Радой Киров

Из „Летяща тетрадка” (1976)

ПРИКАЗКА ЗА ПРЪСТИТЕ

Веднъж Палецът
казал на Показалеца:
- Вземи ведреница
да донесеш водица!
Показалецът отвърнал:
- Все аз ли, бедният?
Нека отиде Средният.
Средният казал:
- Нашият брат Безимен
да не спи сън зимен,
за вода да отиде той!
- Кой, кой? -
обадил се
Безименният пръст. -
Кутрето е
най-малко на ръст,
за вода нека отиде то!
- Е, няма що -
казало Кутрето, -
като не мога
друг да изпратя,
ще трябва да послушам
своите братя.

Взело Кутрето
голямата ведреница
и донесло водица.

- Доволен съм от вас -
казал Палецът. -
Утолете своята
жажда подред.
А за награда -
обърнал се той
към Показалеца -
вземете това
бурканче с мед.
Грабнал Показалецът меда
и както си му е реда,
на часа го преполовил.
Средният пръст
също нескромен бил:
лакомо лапал, лапал, лапал,
от горе до долу
с мед се изцапал.
Пръстът Безимен
след туй се явил,
за медец и той
петимен бил,
но… жалко -
за него останало
съвсем малко.

А когато на Кутрето
дошъл ред,
в буркана нямало
вече мед.

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА МОРАВА
И ЕДНА ГЛАДНА КРАВА

Немирният Ванка
прочете в свойта нова читанка
разказче за една морава.
Как напролет тя избуява.
Как се озеленява.
Как тревичките слънцето чакат
и как ги милва южнякът.
- Не! - рече си Ванката. -
Картината не е пълна, уви,
трябва с нещо
да се пооживи. -
И взе веднага
боичките Ванката
и върху разказчето в читанката
нарисува една крава голяма.
После облече свойта пижама
и додето спа през нощта,
в читанката се случиха
много интересни неща:

понеже кравата
беше нарисувана гладна,
тя разказчето нападна.
В него намери
листа и тревички
и на тях налетя,
а после се нахвърли
и върху всички
току-що нацъфтели цветя.
Да, тая крава жестока
на Ванката така опасе урока,
че позволете
да ви кажа как той после
урока си чете.

На другия ден в клас
другарката казва:
- Ванка, я ти
урока за моравата прочети!
И Ванката
разтваря читанката,
намира разказчето за моравата,
а върху него - кравата.
И почва да чете:

„Слънцето силно пече и навсякъде цъфтят….
………………………….пчели и пеперуди…………….”

„Лек топъл ветрец гали земята и от нея никнат
………………………….бръмбари и калинки…………..”

„В моравата топуркат с копитца бели агънца и
хрупкат………………слънчеви зайчета……………….”

„Накацали по зелените клони, гласовити……….
……………………………овце блеят………………………..”

„През моравата едро овчарско куче…………………
…..размахва криле и отлита към своето гнездо…”

Ето така прочете Ванката
своя урок от читанката -
без думите да споменава,
които беше изяла
гладната крава.

Е, кажете, тогава
каква бележка той заслужава?

От този ден обаче
Ванката се зарече
да не рисува в свойте учебници
никога вече.

ПРИКАЗКА ЗА ПТИЧЕТО,
КОЕТО НАУЧИ
ДВА ЧУЖДИ ЕЗИКА

Читателче мило,
ти запомни, че
свой език има всякое птиче.
Отиваш в гората
и виждаш сврака.
И подир малко
тя почва да кряка.
Гарванът грачи,
бухалът буха,
врабчето повтаря:
„Чик-чирик, чик-чирик.”
И щеше да бъде
долината глуха
без тоя звучен
птичи език.

Една птица също
имала език звучен,
от своята майка,
от баща й заучен.
Но когато й се излюпило
птиче малко,
тя мислила, мислила,
па си казала:
- Жалко,
че трябва да уча
свойта рожба на тоз
наш език, толкова прост.
- Не! - казала майката. -
При другите птици
ще я пратя да учи
чужди езици.

