Георги Струмски

ОТГОВОРНИЯТ РЕДАКТОР

Той има две длани корави,
върти обущарския чук.
Обувки умее да прави,
а иначе той е неук.

За книги не е имал време,
в живота си малко е чел.
Но слагат го с букви големи -
редактор на вестника смел.

Не е туй за някаква слава,
той няма писателски дар
и честното име си дава
на вестника тоя другар.

През някоя заран във къщи
разбуждат го удари зли
и гости му идват намръщени,
неканени тука дошли.

Те вестник пред него разтварят,
те гневно четат му на глас.
И тръгва пред тях обущарят:
- Така е, редактор съм аз.

В ареста един следовател
пронизва го с хитри очи.
- Тъй значи,
ти бил си писател!
Я гледай, а хич не личи…

И ляга в студена килия
„редакторът” - скрил със това
перото крилато на тия,
които познава едва.

Да има правдиви куплети
и песни в епичния бой
си дават едни умовете,
гърба си подлага пък той.

И вестникът пак е излизал.
Разпитват затворника блед.
- О, статии аз съм написал
за целия месец напред!

А после, когато го пущат,
отново човекът неук
отива да прави обуща,
върти обущарския чук.

Но дето да бъде поставен,
забравян от нас може би,
все той е редакторът главен
на всичките наши творби.

СЕДЕМНАДЕСЕТГОДИШНАТА

Клонче по стъклото ли почука?
Може би това е пролетта,
звънко зазвънтяла от капчука?
не,
дошла е тука любовта!

Потрепера като млада вишна,
сгрята от внезапна топлина,
тази седемнадесетгодишна,
мъничка жена.

И ведно с бездънните простори
цялата земя се залюля.
Облаците вятърът пришпори,
сплетоха се слънце и мъгла.

Гръмотевиците затрещяха -
да проправят по небето път.
А в сърцето, в тая птица плаха,
загърмя на бурята ревът.

И от синевата просветлена
между двете мигли запълзя -
недетинска, необикновена -
първата девическа сълза!

БЪЛГАРИЯ

Всичко мое ще се сбъдва тука,
тука върху родната земя,
дето бяла гълъбица гука
и липа се люшка пред дома.
Тука, дето е дъгата свила
своя седемцветен полукръг,
дето брах за щастие и сила
детелинов четирлистен стрък.

Тука, де живот се е обричал
с клетва над револвер и над кръст,
тука, дето Ботев е обичал,
дето Левски е изправял ръст.
Тука, дето Дунава се лее
и отвред Балкана гледа в мен,
българското слънце ще ми грее.
Ще се сбъдва всичко в моя ден.

Ей по тия пътища ще мина.
Ще погледам и ще поздравя
шарен щъркел, кацнал на комина,
да погледа младите нивя.
Къщиците ще ми проговорят
изпод листопад и цветопад.
Люляците ще ми преповторят
всяка пролет ясния си цвят.

Изворче ще ми даде насита.
Ябълка ще ми даде подслон,
рейнала към слънчевата пита
сто слънца на всеки щедър клон.
Ще ми кимне стогодишна бука.
Трепетлика ще ми зашепти.
Всичко мое ще се сбъдва тука
в тия висоти и широти.

Нека да си има по-големи
други и по-хубави земи -
стигат ми полята с пот поени,
през които Искъра шуми.
Друг език далеко да отеква -
няма чужда реч да заглуши
песничката, трепнала по жетва
надълбоко в нашите души.
Като кърпа везана сияе
и пъстрее моята страна -
като родна майчица една е
и като сърцето ми -
една.