Иван Енчев

Навремето, когато Станчо акостира в Австралия, корабът на неговата мъжка арогантност претърпя корабокрушение. Беше общувал с доста момичета. Вече не помнеше имената на всички, но от всяко си беше запазил по някакъв хубав спомен. Ала ето че тук се издъни най-лекомислено. Тогава работеше в голяма зеленчукова градина при градинари от с. Драганово, Търновско. Влюби се в дъщерята на едни съседни градинари, българи от Струмица в Македония. Ама каква красавица беше Биляна! Добре са го рекли старите мъдреци: „Хубавата кобилка и под скъсан чул си личи.” И той слепешката яхна хубостта.

(От красотата ослепяваш и оглушаваш като див петел през пролетта).

Двамцата с хубавелката правиха, що правиха. Уж все на скришно, уж все потайно никой да ги не чуе, никой да ги не види. И хоп! Той хич не се усети как се хопна в най-дълбоката вълча яма. Бяха му заложили хубав женски капан. След два-три месеца уж скромната Биляна му призна съвсем миловидно, че е майка на едно момиченце на две години. Бащата бил някакъв много красив преминаващ моряк. Той я зарадвал с хайвера си и хванал мъглата не се знае към кои дълбини на Индийския океан. Тогава Станчо се опита да се развърже от моряшкия възел, но беше фатално късно. Двамата братя на Биляна го пресрещнаха една вечер на закътано тъмно място и му поставиха сърдит ултиматум: или се жениш, или ке те трепеме! Големите им остри ножове му нашепваха тъй убедителни доводи, че той преви врат и се съгласи да навре дебелия си безимен пръст в брачната халка. Минаха и без поп…

По-късно той свикна с Биляна. Тя все още му харесваше и престана да й се сърди за „женския капан”. Хич не беше злопаметен човек. Сближиха се. (Похотта сдушава хората повече и от парите). Мина време. Една нощ в леглото й призна, че иска да си родят бебе. Тя се съгласи с такава гальовна ласка, че той от радост хвръкна нависоко чак до Южния кръст. Щом получи тъй очаквания картбланш за бебе, хич не пожали сили. Много му се щеше да си има своя кръвна рожба, все едно момче или момиче. Биляна също не пестеше похотта си. Неуморните тласъци на неговата страст я заразяваха като внезапна треска и тя пламваше в огън от петите до косите. И двамата пламтяха всеотдайно. Две кръстосани горящи главни сред пламъците на топла камина, където все хвърчат искри към зейналата гърловина на дълбокия комин и се стопяват като златни светулки. Той беше упорит. Стараеше се ту денем, щом дойдеше на сгода, ту вечер, колкото и да е уморен от тежката работа през дългия ден. Свали от жребеца всичките доспехи. Пришпори го на голо направо през просото. (А просото - австралийски канарчета го изкълвали).

Търкулна се година, последва я и втора, пък бебето не се зачеваше. Братята на Биляна го обвиниха, че е недъгав като мъж. Умираше от унижение. Не помагаха всякакви лежащи и стоящи любовни пози, заченати в неговата отчаяна фантазия. А времето продължаваше да му нанася безмилостни крошета, докато той съвсем свали гарда. И тъй заживя с неприятната мисъл, че е стерилен. Удари го на бохемство. Паднеше ли му на мушка красива жена, не се свенеше. (Страстните ловци рядко пропускат забранения дивеч)…

*  *  *

Станчо отдавна любопитстваше за подробности от живота на Катя, но не бързаше. И все пак беше улучил удобен момент въпросът му да не прозвучи клюкарски:

- Е, разказвай сега, ти как я караш?

- Ох, не знам откъде да започна. Ти не ме гледай, че съм такава усмихната. Иде ми да рева с глас от мъка, ама няма как. Защо да правя сеир на хората. Аз може би не случайно нося името на Света Екатерина - мъченица и Дева. Открито мога да кажа, че съм наказана да живея с „Колелото на Екатерина”. Предполагам, че знаеш: заради нейната православна преданост тя е екзекутирана на 18-годишна възраст, разпъната от властите на едно метално колело с шипове.

Завърших българска филология. Работих първо в основно училище, после се прехвърлих в гимназия. Аз от дете съм си я харесвала учителската професия. Не се оплаквам. Друга ми е мъката.

- Семейството?

- Разведохме се, когато синът ми Хубен беше на тринайсет години. Развод като развод. След време той порасна и замина на работа в Швеция. И набързо се оженил. Сколасали и бебе да си родят. И в един страшен ден той ми се обажда по телефона: „Майко, кръстихме момиченцето Катрин. Бях посъбрал малко пари. Всичките ще им ги оставя. За доброто на детенцето ми. Аз съм болен неизлечимо. Ще си дойда при тебе. Ти да ме погребеш, мамо. Не искам гроба ми да е на чуждо място.”  Едва не умрях!

- Голяма трагедия!

- По-голяма не може и да бъде. Живот! Трябва да го търкаляш като Сизифов камък нагоре по баира, няма как. Никога не съм виждала момиченцето. Сега не знам имам ли внучка, нямам ли.

- Жалко…

- Един провален живот на една провалена даскалица по литература. Единственото ми удовлетворение е, да решавам трудни кръстословици. Това е личното ми хоби…

Тя триеше с ръка ту една си буза, ту другата, пък сълзи не се виждаха из очите й. Бяха пресъхнали от мъка. Станчо се почувства неловко, сякаш беше виновен за нейната трагедия. В гърлото му като че беше заседнала рибешка кост:

- Прощавай, ако бъркам в раната ти. Дано не ти прозвучи цинично. Ти поне си имала свое дете. Пък аз не мога и това да сторя. Не знам защо тъй ме наказа Бог. Всеки е недоволен от съдбата си.

