Борис Вулжев

——————————

ПРОСТРАНСТВА

——————————

НОВОСИБИРСКИ ЧАЙ

Съкровища от нефт и руда.
И съкровени далнини.
Скимти като вълчица луда
виелицата тия дни.

Усмивка. Жест. Сълза нетрайна.
Безименна следа. И пак
из безначалията тайни
димят легенди за Ермак.

А по-нататък, по-нататък -
кънтящи колела. И звън
като въздишката ти кратък
и светъл като твоя сън.

Луната е като кокиче
в прическата на вечерта.
Прожекторни очи надничат
в пролуките на вечността.

Изтляват звездните минути.
Но ти едва ли ще ги спреш.
Сибирски миг. Сибирска утрин
с новосибирски чай горещ!

ИСКРА И КАМЪК

И все се връщаш от Сибир,
а винаги натам пътуваш…
Роят се снежните светулки
на всеки миг неосъзнат.
В кънтящи рудни глъбини
задъхана вода ликува.
Върху ревера на нощта
неонови цветя цъфтят.

Неутолима бистрота!
В снега, по-бял от детска шепа,
искра и пламък се сродяват
със вятъра неумолим.
Следа от сдържана сълза
на мъжките ти скули трепва.
И чезне белия ти сън
в прегръдката на Уст-Илимск…

И се завръщаш през Сибир
в един далечен януари.
В неподозирани кристали -
убежища на зверове.
Все по-дълбоко, по-дълбоко…
Там от преданията стари
прииждат с първите лъчи
неразгадани гласове.

Вселена от безчет очи.
И в часовете на раздяла
от тайните, ревниво скрити,
една поне ще отнесеш.
Или снежинка от Байкал,
в зениците недогоряла.
Или спасена светлина
от бяла декабристка свещ!

ЖЕНИ НА ДЕКАБРИСТИ

Видения, родени от ветрове…
И пак съм в Сибир.
Тайгата осъмва в тънък шал
от северни сияния.
И сред толкова яснота
и затрупани в мрак съдби
звънките капки дълбаят и в камъка
рани.

И си представям хиляди версти,
белязани от подкови на коне.
Мъртвите са забравени.
Живите тлеят под вихрушката.
Те ще копаят рудници,
докато мъртвото ширине
тътне от яростното послание на Пушкин.

Люлката на носталгията
ще ги връща с години назад.
Унижени от самотата.
На примирението обречени.
Колко е страшно разстоянието
от Сенатския площад
до тези селения -
мъчителни и безсърдечни!…

Но вие пътувате. С болката на мъжете.
А материнския страх
се прокрадва в плътта
като сянка неоплодена.
Жени на декабристи!
Тихо ще гаснете с тях,
вкоренили живот
край бреговете
на Ангара и Лена.

Предания… Спомени… Мисли…
Безпаметна вис.
Зачатието на пролетта е в капките,
увенчали съня на брезите.

Толкова е тихо наоколо,
че усещаш просторът чист
как се люлее в мъжките сълзи на жените!

ДРЕЗГАВИНА

Близък
или пък случаен глас на птица те повика?
Тишината на тайгата
неподкупно те зове.
Недотлели кости греят.
Нефтени фонтани бликат
в прибалтийските раздоли
и безсънни лесове.

Може всичко да остане като болка,
като тръпка
от невидима прегръдка
в зримата дрезгавина.
Но когато се събудиш,
по еленовите стъпки
ще звъни трева зелена
и нетленна светлина.

Ще запомниш, че в селцата
с имена на декабристи
всеки дървен дом е клада
с неумиращи искри:
след погиналата вечер
с недописаните листи
в лоената свещ до късно
плахо пламъче гори.

Плахо ли? Огньове зреят.
Ах, и то какви огньове!
Падат ярки,
падат жерки,
неограбени звезди.
Твоят път криви нататък -
пряко времето сурово.
И от бялата вихрушка
тлеят огнени следи!

УСТ-ИЛИМСКА МЕЛОДИЯ

Най-напред е нужно
някой да даде сигнала.
Комсомолска путьовка -
пътният лист през степта.
Всичко останало идва после,
за да станат начало
първите ешелони
и първата мъжка мечта.

