Васил Аврамов

Из „Престой на гара Левски” (1992)

С ФРАНСОА ВИЙОН

Чий там задник бесилката клати?
Някой опва стрела в тетивата.
Франсоа, дай ми нож и ръката си -
да разбойничим за красотата!
Че пълзят по земята зловонни
и зъбати еснафски пълчища -
парнасите и партеноните
се превръщат в пазарски тържища.
От крилете на дръзки Икаровци
правят пух за дюшеци и полози.
С йезуитска наслада изгарят
наште Жани пред кралски чертози.
Искат гордият рицар Ламаншки,
вразумен, да престане да скита,
да вари с Дулсинея каша
и пече карантия на щита.
Бият чело за царството божие,
а треперят пред кръста Христовия,
щом безбожни апостоли сложат
върху него камата с пищова.
С мазни пръсти опипват гърдите
на Мадоните и Венерите,
тъпчат хляба свещен под софрите,
ръст пигмейски с титаните мерят.
Киснат свойте мазоли вечер
пред домашното телекино,
просълзени си ръфат печеното
пред кошмара на Хирошима.
И сънуват, блажено разплути;
до бедрата на тлъсти матрони
как чифтосват се с Орнела Мути,
а Джейн Фонда им четка балтоните…
Франсоа, тръгвам с тебе през времето
между бога и сатаната.
Кой душите ни голи ще вземе?
По петите ни язди Оная с косата…
След нас - тържества и проклятия.
Пред нас - път - гъмжащ или пуст.
Днес блаженстваме в женски обятия.
Утре - разпват ни с някой Исус.
По разбойнишки вятърът свири.
Щърба грей баладична луна.
Знам - все още поети умират
в люта жажда над жива вода.
Гинат в рая, ликуват във ада,
а кръвта им - гореща и гъста -
става знаме над барикадите,
на които Гаврош възкръсва.
Франсоа, вият вятърни мелници.
Едно копие, литнало, свети…
Вън, търговци на индулгенции
от святая святих на поетите!
Нека хрътки след нас да изпращат
и крещи прокобесница сова.
Ние знаем да се разплащаме
за меда и за отровата!
А когато ни дойде редът,
ще умрем, както ние умираме.
Във очите те гледаме, смърт!
Хей, палач, стискай здраво секирата!
Опвай кожите наши на тъпани!
Време, удряй с юмрук ядовити!
Може да не сме на Земята пъпа,
но сме пъпната връв към звездите.

ПРОВИНЦИАЛНИ ПОЕТИ

Те не носят модерни костюми и ризи.
Нямат ранг, меценати и звания.
Не ги канят във телевизията
за събеседници по желание.

Не размахват юмруци по разни издателства.
Не поят свойте музи с кампари.
Не печатат ги по приятелски.
Нямат листове хонорарни.

Ала имат море с раковинени пясъци,
горски мед и другари по пътя.
Имат стрехи с гнезда, дето белите лястовици
всяка пролет долитат да мътят.

Могат нощем да спят в окосени треви
и щурец да им пее в ухото,
да усещат с кръвта си юнашки глави,
под земята зарити дълбоко.

Те не търсят суетния блясък на славата
и дори не се смятат поети.
Но могат да носят във шепи жарава,
тъй както се носи дете или цвете.

А когато на път ги покани смъртта,
не изказват сентенции неповторими.
Просто тръгват спокойно, а нейде след тях
отзвъняват последните рими.

ГАБРОВО, УЛ. „ШИПКА” 20

В памет на Хр. Банковски

Тук някога беше вигвамът на вожда,
на червения брат - индианеца Моки -
Вожд със седем диоптъра,
който можеше
да гони мечтите по всички посоки.
Един габровски юноша тука сновеше
от Петкова нива до Мазалат.
А после - от Ком до Емине.
И му беше възтясно.
Той искаше целия свят
да преброди, но пак сред орловата папрат
да се върне под родните Вити скали,
да приседне с другари край тихата Янтра
и да гледа Балкана - хайдушки красив…
После вождът потъна сред бледоликите
на големия, врящия столичен град.
Един прашен таван,
една лавица с книги,
един стол, в който стържеше скрит дървояд…
Легендарни
студентски
софийски тавани,
кръстопътища звездни на ветрове!…
Няма огън и лед е водата в каната,
но е топло и светло от стихове.
В къси нощи,
под лунното сребърно ласо,
столът ставаше кол за мъчение. Съд.
Като нож красотата се впиваше яростно
в онзи мускул,
пулсиращ под лявата гръд.
И вдъхновението ставаше тетива.
И горяха, получени в битките, рани…
Колко искаха скалпа от буйната му глава
да краси канцеларските им вигвами!
Но той си остана мустанг необязден,
непонасящ подкови, ездач и камшик.
Христовци знаят да любят и мразят,
макар неродени под Марагидик.
„Шипка”, двайсет.
Котка на плочите мърка.
Есен… Злато…
Пазарен ден - петък.
Стоя тук и нещо в гърдите ми хърка.
А как искам
по детски да свирна със пръсти,
да запратя в стъклата зовяща стрела…
Да се тресне прозорец
и под гривата гъста
да засвяткат едни добри очила!
Но замира във гърлото бойният зов.
Тук не чакат днес старите гости.
Много, много далече отиде на лов,
мой приятелю,
Христо Банковски…

