Мария Узунова

Новела, или кратък роман е „Непомерното” на Велчо Милев? Тенденцията при съвременния роман е изчистване от излишната многословност и обем. Когато става дума пък за В. Милев, наложил се като майстор на една от най-сложните словесни форми – епиграмата, то минимализмът е негова запазена марка.
Необичайността рефлектира не само върху обема, но засяга и сюжета на произведението му. При това, необичайността, видяна в множество насоки – огромна ненавист, прекалена красота, изключителни дарби и таланти, непреходна стойност на изкуството – това са само част от нюансите на понятието „непомерно”.
Централен и причудлив герой е жена, представена също необичайно – индиректно – чрез своите помисли и заклинания. Кемерката – на пост в самотната си стаичка, с броеница в ръка, отброяваща зрънцата чуждо щастие. Неуморна, бдяща като кукумявка, образът й е истинско постижение на перото. Превърнала се в сянка на онова, което мрази и не смогва да проумее – непомерната красота на Николица и щастието в дома на Никола, тя се храни от собствената си омраза, а съществуванието й преминава в очакване краха на съвършеното. Стряскащо-зловеща е тази жена-воин, чийто основен враг са красотата и сполуката, а оръжие – костената броеница. Любопитно е, че в българската литература, с изключение на песните и фолклорното наследство, като че ли липсва пропит с тъй хладна и овладяна омраза женски персонаж. В известен смисъл Кемерката се доближава до неистово мразещите героини на Рей Бредбъри и до Ъпдайковите вещици от Ийстуик.
Макар името на местната „прорицателка” да означава „злато”, тя е по-скоро въплъщение на злото. С особена виртуозност В. Милев разкрива търпението и извора на силите й в убеждението, че „за проклятието далечина няма, ни по земята, нито през времето”. За жадуващия отмъщение, фактът, че злото може да удари не само визираната жертва, но и нейните близки, е без значение. Същевременно, дискретно, авторът е загатнал и друг възможен мотив за омразата – скрита обич на Кемерката към Никола, отличаващ се не с външна хубост, но със златни ръце и душа.
Повествованието представя любовта на Никола и Николица класически, дори умишлено „подсладено” от автора – тъй силно е влиянието на младата невеста върху съпруга й, че той сякаш потъва във връзката им. Всеотдайността му е обрисувана и чрез колата-подарък, измайсторен за Николица. Създава я лека, гъвкава и плавна, но не успява да повтори красотата на любимата жена, колкото и да опитва да я наподоби. Лаконично, чрез наглед простичкия израз „тиха като сянка” В. Милев загатва двойнствената същност на Николица. Същевременно, поставя темата, към която ще се завръща многократно – дали абсолютната физическа красота е съвършенството? Красота-диспропорция-чудовищност – тази триада преминава през целия роман, за да покаже, че непомерното, изключителното, не е външен белег – на произведение, вещ, или човек, а на скритата му същност.
Наистина, с времето творенията на Никола стават все по-съвършени, а той с лекота предугажда вкусовете на бъдещите им собственици. Файтоните, направени по поръчка на местните първенци, всъщност са копия на душите им. Както и стопаните си, и те се отличават с външно лустро, показност и фриволност. Така, чрез изделията, излезли изпод сръчните ръце на майстора, авторът откроява невидимите черти на героите – на съпругата Николица, както и на местните величия и новобогаташи – Сидеров и сина му. Особено ярко връзката вещ-собственик е разкрита чрез файтона за младия Сидеров – още в първия миг майсторът си представя изделието – бляскаво, арогантно, с дух на „млад ястреб, устремил се към жертвата си”.
Най-трудно постижим обаче се оказва стремежът да бъде уловен характерът на най-близкия човек. Затова и Никола изгубва близо година, за да направи кола, наподобяваща жена му и все има усещането, че не е успял. Темата за далечният „близък” е предадена от Велчо Милев с неподражаемо майсторство. Стаен, неподозиран враг става именно партньорът, който бавно се отдалечава, крои планове, предава. Единствен белег за случващото се в душата на непомерно красивата Николица са очите – „невъзможно трезви” в момента на измяната й. Студени очи, леден глас и великолепно предаденото от автора постепенно застиване на тялото и духа. Напомня ли тази жена, извършила грях в стремежа си да отстоява външното съвършенство Талевата героиня Султана, решена с цената на жертва да запази морала в семейството? Както и Султана, и Николица изпитва угризения, налага волята си, но тук като че ли доминира желанието за прикриване на злото с цената на всичко. Наглед драматичната й битка всъщност е буря в чаша вода, насочена към защита на собствения еснафски свят и представи за красота и съвършенство. Студенината – външна, но и душевна, и егоистичните импулси я сближават с Андерсеновата Снежна кралица, чиято обич също граничи с обсебване и притежание.
