УТРО
Из „Пир в Канна” (1919)
УТРО
Денят златист играе
по снежните вършини
на дивия Пирин -
и заблуден витае
над цветните долини
треперящ лъч един.
Денят, във тебе влюбен,
играй засмян, Радиста,
в мъгли от златен прах, -
а първи лъч изгубен
те дири среброчиста
и гали с трепет плах…
ПРОЛЕТНА НОЩ
И славей в сънний мрак запея…
Разбули дествен сън тогава
луната ведра и огрея
с усмивка тъмната дъбрава, -
луната беше ти, Радиста.
Но бяха песните копнежни…
Сълзи луната дълго рони,
догдето с тях листата нежни
не ороси по всички клони, -
луната беше ти, Радиста.
СТАТУЯ
Събуден гледам: - гола тя
стои пред мене в тъмнината,
мълчи и с нея бди ведно -
и чака нещо в тъмнината.
- Ти пак си тук - кажи защо? -
събуденият с глас простена,
но тя мълчи - - че зимний ден
я свари рано вмряморена.
ВОДОПАД
И ето днес съм пак при тебе:
скали стърчат в предвечна пустота, -
и сипеш се пенисто ти, шумиш, клокочиш,
из зиналата тяхна камена уста.
Говориш ти: - мълчането предвечно,
замръзнало в самотните гори,
мълчането, което тука се разтапя
и в сребри звукове шуми и ври,
край теб все същите дървета,
редят се гъсто: бук до бук -
и слушат нямо притаени…
И пак изплашен тръгвам аз от тук…
ПЛОДОВЕТЕ
Ний дълго чакахме в градината със тебе,
догде узреят всички плодове,
и дните бяха кат години дълги,
седмиците - кат векове.
И ето ги: узряха те на свойте клонки,
ний всяка сутрин в кошник ги берем,
във тъмний зимник слагаме ги долу -
и нищо ние не ядем.
Но губят в избата те свойта красота,
жълтеят бързо в тъмнината
и кат затворници повяхват.
И скоро те изгниват въз пръстта,
немилвани от светлината, -
и тихи вечен сън заспиват.
ПУСТОТА
Течат редици дни забвено - -
и цели вечности живея
без миг на чувство вдъхновено…
Сърце - сърцето без стремежи,
душа - душата без копнежи…
Край мен простори пепеляви - -
и в тях грозяща се чертае
смъртта насъне и наяве…
Сърце - сърцето се не свива,
душа - душата все почива -
и в своя сън нехае.
ОСИТЕ
Ний търсим щастето като осите:
от цвете на цвете - летиме навред,
и любим цветята, и любим боите,
и сбираме бързо най-сладкия мед.
И хапим се люто, със жило се борим,
крадеме помежду си сладкия мед -
и много бръмчиме, и много говорим, -
но братя оставаме ние навред.
А ето, че идва несетно зимата,
покрива се всичко със сняг и със лед,
и мъртви са вече, изгнили цветята -
но празни са питите - сухи - без мед…
БОЖЕСТВЕНОТО
След пролетния дъжд дъгата се извива
над върховете снежни,
в кристална чистота синеят се зад нея
просторите безбрежни.
На горски цветеца усмивките треперят
в дъгата отразени,
на езерни води лицата се оглеждат
в просторите засмени.
Душата се въззема кат дева окрилена
към ведрите бои -
и кацва на дъгата - усмихната сияе
в шеметни висоти.
От аромат пияна, тя морно се отпуска
от пъстрата дъга,
и леко я пониса към брегове незнайни
от чист лазур дълга…
ЖИВОТЪТ
Животът цар е над царете,
владее царство без предел,
във вихра луд на вековете
той сам за себе си е цел.
На Бог е той широкий храм -
във него всеки тук се взира,
и всеки люби тук със плам,
но рядко някой го разбира.
Небето е на храма свод,
звездите вечни кандила -
напомнят те на земний род
за Бог и Божиите дела.
И там на свода Бог живее -
и тука долу се таи, -
и Бог е там, живота где е,
живота - гдето Бог стои.
ПРОЛЕТ
Небесний свод е тук кристален,
Пирина - снежен порцелан:
въз цветни губери в полето
тук пролетта станува стан.
ПРЕД ОГНИЩЕТО
Колко е сладка забравата,
когато догасва жаравата
и бавно тъмнее огнището…
Шъпне тогава предания
за стари хайдушки деяния
невидима сянка в огнището…
ОГЪНЯТ
Огънят див бушува:
кат птица устрелена
се мята той, лудува -
и пляска с пурпурни криле…
Но огънят угасва:
кат птица устрелена
за сетен път приплясва -
и в миг отпуска той криле…