- Може и да си прав, но… Аз направо провалих живота си…

И двамата се гледаха омърлушено. Първи се съвзе Станчо. Той знаеше как да погъделичка суетността на една жена и да я накара да се почувства значима. Погледна я пронизително право в очите:

- Напротив! Ти вече не си онова скокливо русо Катенце от гимназията. Сега ти си една достолепна Екатерина.

- Е, не чак като Екатерина Втора Велика, владетелката на могъщата Руска империя.

- Но си много по-красива от нея. И си с цели около триста години по-млада…

- Айде, недей!

- Ти знаеш ли какво означава името Екатерина?

- Чистота! - рече Катя като отличника в шести клас, ухилена, че го е изненадала.

- Чел съм някъде, че Екатерините са изключително магнетични и справедливи личности и силни като характер. Никого не оставят апатичен към тяхната красота.

- Заслужаваш да те разцелувам насред някой градски площад!

- Ако ти забравиш, аз ще го направя утре баш по пладне. Като един истински кавалер с букет в ръце.

Катя схвана шегата му и се усмихна широко, както само тя си го правеше още от момичешки години. Този път не намери подходящи думи да се пошегува, гледаше го сънено. Харесваше го, въпреки да осъзнаваше, че ако една интимна любов няма изгледи да прерасне в самоотверженост, по-добре да не се заблуждаваш. И все пак, тя се надяваше…

*  *  *

Макар че снощи бяха будни до късно, сутринта най-неочаквано се събудиха съвсем рано.

- Добро утро! Ние май и двамата сме чучулиги! - възкликна Катя и припна към банята да си вземе душ.

-  Не! Аз съм щурец! - рече извисоко Станчо. - Ей сега ще ти покажа как щурея аз!

Когато се завърна, загърната с една жълта хавлия, тя очакваше той припряно да я придръпне към още неоправената спалня, но се изненада.

На масата стоеше отворен неговият лаптоп с две неголеми тонколони. Станчо я гледаше весело и някак делово. Личеше си, че съвсем е забравил своите гръмки закани за нови любовни подвизи.

-  А сега ще закусим с музика! Моите идоли са „Бийтълсите”. Рок до дупка! Хайде, Калинке! Хайде, бейби!

Усили музиката. Започна да танцува. Внезапно се разпали. Усили още повече звука. Развихри се като обладан от потайни духове.

Катя не го последва. Подвикна му, за да я чуе, макар че се съмняваше в това:

- Намали малко музиката! Ще ни се скарат от охраната на хотела.

- Нямам сили!

Усмивката му сияеше. Очите му пламтяха. Пристъпваше плавно…

- Ще повикат полиция!

Тя започна да се притеснява за нелепата ситуация, в която щеше да изпадне. В града минаваше за известна личност, много хора я познаваха. Ако случката се разчуе, ще плъзнат всякакви клюки по неин адрес.

Станчо усили музиката до край. Помъчи се да я заглуши с приказките си.

- Нека викнат тука НАТО! Нека да ни сринат от бомбардировки, както сринаха Сърбия през 1999 година. Започнаха в полунощ, точно срещу Благовещение. Нарекоха безсрамието си: „Благородна наковалня”. Бомбардираха пътнически влак от Белград за Атина, после автозавода „Застава”, след туй - мостове и градове. Не пожалиха Ниш, Пирот, току под носа на България…

Катя посегна по женски с длан да го накара да замълчи. Той стисна ръката ? като с клещи и я отстрани нервно. Сякаш тя беше някой дребен човечец, който се мъчи да запуши устата му, да не изричат жестоки истини.

- За десет години война в Югославия загинаха хиляди хора, повечето мирни граждани. А сега същите благодетели в кавички „спасяват” Арабския свят. Да си видяла вълк да пази агънца?!.. Измислиха държава Косово като трън в петата на славянските Балкани. Като хвърлен камък в градината на славянска Русия…

- Стига, Щурчо! Ти ли ще оправяш всичката несправедливост на света?!

- Да и аз! Ако всеки от нас заживее, както трябва, ще натикаме в миша дупка всички мерзавци!

Той продължи да танцува. Беше полудял от екстаз.

Катя не би могла да го усмири нито с думи, нито с прегръдки, нито с целувки. Станчо беше пощурял. Дали не беше влюбен? В кого? В илюзиите на младежките си мечти? И сам не знаеше.

- Рок до дупка! Хайде с мене!

Тя хем го възпираше, хем му се възхищаваше. Той пристъпваше плавно и величествено, сякаш беше възкръснал древен бог…

Отвън се почука остро. Катя бързешката отключи и отвори вратата.

На прага застана разкрачен един дебел униформен гологлав охранител. Късият му врат подпираше остриганата му глава като пънче на голяма гъба манатарка:

- Вие защо вдигате аларма, бе?! Господине, дай си документите!

Станчо подаде своя австралийски паспорт. Охранителят още като го зърна, заповяда строго, без да го разтваря:

- Дайте по сто долара на човек и ще си затворя очите и ушите!

Катя рече на развален български:

- Не разбира… колко докомент дава?

С ехидния си поглед тлъстият охранител хич не криеше, че взема Катя за някоя елитна компаньонка, пътуваща с възрастния чужденец. Той сигурно е богат, щом може да си я подари като пръстен с червен диамант.

- Нямам фактура на английски! Ако бяхте едни българи, вече да съм ви тикнал в ареста за двайси и четири часа!

Станчо му подаде две зелени банкноти, мърморейки:

- Гаден помияр!

Униформеният зяпна да му се скара, пък бързешката тикна банкнотите в джоба на панталона си като някой изкусен фокусник. Притвори вратата подир себе си тромаво. Не я затвори, сякаш се колебаеше дали да не се върне за нов „бакшиш”…