И така тая птица -умница
свойта рожба завела
при една кукувица.
Там малко стояло
птичето мило,
но езика кукувичи
то усвоило.
И когато се върнало
на своята бука,
като кукувица взело да кука.
- Браво, браво, чедо на мама,
като своя татко
и майка си няма
да бъдеш просто,
а с чужди езици
ще смаеш всички
останали птици.

Тъй се радвала майката
и на края решила
да изпрати своята
рожбица мила
още един чужд
език да научи.
И тъкмо след няколко дни
й се случи
да посети един
изоставен таван,
в който живеел
котарак готован.
С удоволствие
много голямо,
срещу няколко мишки само,
котаракът за една
седмица тука
научил птичето
да мяука.

Така то усвоило
два чужди езика
и всички птици
го чули да вика:
- Куку-мяу, куку-мяу -
денем и нощем
не преставало
то да се хвали.
- Куку-мяу, куку-мяу -
повтаряло още
и всички, които
го чули, разбрали,
че два чужди езика
то владее, така е,
ала езика си
бащин не знае.

И оттогава за подигравка
го наричат всички
кукумявка.

ЗАЩО СТОНОЖКАТА
ИМА СТО КРАЧЕТА?

Някога стоножката
била най-обикновена буболечка.
Ходела из тревата полечка
със своите четири крачета.
- С четири крачета
лесно се шета -
си казвала тя. -
С четири крачета,
пъргави, леки,
мога да надбягам
по пътечката всеки…
С четири крачета
си живея щастливо
с мойто буболече трудолюбиво.

Но веднъж
буболечката добродушна
на своята мъничка
рожба пошушна:
- Стига игра,
моя рожбице драга,
донеси от реката
водица веднага!

- Не мога, не мога -
казала рожбата глезена, -
от игра ме болят
и четирите глезена.
Още две крачета да имах само,
бих те слушала винаги, мамо.

И на другата сутрин:
о, чудо голямо -
крачетата на малката
станали шест-
- Представям си
колко ще слушаш днес -
казала майката щастлива.
Ала малката веднага
навън излетяла
и вън на поляната
цял ден си играла.

Вечерта майка й рекла пак:
- Мила рожбице мамина,
събери за печката клечетак!
- Ох, ох, не мога -
изпъшкала рожбата глезена.-
От игра ме болят
и шестте глезена..
Още две крачета да имах аз,
щях да те послушам,
мамо, завчас.

На другата сутрин
нейните крачета станали осем.
- Цялата поляна
с тях ще кръстосам -
си казала малката
и хукнала пак
да си играе навънка до мрак.
Вечерта,
от умора капнала,
се прибрала
и си похапнала.
- Прибери софрата, рожбице мила -
рекла майка й.
- Бих я прибрала,
но нямам сила,
болят ме страшно
и осемте глезена -
отвърнала щерката глезена.-
Още две крачета да имах,
тогава
бих те послушала без забава.

Вие всички се сещате,
момичета и момчета,
че тя на другия ден вече
имала десет крачета.
А после -
от само себе си знай се -
крачетата й станали
дванайсет.

Всеки ден
нашата малка хитруша
продължавала да не слуша,
додето
крачетата й
станали
сто.
Да се пресметне лесно е то
колко пъти малката
била непослушна.
- Е, добре -
рекла майката добродушна, -
сто крачета ти пораснаха, да,
но ти знаеш ли,
че ще настъпи друга беда?

Сто крачета
трябва да миеш в росните капки,
всяка сутрин да обуваш
по сто чорапки,
да връзваш по сто джуфки
на сто обувки…
- Олеле, вярно -
писнала рожбата мамина
и навела главица засрамена. -
Сто крачета
защо са ми мамо,
искам да си имам четири само.