СПОМЕН ЗА ЗАЙЦИ

На В. А.

Подозирам, че още самото заглавие
ще шокира вкуса на критика-естет.
Маниерност!
Какво си въобразява
този, пръкнал се кой знае от где, поет?
Вдъхновявал се някой в своя зайчарник
като слушал как хрупат дългоухите!
Изроди се лиричната наша България.
Блажени са нисшите духом.
И толкоз!
Присъдата е категорична.
Пада зъл гилотинният нож.
Една глава се търкулва метафорично
в редакционния кървав кош.
И парнаският кръг забръмчава, настроен
пак на столични струни -
алегро нон тропо…
Тук боговете са си в покоите
и ги дразни по принцип езикът Езопов.
А на мен ми призлява от фрази излъскани
като копчета на униформа.
И ставам, и тръгвам, преситен до втръсване
от дитирамбите бутафорни.
А как искам да се телепортирам
в едно малко градче с име Нови пазар!
Тясна стаичка.
Чаша със шуменска бира.
Един дявол знае с какво покрит, нар…
Стените крещят или шепнат, издраскани
с каламбури, стихове и имена.
А зайците са просто копринено ласкави,
заклеймени, горките, съвсем без вина.
А на маса, затрупана с листи и рими,
като клада, приготвена за еретик,
седи той - връстникът ми по години -
поетът, съвсем прозаичен на вид.
Кимва весел
и тропва пред мене стакана.
И уж си разменяме новини,
а развреждат се стари и нови рани
и по навик римуваме „дни” и „жени”.
После пием за верни приятели - рано
оредели с годините бързотечни.
Как беше у Пушкин? - „Едни вече ги няма,
а другите странстват далече…”
А навън е като в картините на Лавренов -
изтича последния есенен сок.
А очите на зайците са червени
съвсем като на пияниците у Блок.
И ний - едни старички вече момчета -
гоним вятъра, музи и чудеса.
Над нас Халеевата комета
лети като вещица на метла.
И съзираме сякаш в небето толстоевско
кървящите дири на мъртви поети.
И светът ни се струва не по-спокоен
от века на Монтеки и Капулети.
Че от ъгъла там със окото си синьо
ни фиксира едно електронно зверче:
„Взрив на Челинджър!”
„Потъва „Нахимов”!”
Газ отровен из Африка нейде тече… Сякаш заек
земята тревожно изтръпва,
ушите-радари разперила.
Сътворен уж
на бога-отец по кълъпа,
пак Каин и Авел в сърцето си мери.
И светът се събира в нашата соба -
буреносен, лиричен, предвечен…
И става стихът ни кръвната проба
на хемоглобина ни человечески.
И осъмваме класически провинциално -
с дисонанси на луди петли.
Броени минути покой пасторален
след онез сеизмични вълни…
По стряхата тупат последните жълъди.
На котлончето кипва уханно кафе.
И не виждаш,
но чуваш как някъде гълъб
на утрото ранно росата кълве.

ГРЪЦКА МЕЛОДИЯ

На Пешо

Подивял от видеовавилония,
оглушал от някакъв хит-парад,
защо ли си спомних една гръцка мелодия
и далечен крайдунавски град?…

Нощта беше душна, безлюдна и скучна
с утаен по пресечките дъх на бензин,
с невидими, лаещи някъде, кучета
и с удавени в Дунав звезди.

Вървяхме и сигурно тихо и злъчно
сме ругаели времето и града,
дебелака, затворил последната кръчма,
провинциалната си съдба.

И тогава… О, господи, откъде ли -
от перваз на прозорец, от лунния бряг -
чухме песен? И смаяни, онемели,
омагьосани спряхме. И времето спря.

Беше гръцка мелодия, от която
разбирахме само едно -„сагапо”.
Но докосна ни сякаш пирейският вятър,
средиземно рибарско платно…

Като сребърни риби в тополите-мрежи
се люлееха уличните светила.
Ресници ли пърхаха - светли и нежни,
душа или птица разтвори крила?