Именно обсесийните блянове по красота и съвършенство са сред страстите, чийто опустошителни последствия авторът опитва да провиди. И макар да не е централна, темата за абсолютната красота е разработена виртуозно. Дори след потулването на греха, в очите на Николица той оставя своите следи, свидетелство за стореното зло. С изключително умение В. Милев разкрива невъзможността грехът да бъде заличен с времето, а отгласът от него сравнява с ледени бодли, които се впиват и непрестанно терзаят душата. Всъщност, насочените навътре бодли могат да бъдат възприемани и като алюзия за зовящо за възмездие острие.
Постепенно, понятието „непомерно” придобива все по-нови и нови значения. Авторът го е използвал като мото в началото на книгата, изтъквайки, че „непомерното е проклятие”. Подобен смисъл имат и епизодите с Кемерката, внушаващи как изключителната красота и хармония се зловидят по принцип. Постепенно обаче повествованието поема в нова посока и показва, че нерядко смятаната за абсолютна красота е агресивна и от своя страна се стреми да смачка по-несъвършените от нея. Нетърпимостта към различното е разкрита от автора с неподправен реализъм. Така, акцентът се измества от завистта към красивото към анализ на чувствата и емоциите на обекта, прицел на завист. Майсторството на В. Милев се проявява именно в опита да „разчете” поривите на една привидно съвършена героиня като Николица. Подобно на създателите на филма „Гатака” и той показва цената на стремежа към съвършенство – превръщането на индивида в буца лед, когато единствено външната красота става негова мярка. Противоречивият образ на Николица всъщност дава възможност на автора да открои още един нюанс на понятието непомерност – освен красотата й, в по-общ план безпределно се оказва и непознаването на партньора, а и на всеки, когото смятаме за близък
Интересно е, че В. Милев развива вече посочената връзка между създател и изделие в няколко насоки – в зависимостта дом-стопанин и творец-произведение. И след преместването му в столицата, майстор Никола остава верен на себе си, но се заема да прави мебели-уникати. При това както файтоните, така и мебелите попиват облика на бъдещите си собственици. Създадените с обич и грижа мебели за дъщеря му Зорница пък, пасват като ръкавица и сякаш „обшиват стените и ъглите, без да отнемат от пространството” на къщата. Само с този простичък глагол В. Милев е разкрил мечтата за дом, убежище за щастието.
Обрисувана с много нежност и симпатия, дъщерята Зорница е като произведение на изкуството. Подобна на икона, но не със студена, статична хубост, а огряна от топлината, щедростта и обаянието на майчинството, героинята му сякаш излъчва светлина. Женствена, горда, но и талантлива, тя въплъщава множество добродетели. Дърворезбите, които майстори, също подсказват черти от характера й. Наред с пиетета към красота и хармония, е загатнат и търсещия й, неспокоен дух. Опитът й за потискане на чувствата заради майчиния дълг е описан немногословно и със симпатия, което му придава изключителна правдивост. Само някои наглед второстепенни детайли – малката артерийка на шията й, която „пулсира до пръсване”, разкриват решимостта на героинята и силата й да се бори за „грешната” си любов.
Окрилена от стремежа за издигане над делничното в изкуството, Зорница успява да надделее и над общоприетото разбиране за семеен дълг. Неслучайно дърворезбите й сякаш понасят нагоре – „вдигаше очите към слънца и лозници, към небе и отвъднебе”. Подобно на тревненските тавани-слънца и тези плетеници, излезли изпод нежните ръце на жена-творец, освен фигурите, са втъкали и мечтите на създателката си. Освен да бъде обичана, тази съвременна мадона копнее да бъде разбирана и подкрепяна в творческите си начинания. В този смисъл трепкащата като пламъче любов между Зорница и архитект Каров е родство по избор – сливане на две близки души и сърца.