Върла виелица ще танцува
с червените огньове,
ще изтръгва палатките,
в сто гърла ще фучи…
Който има сърце -
ще открива съкровища нови.
Който няма -
ще се върне с гузни очи.

Тази земя трябва
да се отнеме от нищото.
Спасената територия
ще се нарича „Нос „Толстой”.
Възхитителна съпротива!
Ако не вярвате - вижте:
Лев Николаевич присъства
и в този бой…

Империя на студа.
Със закони - жестоки и кратки.
Всяко настъпление врязва
остри белези и следи.

Камък, дърво и вода -
всичко е в люта схватка.
Който в началото оцелее -
ще победи!

СВИЖДАНЕ

На Николай Бестужев

И ето ме, приятелю! Пристигам
след дълго чакане, след век раздяла…

Дори под черна сянка на верига,
косата ти остава вечно бяла.

Остават тези ниски небосклони,
праха ти, разпилян от ветровете.
И вмраморения ти кон. И оня
неутолен копнеж по синовете.

И твоя дух - най-жилавият корен,
върху брега, от самота посърнал.
Но заедно с брезите белокори,
заточенико, няма да се върнеш.

Отвесни рудници ще те поглъщат.
И мрак ще пие мъжката ти сила.
Иркутската земя ще бъде къща
на твоята съдба немилостива.

Но лентата на паметта се свършва.
Сбогуването е неумолимо…

Едно момиче с длан стъклото бърше
и си мълви: „Каква свирепа зима!”

ПОВЕРИЕ

Можеш да се довериш
на степния вятър. Можеш.
Но едва ли ще те чуе.
Ще разпръсне думите ти като семена.
Затова замълчи.
И от мълчанието тревожно
ще покълне
едно поверие
за жена.

Кръшна и хубава
в тази бурятска нощ уханна.
Недостижима
като Алтайските планини.
И далнината,
от зрими вълшебства люляна,
грациозно ще й се поклони.

Гривата на коня
ще се разпалва
висока и рижа.
Ще опърля ръцете й.
Под снишените небеса
полярната звезда
като перла ще се разниже
от златния облак на нейната коса.

Там аратската кръв
ще те тласка в неведоми дири.
Ще синее в душата ти цвете
от притча една.
От искрите на коня,
в равната степ галопиращ,
ще възкръсва едно поверие
за жена.

——————————

СПЕКТЪР

——————————

РИСК

Нима доброто чувство оскъднява?
Безлично-бистри, капят ден след ден.
Познатите лица по-малко стават.
В усмивката тежи метал студен.

А как е нужно да преодолееш
водата монотонна - с чест и риск.
Опияняващото небе синее -
преплувай го по юношески чист!

И винаги, печелиш или губиш,
за обичта изконна всичко дай.

Но огън нов не стъквай край коруба,
преди във друг да си горял докрай!

НЕ МЕ ЛИШАВАЙ

Когато всичко оттече:
пороят шумен и нощта -
освободени от безумства,
от своенравие и укор,
от недоказана вина,
освободени от страстта
на бледи мигове…
Кажи какво ще ни остане тука?

Домът, задъхващ се от вещи.
И оня любопитен клон
върху акацията, гола
от доверчиво топъл вятър.
И овехтялото перде -
едно отпуснато крило.
И недокоснатия ключ
върху верижката позната.

Каква ще бъде утринта,
когато всичко оттече?
Не ме лишавай от нещата,
които ме обвързват бавно
с въображаеми въжа,
за да съм влюбено момче.
Ах, ако всичко оттече…

И пред очите стане равно.

КРАЙ СТАРИТЕ СТЕНИ

Край старите стени, където
владее камъкът бездушен
гнезда на вдъхновени птици
и дълго неиздухван мрак,
единствено душата ти щастлива
гласа пресипнал на щуреца слуша.
И крадешком луната разчертава
безплътни сенки с въглен от липа.

И става всичко повторимо,
освен това - че елегично
към брястовете пъпли дъх на вечер
и фосфорът на тленността гори.
И чезнат стъпките ни топли
над глъхнещото каменно величие.
И сейнатите в клоните светулки
напомнят на отронени искри.