Или може би онзи митичен Борей
се изви над бензинните изпарения?
И възкръсваше в нас по един Одисей,
очарован край Острова на сирените.

ОДИСЕЙ В ИТАКА

И така, Одисей,
ти се върна в Итака.
Лежиш с Пенелопа на брачното ложе,
покрил закъснялата страст
с едно недотъкано платно.

А в тихия залив,
далеч от гнева Посейдонов,
гъбясва твоят стар кораб,
отронил желязната котва -
ръждива сълза върху родния бряг…
Безветрие.
По прогнилата палуба -
капки от восък.
Зараснаха старите рани.
Не зараснаха само ония -
от въжетата,
в които се мяташе, когато плавахте
към острова на сирените.
И нощем
като сенки от мъртвото царство
спохождат те спомени.
И тъгуваш за живи и мъртви.
За приятели и врагове.
А понякога,
дявол знае защо,
ти е тъжно
дори за онзи нещастен слепец
Полифем…

ПРЕСТОЙ НА ГАРА ЛЕВСКИ

Този град
е за някои някаква гара
между София - Варна,
Свищов и Троян.
По перона - очукани електрокари.
Пътуващи люде - за там и оттам.
Светло, шумно,
и пъстро, и трескаво.
Един тенекиен невидим глас:
„Две минути престой на гара Левски!”
И отприщва се шумно човешкият яз.
Две минути!
А моят престой продължава
тука двайсет и седем години.
Всички влакове ме изоставяха.
Или аз ги оставях да си заминат…
Тук дойдох с една скъпа жена
с коси, разлюлени като камбани.
А багажът ни сватбен беше събран
в едно куфарче мукавяно.
Бяхме богати единствено с младост
и любов в една стаичка тясна.
Но първия огън,
който накладохме,
и до днес го пазиме да не угасне.
А после?
А после сдобих се завинаги
с приятели, с дългове и с врагове.
Домът ми е една барикада от книги -
подвързани хора и светове.
И с тях разговарям като със живи,
а словата им парят ме като жарава.
Само от стихове мога да се опивам
и дълго, дълго да не изтрезнявам.
В този град воювам за красотата.
Тържествувам.
И вия от болка.
Едни рани зарастват просто от вятъра,
ала други - кървят дълбоко.
Белите листи са моята клада,
над която горя еретически.
А под ризата бича държа безпощаден,
когато усетя, че коленичвам.
И моите стихове се изтръгват
от сърцето ми с кървави корени,
че вроден е у мене недъгът
сред притворство -
да съм непритворен.
А цигарите вече са свили
в дробовете ми змийско вълмо.
Онзи череп на Йорик се хили
все по-често край мойто легло.
Но гори мойта весела клада
в един малък и тихичък град.
Еднодневки или звездопади
над горящата плът се въртят.
И бушуват от гняв и възторзи
протуберансите на кръвта,
и кръстосват се шеметни коловози
през сърцето ми към света.

ПЕСЕН

Българийо, как би ти оцеляла
като плът, като семе и огън,
ако само за скръб и робия си пяла
и за милост си молила бога,
ако люта горчилка пресекваше млякото
и децата ти гаснеха върху гръдта,
ако вярваше, че с проклятия
си белязана на света?
Българийо,
как би ти оцеляла?
Как би рожбите свои загърлила,
ако бели платна не переше Биляна
и Неда не пееше с бисерно гърло,
ако Сирма войвода куршума не внизваше
през пръстен и през низами,
ако Райна княгиня, наместо чеиза,
не шиеше левското знаме,
ако онзи разстриган и весел Апостол
не тръгна с кръвта си да те причестява,
ако Ботев не сложи своите кости
в земята ти като жарава,
ако нямаше онзи хайдушки чаровен
Балкан, омагьосал ни от младини
със легенди и с балканджийововци,
с тъмнооки и знойни жени,
С онзи песенен вятър, заплакал
в една просешка, проста гъдулка
как изтича кръвта на юнака
и перат ризи кървави булките,
как полека над бездните здрачни
като цвят се люлей песента:
„Ех, бела съм, бела, юначе,
огрела съм цела света…?”

ЗАВРЪЩАНЕ

Старата дядова къща… Невидим, дори дървоядът
стърже сякаш в сърцето ми струна забравена.
Една ябълка златна в чемширите бухнали пада
и ухае нощта на косени треви и на здравец.
Сред голямата соба пристъпвам и сядам самичък,
но усещам, че шепнат и шетат край мене
мустакати мъже, кръшни булки и бели момичета,
а в котлето бакърено виното лудо се пени.
И, събрал челядта до миндера, моят прадядо Димо
пак разказва и дим през лулата си пуща
как през онзи бунтовен април паднал сняг като зиме,
а войводата поп Харитон бил с памучни навуща.
И във собата вече мирише не на вино и кървавица,
а на пламнал барут, на зловещи пожари и кръв.
И дохождат и носят комитите-мъченици
едно знаме раздрано с пробития български лъв…
Старата дядова къща… Като древно оброчище
вечер тихо потъва в глъбините на звездния вир…
Една сабя на тавана под тежките плочи
сънува Дряновския манастир.