- Това е наказание
за твойто непослушание -
отговорила майката. -
И да се молиш,
и да искаш прошка,
ти отсега нататък
ще бъдеш стоножка.

МОМЧЕ И СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ

От слънцето, което
свети на небето,
един лъч поел към земята.
Вървял лъчът
по своя дълъг път
и си мислел
как ще спре във нивята.
Как на едно зрънце
ще донесе слънце.
Как ще каже
на това мъничко семе:
- Хайде, мило,
вече е време,
ще те стопля,
не ще ти е студено -
пускай свойто стръкче зелено!

И семенцето ще се разтвори.
Ще тръгне
с нежни листенца нагоре.
От топлинката
в свойто сърце
ще се превърне на стъбълце.
После клас ще пусне
с много зрънца,
който през лятото
ще узрее.
И в сърцата на много деца
топлинката на лъча
ще се прелее.

Тъй си мислел лъчът
по дългия път
от слънцето до земята.
И си казал накрай:
- Вече влизам комай
на земята в нивята.

Но не можал лъчът
да занесе слънце
на своето зрънце,
да му даде
от своята топлинка,
защото по пътя му
явила се пречка:
момченце стояло
на една пътечка
и държало лупа в ръка.
А всички знаете какво става,
когато лъч
през лупа минава.

Той става страшен,
той става зъл
и забравя защо е
на земята дошъл.

Най-напред тоя лъч,
минал през лупа,
запалил една хралупа.

После, обхванат
от тая страст,
превърнал в пепел
един сух храст.

Из полето
на много места
пали сухи треви и листа.

Но от небето
едно облаче бяло
всичко видяло.

- Я виж,
горят дървесата!
Горят и на всички
птички гнездата -
си казало то
и от яд потъмняло.

И от яд над горящите
листи и клони
започнало сълзи да рони.
С едри капки
огъня то угасило,
дървесата
и тревите спасило.

А юнака,
който лупа държал,
окъпало цял,
та през ниви
и стръмни баири
той сушинка
хукнал да дири.

После небето
се пак прояснило
и щурчета засвирили:
-Цър-цър-цър…
Полето от песни
се пак оживило
и лъчът отново
станал добър.

И занесъл навреме
топлинка на житното семе.

ИСТОРИЯ С ДОМАТЕНА СЕМКА

Взел от долапа Пенчо комат,
сложил върху него
един домат
и хукнал навън при децата.
Но както тичал,
изтървал домата.
Тупнал той върху земята
и от него
изскочила една семка,
мъничка като бенка.
Паднала тя в една трапчинка
до една песъчинка.
- Добър ден -
казала семката наша -
не искам, песъчинке,
аз да те плаша, но виждам, че тука
има хубава влага,
а на мене влагата
ми много помага.
Тая трапчинка,
то се разбира,
става от днес моя квартира.

Обвивката ми когато се спука,
аз ще си пусна
коренче тука.
А от моето мъничко сърчице
ще поникне и стъбълце.
Ще се разлисти то много бърже
и плодове
след това ще завърже.

И Пенчо отново
ще дойде с комат,
ще си откъсне един домат,
за да си направи
с него закуска.

Ала Пенчо лесно домати изпуска.
Ще се изплъзне отново
домата
от ръката на Пенчо
върху земята.
Силно ще тупне
и ще се пукне.
И една семка от него
пак ще изхвръкне.
Ще се настани
и тя във трапчинка
до някоя твоя сестра -
песъчинка.
Ще поникне тя бърже, бърже
и плодове пак ще навърже.

И Пенчо
пак ще дойде с комат
да си откъсне един домат,
да си направи с него закуска.
Но тоя път
няма да го изпуска,
защото вече време е май
да сложа на тая приказка
край.

ЛЕТЯЩА ТЕТРАДКА

Искате ли днес, дечица,
да ви кажа как на птица
станала една тетрадка?
Приказката ще е кратка.

