези поети улавят звука на времето и намират думите, с които да го изразят.

Сега вероятно не е време за онази „музикалност” и „мелодичност”, която искаше да наложи П. К. Яворов. Други са сега звуците и друга и гледката на обществото. Те също трябва да бъдат описани и превърнати в литература.

Иван Странджев изразява външното спокойствие и битовата епичност на действителността. Той пресъздава спокойствие на повърхността, но стихът му е проникнат и от вълненията под нея.

И уж рисува някакъв пейзаж или декор, или човешки образ, жест, поведение, а всъщност изважда от дълбочините смисъла и същността на битието, подредени в изображението на материалното в бита.

Но за да видиш всичко това, не е необходимо „да се вглеждаш”. Достатъчно е „да се загледаш”, да повдигнеш очи и отвориш уши, за да стане всичко твое достояние и сам да бъдеш неотменна част от него.

Тогава ще се обърнеш съкровено внимание на себе си и ще се чуеш и видиш като един от тези, които Иван Странджев изобразява в своята поезия.

Оказва се, че то е красиво, пластично, спокойно, но и вътрешно напрегнато, понякога разколебано от съмнения и подозрения, ала устойчиво на външни влияния и вътрешни изпитания.

Този свят е въпреки наложения му хаос и безпорядък, е хармоничен, единен, добротворен и добронамерен спрямо всичко което е добронамерено към него и не го заплашва.

В лирическия персонаж на Иван Странджев я няма онази енергия, която го изпълваше в ранната му поезия. Но пък сега той е по-трезв и разумен, мислещ, проверяващ дали онова, което вижда и чува, не е измамно.

Тук няма изблици, но сдържаността е просто промяна в скоростта на реакциите, а не на самите тях. Възрастта си е казала думата, но само на онова, което е присъщо на плътта, а не и на духа.

Искам да кажа, че в книгата живее, чувства, мисли, разговаря и преживява човек, а не болен мозък и разрушен от злите изкушения на новото време, който да твърди, че светът е разрушен, човекът изчезва, няма морални ценности, а поезията не зависи от живота и обществото.

Напротив, в „Улици на тъгата” всичко произлиза от живота и му принадлежи, защото нищо не съществува за човека извън него. Той може да се лута, да не вярва или да се бунтува, ала не губи нито своя човешки облик, нито същността на си на човешка личност.

Иван Странджев владее словото, за да изразява този тип личност и да показва този, а не някакъв измислен живот. Затова и стихотворенията му са умни и мъдри, изстрадани и посветени за четене от нормални хора.

Ето върху тези характеристики на поезията и литературата, които условно определям като произлизащи и принадлежащи от и на традициите на българското художествено слово и на реализма, трябва да разсъждава и анализира критиката.

Защото те са живи и в литературата на определени кръгове български поети и писатели, които не са изгубили съзнанието за дълг към народа и нацията и литературата.

Те се откроиха, докато четях „Улици на тъгата”.

Затова и по повод Иван Странджев и неговата най-нова стихосбирка се опитвам да ги определя, формулирам и подложа на анализ.

Надявам се скоро да развия тези свои наблюдения и да ги разширя с примери от други автори и книги. А такива примери в нашата днешна поезия има не малко.

В същото време подтиквам и други критици да се съсредоточат върху тези важни литературоведски проблеми, а не да се пилеят в писане на празни текстове за прочитане на премиери на книги.

Ще подчертая за последен път в тази рецензия, че новата стихосбирка на поета от Пловдив Иван Странджев „Улици на тъгата” е високо художествено и нравствено явление в днешния литературен процес.

Тя заслужава задълбочени анализи и изследвания.