МЯРА

Недостоен заставам пред Най-достойния
като жалка къртичина пред Балкана.
На устата ми - не елеят заупокоен,
не фалшивата лъст на дитирамба,
а само молитва за дъжд, от която
натежавам и вече съм коленичил…
А над мен - разлюляна от скръбния вятър,
над време - въртоп, над съдбовни поличби,
се възправя оная бесилка - голгота
като безмилостна, точна везна
с най-тежката мяра на нея - Апостола -
на делата ни и съвестта.
И аз дръзвам да меря зърното и плявата
между радост и болка, възторзи и гняв.
Дали трупах по мравешки?
Или се раздавах?
Горях ли
или се превърнах в главня?
Изминах ли хилядна част от пътя -
от онзи, що той бе извървял,
или в полога спарен се свивах да мътя
една хилава мисъл за лъскав медал?
Успях ли да опна лъка Одисеев
с една струна от моята лира?
Успях ли за правдата кръв да пролея
или криех се сит като червей във сирене?
Жадувах ли жребий на волен корсар,
па макар и да свършва с въжето на реята,
или, хлътнал на дъното в нощния бар,
вдигах наздравици с фарисеите?
Преди да подуша парнаския дим,
опитах ли злъчка, примесена с вино,
какъв е вкусът на пръстта от Хатин,
на човешката пепел от Хирошима?
Дали нявга е екнал гласът ми на бард
или яростта си във зъбите стисках?
Дали бях звънар или скапан клисар,
който краде от грошовите в дискоса?
Колко юди заплюх и жигосах със слово?
Или плах пред подлеца замижавах?
Колко пъти навреме изсмуквах отровата
от коварната гад, ужилила ближния?
Колко пъти за милост безмилостния молих?
Колко рани получих - кървящи и люти?
Колко голи царе разпознах по престолите,
а мълчах и се хилех по шутовски?
Дали ще умра непотребен в леглото си
или като воин - във битка пронизан?
Дали една Ружа под мойта голгота
ще ми метне на рамо изпраната риза?
…
Равносметката - мъничка купичка зърно,
с която и птица не ще се нахрани…
И срамът като тежък самар ме прегърбва.
А земята се люшва като камбана.
Пада мълния
и като знамение
засияват пред мене пищов и кама.
Виждам страшния плет и Балкана застенал
и кръвта по изтръпналата земя…
Един гълъб под стряхата пощи крилото си.
Небето захлупва света като крина.
Рукна дъжд
и стихиен измива челото ми.
И аз тръгвам към моята Къкрина.

КОПРИВЩИЦА

Аз, безбожникът, като богомолец
идвам винаги в този град.
Незапалени свещи, тополите,
се полюшват край моста гърбат.

Веят тъмни дъбрави прохлада,
а барутният калдъръм
е една вкаменена балада
с искрометен копитен звън.

Тихо шепне в чемширите ручей.
Плахи стъпки събуждат нощта.
Може би един подпоручик
се завръща в дома от война…

И дочувам сподавени вопли
на избликнала радост и жал.
И нощта става светла и топла
като майчин наметнат шал.

Бели вишни ли шепнат му тихо
или Тя с глас треперещ и слаб:
„Колко дълго те нямаше, синко!
Май си гладен? Опекла съм хляб…”

БАЛАДА ЗА ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА

Кой я знай откога не мели
тази мелница край Букурещ!
Крилата й - дяволски скелети,
снагата й - призрак зловещ.
Януарските влашки веявици
свирят с триста зурли из полето.
Време на глутници и наздравици,
на знамения и поети…
На един весел Дякон, понесъл
под сърцето пищов и кама -
една литнала карловска песен
между розата и лъва.
На един гневен бард, който сгрява
свойте дрипи с метежни куплети…
И студената мелница става
най-горещият храм на планетата,
в който свети олтарят барутен
с прикованата свобода
и люлее България в скута си
свойте мъртви и живи чеда…
Там кръвта става светло причастие
под небето сурово и свъсено.
И смъртта като луда невяста
им надява венчалните пръстени…
Ето - люшват се изподрани
от песен и буря крила…
И завъртват се оси и камъни,
и затракват кречетала.
И тресе се чак от темелите
старата мелница край Букурещ.
И хората тръгват да мелят.
И мирише на хляб и на пещ.