Марин Кадиев

Много даровити писатели - от Димитър Талев до Антон Дончев, са пресъздавали гордия български държавник цар Самуил и неговите неимоверни усилия България да устои на имперските набези на Византия, но никой не се е докосвал с художествена творба до противоречията и борбата за власт, дори с цената на предателство при неговите наследници, което е и основната причина за разпадането на българската държавност в онази епоха и попадането на България под византийско владичество.

Подобни паралели съпътстват и Втората българска държава при падането ни под османско робство, не се вземат под внимание тези поуки и в най-новата история на съвременна България.

Ръкописът на историческия роман „Наследниците” на писателя Георги Майоров е първият опит, у нас и въобще, по художествен начин да се онагледи този процес.

Той е една психограма и огледало на българския държавнически свят в онова трагично време.

Чрез художествени образи писателят аргументирано е обрисувал тогавашната драматична българска действителност и то твърде успешно.

Много детайлно е проследена и всенародната психодрама, атмосферата на задкулисните княжески интриги между наследниците на българския трон - първи братовчеди Гаврили Радомир и Иван Владислав, тяхната лична вражда и царедворски амбиции за надмощие в ущърб на държавните интереси, чувството за непоносимост на родствената кръв - кой да бъде по-нагоре, а не кой да спаси държавата от очевидната катастрофа.

Умело е преплетен политическият и социалният елемент с интимните пориви и забежки на героите, от което се долавя нравствената поквареност, политическото хамелеонство и духовната уродливост на отделни държавници, чиято единствена цел в живота е властта, независимо с какви средства се постига.

На тази обреченост от загниване на държавността е противопоставен здравият народностен дух за съпротива, предвождан от воеводи, истински родолюбци на всичко българско - от словото до битието.

Исторически правдиво са изградени батални сцени от сблъсъка между византийци и българи, силата на българина за отстояване на независимостта и коварният византийски стремеж за надмощие.

Може би за първи път е обрисуван най-правдоподобно и вътрешният свят на император Василий Втори, неговата не само антибългарска, но и античовешка същност.

Неговото поведение не е голословно дадено, а исторически мотивирано - за вътрешно рушене на българската държавност, а същевременно и от егоцентризма и измамното чувство за вождизъм над българското племе с цената на нечувана жестокост.

Това е най-яркото доказателство за получилото презрение прозвище „византийщина”, синоним на изменчивост във всичките й форми на уродливост.

Поуките от романа „Наследниците” на Георги Майоров са изключително значими и актуални за днешната държавническа политика.

Тази забележителна по своята дълбочина и художествена стойност творба буди несъмнено правдиви асоциации между онова героико-трагично време и нашето съвремие, като настроение на политици и държавници за българската политика и държавност относно стратегията за българския суверенитет, просперитет и перспектива, а това в голяма степен е и уникалността на тази книга.