Илия Зайков

Сам учител, авторът на тая книга ни е дал една галерия от портрети на даскали и книжовници, родом или заслужили за духовното пробуждане на Родопите: поп Ной и Ботевия съратник Сава Катрафилов, Павел Костов, „съединиста” Ангел Чолаков, Никола Запрянов - общо осем къса, които обхващат едно време откъм навечерието на Априлското въстание, потреса от Берлинския договор и първите мирни трудове да се даде просвета на родопското население, та до един от най-големите стопански деятели на следосвобожденска България - д-р Никола Чилов, създал костинбродските химически заводи.

Също родопчанин по рождение, и като прибавим и четирите разказа, включени от Иван Д. Христов в сборника му, имаме основание да кажем, че се явява още една родоповедческа книга за уж забравената от бога планина, за която май имаме натрупана най-много и изследваческа и художествена книжнина.

Или това впечатление - за някаква, божем „откъснатост” на Родопите, се налага от страховития обем на тяхното културно - историческо наследство, от сложното и не всякога безпроблемно съжителство на еднокръвни братя, оказали се разделени от две противостоящи се религии, и т.н., и т.н.

Има разни способи да се надникне в миналото, Иван Д. Христов, е избрал художествения очерк и разказа, тоест - чрез „деянията” и делата на малка част от „родопските апостоли”, работили еднакво за своята планина било с даскалската показалка, било с комитския пищов или нерядко и едновременно с двете заедно.

Не ми е място да се разпростирам тук, но все пак ще кажа, че очерк заслужава и самия автор на тая книга - като последен учител в своето родно село Добралък, чийто усилия да се спаси училището там наистина носеха белега на нещо възрожденско.

Не би, но „очеркът” все пак е станал - в страниците, които Иван Д. Христов е написал за своите духовни предходници.

И в тоя смисъл съдбата на тоя „изгубен край” може би няма да е докрай немилостива, може би нейде там, както пише един от героите на Иван Д. Христов, дългогодишният училищен инспектор Никола Запрянов, „из махалите и колибите” на обширния родопски лабиринт продължава да е жива семката на родолюбивото апостолство?

И щом не е вярно, че тук не надниква ничие око /което доказва и тази книга/, какво остава за сърцата, които черпят упование от едно неумиращо минало?

Прочее читателите на г-н Христов най-добре ще кажат кое и доколко в живота на героите му си е струвало сподвижничеството, каква поука и каква опора може да им е то.

с. Брестник, Пловдивско,
септември 1993 г.