Представете си балкон
с парапети от бетон -
а сами ще се досетите
за какво са парапетите.
Но тетрадки да оставяте,
върху тях да ги забравяте,
няма ли за смях да станете?

На тетрадките стопаните
имат чанти и бюра.
Да, ала един юнак
своята тетрадка пак
от балкона не прибра.

- Ах! - тетрадката извика. -
Ох, забрави ме умника.

И във тоя миг кориците
й затрепкаха и тя
с вятъра студен при птиците
отлетя…

Птиците зачуруликаха,
всички птици се развикаха:
- Вижте, гледайте какво
същество?
- Няма никакви крила,
а листа!
- Ще лети, а не познава
местността!
- В своя топъл дом защо си
не седи?
Още днеска тука ще се заблуди!
- Гра,гра, гра! Га, га, га!
Да летиш не е шега!

Тогава тетрадката доближи до птиците и рече:
- Кой, аз ли ще се заблудя? Аз ли, която познавам
всички градове, реки и планини? Ето, това е Витоша!
До нея е Рила, а още по-нататък Пирин планина!
Зная къде са и Осъм, и Искър, и Вит и ви моля да
имате пред вид, че аз съм тетрадка по география.

- Браво, умна си -
рекоха птиците. -
Много знания имаш
между кориците,
но не смяташ ли ти,
че в тоя миг
тези знания трябват
на един ученик?
- Вижте какво -
каза тетрадката, -
пред вас сега
ще разкрия загадката:
момчето,
което
ме притежава,
не ме почита и уважава.
То забрави даже
да ме подвърже,
всеки ден ме
с гумата стърже,
драска по мене
на разни места,
къса от мене
чисти листа.
А от училище
когато се връща,
ме захвърля
като парцал,
после ме търси
из цялата къща…
Кой, кажете,
това би търпял?

- Е, щом е така - каза орелът, - ще се радвам
да останеш при нас.
- И аз…
- И аз…
- И аз… - обадиха се другите птици.
- Вие ще ме учите - рече тетрадката - да летя,
а пък аз със друго ще ви се отплатя: всички
малки птиченца още днес съберете в някой лес.
Аз ще ги уча всеки ден, та да станат умни като мен.
Да знаят всичко за страната, в която живеят, а не
само да пеят.
И след година -две птиците ще знаят повече от
учениците, които и досега продължават своите
тетрадки да не уважават.

ПРИКАЗКА
ЗА ЕДНО РАЧЕ-ЮНАЧЕ

Едно раче-юначе
решило да се оплаче
от големите раци-юнаци,
които имат
по една педя мустаци.

Почнало всеки да пита
как да отиде при кита,
който навсякъде скита,
и всичко да му разкаже.
Той големите раци-юнаци,
които имат по една педя мустаци,
ще намери веднага и даже
може да ги накаже.

Ще размаха перките кита
и големите раци ще пита:
- Кой от вас това раче-юначе
всеки ден кара да плаче?
- Аз не съм - един ще отговори.
- И аз не съм -
поклон друг ще му стори.
- И ние не сме -
ще рекат другите раци.
- Тогава слушайте, вие юнаци -
всичките китът ще посъветва, -
ще ми обещаете,
ала под клетва,
че още днес във вашта дружина
ще приемете малкото раче.
Аз тук след време
пак ще намина -
мислете му,
ако го сваря да плаче.

КАК БАБА МЕЦА
ПОМОГНА НА ДВА ВРАБЕЦА

Тръгнали два врабеца
да дирят баба Меца,
която била в гората далече.
Дошло им било до гуша вече,
децата с прашки да ги замерят.
Но къде баба Меца те да намерят,
за да й се оплачат от тия
немирни хлапетия?

Летели двата врабеца, летели
цели ми две дълги недели
и най на края открили Мецана
посред гората на равна поляна.

- Добър ден - казали двата врабеца, -
бабо Мецано, долу в градеца
трудно вече се преживява,
защото там се подвизава
една немирна палава чета
от десетина лоши момчета.
Те с прашки все ни замерят,
всички врабчета от тях треперят.