Сред най-важните, ако не и основна сюжетна линия на книгата „Непомерното” е авторското схващане за творчеството. Разкрит чрез горчивата орис и размислите на художника Христо Дуков, този втори идеен план смайва с изводите и реализма си. Още с физическото представяне на художника – „къс и широк, несиметричен и естествен”, с две сякаш различни очи, авторът загатва за неординерността и вглъбеността на героя. Двамата с Никола се оказват твърде близки по дух и стремежи. Перфекционисти, гонещи по своему съвършенството, в творбите си те опитват да уловят трепетите, „сянката” на човешката душа. Неслучайно едно от най-интересните платна на Дуков е озаглавено „Пред работилницата на Твореца” и изобразява гробище, в което надгробните паметници „живеят” с мислите и копнежите на починалите. Един съвременен, разполовен свят, съставен от две половини – „камък и жива плът, душа и купчина месо, стъпило единствено върху сянката си”. Свят, уви, сякаш излязъл изпод перото на Данте.
Непомерен, но в друг аспект е и последният модел на художника – дама, прехвърлила младостта, не блестяща с външна красотата, „заметнала голотата си с тънко, прокъсано чердже”. Само пред статива на художника обаче тя се преобразява и разкрива духа си. По твърде интересен начин В. Милев е представил тялото й – съставено от две сякаш разполовени, разнородни части – тежък торс и тънки, извисени ръце. Тяло и сянка, вкопани в земята, символизиращи делничното, грубото и прозаичното. Красотата обаче е концентрирана в тънките й ръце, извисени нагоре, към слънцето. Невероятна е тази фигура – симбиоза на двете начала в човека, усетени и предадени от В. Милев простичко и с невероятен финес. В случая дори няма значение полът на представения индивид – стъпил върху мъничката си сянка – сбор от дребните проблеми, искания, сигурност, но с шанс да полети, да се извиси.
Затова и другият ключов термин в книгата на В. Милев е „утоляване” – не на глад, а на порив за изява, творчество. При това авторът опитва да разсъждава върху въпроса за съдбата на произведенията на изкуството. Попадат ли те в добри ръце, намират ли истинските си ценители, или остават стока, показно вложение на колекционери? В романа отговорът на този въпрос не е еднозначен, с горчива ирония са описани опитите на парвенюта да обзавеждат домовете си и да им придават блясък чрез творби на скъпи майстори. Пасажите, представящи последните месеци от живота на преследвания от прекупвачи болен художник Дуков, са пропити от непресторена тъга. Не мисля, че ще е преувеличение твърдението, че именно в тази част В. Милев постига пълна виртуозност на внушението.
Всъщност, сред най-важните теми е въпросът дали творците са избраници или прокълнати. За щастие, авторът не подхожда еднопланово, а търси отговора чрез съдбите на героите си творци – Никола, художника Христо Дуков, а както подсказва и отворения финал на книгата, и Зорница. Подобно на свята, но земна троица, те се противопоставят на посредствеността и меркантилността и се явяват истинските носители на изключителност. И макар непомерността да ги обрича на неразбиране, отхвърляне от най-близките, срещу таланта им се оказват безсилни клетвите, злобата и омразата. В този смисъл, единствено изключителността позволява на индивида да се оттласне от сянката си и да доближи слънцето.
Овладяна тъга и болка, но и липса на сантименталност, характеризират прозренията на В. Милев, а романът „Непомерното” му отрежда важно място в българската литература с темата за творчеството като своеобразна Голгота. И ако във фарсовите бягства на художника Дуков от псевдоценителите прозира сарказъм, то не е ли именно такава съдбата на творците – харесвани меркантилно в края на живота, или дори чак след смъртта им? „На мнозина ще трябваш, на малцина ще липсваш приятелю”, отсича лаконично Никола на погребението на художника Х. Дуков и точно като епиграма обрисува ориста на талантите. Горчива е тази истина, горчива като вкуса на лулата, единствената вещ на художника, съхранила разполовения му свят. Гмеж, тълпи, суета, а не почитатели, обграждат приживе творците, уви, те ги съпровождат и в последния им земен път. Налага се тъжното прозрение, че като че ли късните срещи и приятелства остават единствения дар на съдбата за тях.
По своеобразен начин финалът доближава и синтезира разнородните нюанси за непомерното. Любовта в края на жизнения път, приятелството между сродните таланти, са изключителните неща според В. Милев. Само те не отнемат, а отразяват стойностното, обгръщайки го с разбиране, вяра и топлина. А истински НЕПОМЕРНО и необятно е единствено творчеството.