Край старите стени…
Нима усещаш
преходността? Не ти остава време
да разсъждаваш: Вятърът не е ли
безсмъртната въздишка на света…

Стоя до теб. И ти до мен стоиш.
Всеопрощаващо добри и земни.
Не съществуват вехтите поверия -
най-стара си остава любовта!

ИГРА НА СВЕТЛИНАТА

От хладните стрели на светлината,
през клоните на тайнствени дървета,
се сейваха косите на луната
и сенките се плъзгаха в морето.

С какво запомних тази вечер странна?
Със кея пуст. И с две ръце прострени
като дъги над гаснещата пяна,
когато всичко беше предрешено.

Захласнати един във друг, щурците
в съня последен на последна есен,
с отколешна безгрижна упоритост
изпълваха нощта с грижовна песен.

Сподавен вик на гларуси. Далечен
кънтеж на релси. И внезапно кратко
сбогуване. И прошка неизречена
в безумната игра на светлината…

ТОГАВА

Пролетта се забавяше нейде зад хълма.
А вятърът шепнеше, че е наблизо:
на трепетликите в острите мълнии
и на черешите в белите ризи.

Дори и леската прогледна без време.
Игликата каза: „Добър ден, завет!”
Тогава…
Развихриха млади перчеми
елите. Вихрушката почна тогава…

Върхът бе наблизо. И ти бе до мене.
Смутеното ехо досущ бе уловимо.
Но щом приближихме скалите студени,
върхът се отдръпна. И нещо изстина.

И огън. И жар. И разплавена пепел.
Така и звездите накрая догарят.
Последният въглен ти сложи във шепа.
Тогава отгатна, че може да пари.

ОТ РОД НА РОД

Семейство - наше мъничко човечество.
Синовен герб от обич и молитва.
И ти, и аз на него сме обречени
в една съдбовна мълчалива битка.

Невинни, и виновни, и разкаяни.
И самосъдници - непобедени.
През остри камъни минава рая ни,
съзиждан и събарян в теб и в мене.

Но подир зли фъртуни и премеждия,
след стълкновението на кръвта ни,
като знамение, като надежда
се вдига тънко стръкче - дъщеря ни.

Могъщество от стволове - отечество.
От род до род кипи река пенлива.
И аз, и ти - пчела и цвят - обречени…

Бъди благословена, съпротива!

——————————

БЕЛЕЗИ

——————————

ПОДИР ЗВЕЗДНА СЛЕДА

На Иван Николов

Седем дни. Седем бойни полета.
Всеки ден е редут покорен.
Ако има ранени, поете,
ти единствено тук си ранен.

От стаявана дълго омраза,
от раздавана щедро любов…
Не на думи и не по разум,
а на всичко, на всичко готов.

В този век на криле и влечуги,
присадени сърца и страх,
не да креташ със всички други,
а да бъдеш пред тях, пред тях.

Пръв да падаш и пръв да ставаш,
от безумна следа озарен.
В поетическата държава
пръв да стигнеш върха свещен.

Всеки стих да е само начало
на запев, досега нечут…

В седем дни, накалени до бяло -
плодовете на твоя труд!

БЕЛЕЗИ

Страхувам се, че времето
изтича покрай мен
като изпусната вода,
без да остави драскотина.
Какво е легналия път над камъка студен?
И тези люти взривове
под сенките на крепостни руини?

Отвесни сипеи… Реки… Там люляци пламтят…
Безброй подробности назад.
И белези безбройни.
Очаквания у дома.
И рождества.
И смърт.
Подир усмивката цъфти
и мъката усойна…

Огньове необикновени
връз планински скут.
А в купола на вечерта -
жарта им разпиляна.
Благословени часове
на непосилен труд,
когато тръпно те боли,
а няма и следа от рана…

Страхувам се от вятъра.
Над него нямам власт.
Но все едно:
дали садя или сека дървета,
превръщам глътката дори
в изпепелена страст.

И неподкупните очи
на вечни извори ми светят…

ЗАВОИ

Хирургия. И хладен разум.
Сгъстено синя тишина…

Но ти си жив. И свети ваза
до чиста детска пелена.

Пиши до край. Пиши, дордето
кръвта живително кръжи.
Републиката на сърцето
изцяло ти принадлежи.

Върви по своя друм насъщен
и знай, че всеки нов завой
болезнено ще ти отвръща…

Но без това - какво е бой?

