Илия Зайков

Като град, разположен в естествения хинтерланд на Пловдив, Пазарджик винаги е привличал вниманието на първенствуващия тракийски полис - на първо място със своите прочути панаири, от които идва и името му.

В официалния турски алманах на Одринския вилает за 1867 г. се споменават два: пролетен - в местността Ясси виран от 30 април до 3 май, и летен - през целия месец юли.

Голям „хайван панаир” ставал есента, през октомври, в местността Текекаръ край пловдивското шосе, богата на паша.

С най-голяма слава обаче се ползвал така нареченият Марашки панаир - тъкмо той се сочи в числото на „по-знаменитите търгове /панаире/ в Турция” в Дановия календар „Летоструй” за 1870 г. и тъкмо него отбелязва Константин Фотинов в своето „Общое землеописание на цялата земля вкратце”, издадено през 1843г., където се дава кратка характеристика и на самия Пазарджик:

„Тоя град е похвален ради купенчеството, понеже чрез него стават торговиите, които последуват между Тракия, Болгария, Сербия, Босния, Македония. Зато става и панагир през юлия, називаемий мараш, в който става торговия най-паче на абите /сукната, които донасят чепинците от тамошните страни/ и желязото, което се от Самоков приноси”.

Името на тоя така прочут „търг” би могло да се преведе като „пазар - панаир”, което означава, че това е бил пазар /мараш/ предимно за местна занаятчийска стока.

Разбира се, светът е толкова голям, колкото успеем /или колкото ни позволяват/ да видим от него и в този смисъл пазарджишкият „мараш панаир”, макар и не с мащабите на Узунджовския, далеч е надхвърлял - със свободното движение на хора, стоки, та и „идеи” - значението си само на местно и само на стопанско средище.

Не е случайно, дето Фотинов добавя в цитираното списание, че „пазарджичаните са честолюбиви и ревнители, колкото за търговията, понеже я разпространяват доволно в Мала Азия и други места, колкото повече и за други достопохвални творения”, сред които сочи черквата и „достопохвалното” училище, което са изградили още в онези години.

И така - докога съществува този панаир, каква заслуга има и той, особено в годините на робството, „хинтерландът” на градовете и селата български да се разшири до ония далечни световни предели, до които те успяват да пратят своята стока и своите предприемчиви люде?

През 1899г. в Пловдив започва да излиза още един вестник - „Търговски вести”, орган на Пловдивската търговско-индустриална камара, който още в първите месеци на своето съществуване /бр. 23 от 28 август 1899 г./, се връща към славата на някогашното тържище и към проблемите, които стоят пред него тогава, в края на века.

Тази публикация е едно от последните и най-подробно „свидетелство на очевидец” за най-добрите години на „мараш-панаир” в Пазарджик.

Нищо чудно неин автор да е самият Стефан Обрейков - създател и сетнешен многолетен председател на Камарата /материалът е подписан с инициалите СтО/, един от хората, чиито заслуги за стопанското развитие на Пловдив и Пловдивско тепърва има да се оценяват, а ако се напомни, че Ст. Обрейков е инициаторът и двигателят за откриването и на Пловдивския мострен панаир, ще излезе, че той е стопански деятел от национална, та и от международна величина, но това е вече друга тема.

Покрай другата много ценна информация, споменатата публикация има и това качество, да е написана живо, с множество колоритни подробности - не само чисто етнографски, но и - как да кажа - социално-психологически и даже „политикономически”.

Впрочем ето някои откъси от нея:

„Под названието „Марашки панаир”, който става всяка година в Т. Пазарджик от началото на м. Юлий до 1-й Септемврий, трябва да се разбира пазаря на абаджийски стоки, които носят тоже названието „марашки аби” и понякога названието на самото място, което ги произвожда. Тези марашки аби се работят от помаците, по-рано и от българите в Чепинското корито, именно в селата Баня, Корово, Каменица, Ракитово и Костандово. В турско време, когато този занаят, абаджийският, бе на върха на своята слава, в Т. Пазарджик на този панаир се сваляха от поменатите села 50-60 хиляди топа марашки аби, които се прекупуваха от местни и иностранни търговци и се експедираха главно за Азия, Влашко, Босна и Херцеговина.

В онова време през поменатите месеци, когато ставаше панаиря, Т. Пазарджик и Пловдив представляваха голяма живост в движението си и взимания-даванията проявяваха своята благодат до последната колиба, понеже по-голямата част от тези марашки аби се кроеше и ушиваше на разни яморлуци, потури, долами и др., тъй щото имаше работа за всекиго….

Припомнювам си, че тогава в пловдивската чаршия не се срещаше нищо повече от шита абаджийска стока, която докарваха от съседните села, гдето я шиеха на парче. Пък в Куршум хан нито доле, нито горе можеше да се промине от денкове с аби, шаеци и чорапе, гдето повече от стаите, ако не и всичките, се наемаха от кара-абаджиите. Названието к а р а - а б а д ж и я в онова време беше най-завидното и тез, които се занимаваха с тоз занаят, захващаха първо място…, а именно А. Д. Самоковец, Д. Каратопраклъ, Георгий Станчов, Ат. Н. Чирпанлъ и мн. други…

В Румелийско време, когато партизанството у нас не бе до такава степен развито, занаятчиите-абаджии продължаваха да отиват в Анадол както по-рано…

Но след Съединението тази търговия взема съвършено други вид, наложиха се мита на всичко безобразно и без всякакво предварително изучавание, вследствие на което виждаме и тоз панаир, който в турско време бе толкова шумен, за през траянието на който особен паша с войска от Турското правителство се пращаше да пази редът, днес е останал да няма кой да купува абите, понеже чужденците-абаджии се задоволяват да купуват европейските имитации на по-износни цени…”

След приключването на панаира в Пазарджик непродадената по време на двумесечния „мараш” стока, натоварена на конски кервани, маришки салове или на „трен” /след 1872 г./, тръгвала към най-големия „търговски панаир” в Тракия - Узунджовския, който се откривал на 15 септември, т.е. две седмици след края на панаира в Пазарджик - време, напълно достатъчно да се стигне до Узунджово и да се подредят наново дюкяните.

В един доклад от 10.ХІІ.1857 г. руският консул в Пловдив Найден Геров пише, че през нея есен между другите стоки, на Узунджовския панаир е имало и 30 дюкяна „дебело сукно /аба/ от Пазарджик, Ахъчелеби /Смолян/ и Сливен”, стоката в които струвала около 43 хиляди, вероятно златни, рубли…

Колкото до Марашкия панаир, той, както става ясно от писаното в „Търговски вести” през 1899 г., започва да запада със западането на занаята, който го е родил.

Малцина от майсторите /моля да обърнете внимание на следващия израз!/ „от състрадание към занаята” се опитват да го поддържат, докато други някои от някогашните „добри занаятчии и граждани” се принуждават от неволята „да висят на високата капия и да чакат кой за стражар, кой за писар”!

Властта е започнала полека-лека да става „поминък”, макар и не толкова добродетелен в очите на работните хора, което впрочем ще се случва неведнъж в по-нататъшната българска история, щом обществото изгуби старите си икономически опори или пък стигне до стопански тупик.

От панаирите, както пише един вестник, ще остане само традицията и носталгията по времето, когато „доволни бяха всички: и сергеджии, и купувачи, и зяпачи, и наематели на различни общински даждия”, когато,„след свършването на панаирните дни, продавачи и амбулантни търговци брояха своите задоволни печалби и отделяха по някой лев да се повеселят…”

1989 г.