ЮЖЕН ГРАД

І
Ще свърши приказката кратка
с едно предчувствие за пролет.
Ще носят в човките си птиците
несподелена още нежност.
И само някъде високо,
и само някъде край Смолян
неделята ще се изниже
очаквано и неизбежно.

И сетне дълго ще се взираш
след облаците засияли -
като застинали въздишки,
над хълма вечен и безимен.
И ще звъни върху клепача
една снежинка крехкобяла -
последен знак, последно сбогом
на отминаващата зима.

ІІ
Съхрани този плац, този шеметен склон,
откъдето започва дълга.
Друго няма. Градче. И зелен гарнизон.
Изнемогваща, суха река.

Щом си тръгнеш завинаги, обърни се назад -
там се вият орли непокорни.
Като тях беше смел. Беше силен и млад.
И животът ти имаше корен…

Труден час. Сетен час. И зелен гарнизон.
Изтъняла от жажда река.
Запомни този плац, този кремъчен склон,
дето почва и свършва дълга.

ВНЕЗАПЕН СПОМЕН

В памет на брат ми Ангел

Снежно халище. Над него
като кръпки - черни врани.
Студ. А искаш да се стоплиш
даже под крило на гълъб.
Тръгват пушки. И се връщат.
Бият жълти барабани.
Палави деца. Но пътят
между теб и тях е дълъг.

Плисък на вода наблизо.
И хармоничката свири.
Някой плаче безутешно
върху глината на пруста.
И ленив, огромен бивол,
излежава се баирът.
Тъжни вести, черни вести
от една взривена пуста.

Късни, жълти телеграми.
Инвалиди. И вдовици.
Никога не ще се върне
у дома си чичо Петър.
Мъртви сенки прожектират
в преспите оловни птици
и горещи женски сълзи
пълнят здрача на котлето…

СЛЕД ГОДИНИ

И винаги, когато в паметта ти
протътне късния вечерен влак,
ще се поспреш в извивката на пътя,
за да повикаш спомените пак.

Растеше огънят - червено чудо.
И въздухът бе лепкав и смолист.
И на небето в лъскавото блюдо
звездите трепкаха като пчели.

Ах, всичко почна с първата палатка,
която сто съдби в едно събра.
Будуване. И сякаш бе загадка
сънят на стогодишната гора.

Неотделимо с теб вървеше онзи
грижовен момък, който от Доспат
донесе прости корени от рози,
за да разцъфнат на самия скат.

Сурова, мъжка нежност. Като клетва.
Мъглата е дъхът на Перелик.
И под нозете му до днес просветват
цветята, посадени от войник.

АКО ТРЯБВА

Накалявай докрай:
да свисти от водата стоманата.
Нажежавай докрай:
равновесие тъй се изпитва.
Чак до смътна несвяст
да гори незаръбила рана,
ако трябва така да боли.
По са важни следите!

Извисявай докрай мисълта -
съвършенство да стига.
Всеки друм да е нов.
Всеки полет -
от друг ненадминат.
На тревожния стон
давай отговор, който да вдига.
Плод ли вземеш - докрай,
вкусвай целия -
не половината.

И се взирай в пръстта.
И дълбай чак до глина,
да текне
ненапита вода
в оня кладенец -
срязана вена.
Зарови всеки спомен назад
за едно утрешно чувство
светло.
И настъпи ли скъсване в теб,
да усетиш не шум,
а с в и с т е н е!

ВЪГЛЕНИ

Щом отпътуваме - нещо ни дърпа назад.
Нещо обвързва нозете ни с нишки невидими.
Тръгват предметите с нас към студения град,
плуват в съня ни…
А ние се питаме: иде ли
някакво ново усещане, сгряно с лъчи
ултрамаринени… Нямаме време за питане.
Като в бледнеещи филмови кадри мълчим
и раздвоено небе се изцежда в очите ни…

Идат подире ни дните във кръг повторим.
И се завръщаме там, откъдето сме тръгнали.
Нищо не топли, не гали така, не гори
както в огнището старо - червените въглени.
Спрем ли се мигом, зове ни обратния влак
и ни владее познатия ход на нещата.
Нека побързаме. Чака ни южния злак
там, при началото -
кратка въздишка на лято.