- Така ли? - ревнала баба Мецана.
Надула гърло, та екнал балкана.
Потреперали чуки и буки.
Гласът й се стрелнал
през диви пролуки,
та стигнал градеца
на двата врабеца.
Там го дочули всички момчета,
които цял ден гонят врабчета.
Трепнали им сърцата юнашки,
захвърлили пушки и прашки,
в къщите бързо-бързо се скрили
и вече навън не се появили.

МУСТАЦИ ОТ МАРМАЛАД

Едно момче,
което се казвало Влади,
обичало да си похапва
мармалади.
Издебвало то, когато
ги няма
в къщи ни баба,
ни татко, ни мама,
и си напъхало
главата в долапа,
та с мармалад да се налапа.

Ала веднъж в бързината
то забравило
да си избърше устата.
И над неговата горна устна
засъхнала една
мармаладова ивица вкусна.

По този начин
момченцето мило
с мустаци от мармалад
се сдобило.
Разбира се, в огледалото
не се то видяло,
а отишло топка да рита
на едно игрище.
- Я вижте, я вижте -
завикали всички
други юнаци, -
на Влади са му
порасли мустаци.
И скоро разчуло се
из целия град,
че Влади има мустаци
от мармалад.
От срам той не знаел
къде да се скрие.
Върнал се в къщи
и взел да се мие.

Дали мустаците измил -
не знам,
но когато някой
минавал оттам,
все поглеждал
към двора на Владови
и викал:
- Тук има момче
с мустаци мармаладови.

А когато Влади пораснал
и станал мъж,
го потърсили някакви
хора веднъж-
- Познавате ли Влади? -
запитали те
младежите, събрани
на един площад.
- Онзи ли Влади -
рекли младежите, -
който като дете
имал мустаци от мармалад?

НОВАТА ПИСАЛКА

Подариха на Лалка
нова писалка.
Зарадва се тя,
благодари, обаче
даде писалката
на своето братче.
- Вземи - рече -
тая писалка, Лило,
за да се научиш
да пишеш с мастило.
А Лило знаете ли
какво момче е?
Той всичко може
и всичко умее.
Например играчки
да разглобява,
да разглежда тяхната
сложна направа
е любимо негово
занимание.
Без колебание
Лило писалката
със свойте ръчици
разглоби на съставните
й частици.
- Окус-фокус -
не знам дали рече,
но всеки можеше
да види вече,
че писалката
е сглобена отново.
- Готово! -
каза Лило. -
Ще пиша вече с мастило.
Драсна по листа
веднъж и дваж, но
се сети, че има
да пише домашно.
И в свойта нова
тетрадка, ето,
започна да реди
букви момчето.
Ала както пишеше,
от новата му писалка
една мастилена
капчица малка
капна на неговата ръчичка.
И още едничка,
е още едничка…

- Леле- писна Лило, -
колко лоша писалка! -
И извика веднага
кака си Лалка.

Ала тя
веднага го сряза
и тъй му каза:
- Не е лоша
писалката, братче!
Не виждаш ли,
че тя плаче?
И не само плаче,
а нервира се страшно,
като гледа грешките
в твойто домашно.

ПРИКАЗКА ЗА ДОБРИТЕ
И ЛОШИТЕ ДУМИ

Петьо с никого не е учтив -
сякаш, че целият свят му е крив.
Със свойте другарчета
държи се грубо.
Обижда Спас,
обижда и Любо
и никога от това не се смущава.
Но чуйте
какво му се случи тогава:

Веднъж другарката
влезе в клас и рече:
- Деца, пролет е вече.
През този учебен час
искам от вас
да напишете в свойте тетрадки
по пет изречения кратки.

По пет изречения за пролетта,
пълни с нежност
и красота.
И децата послушни нали са,
по пет изречения
всяко написа.
- Петьо - рече другарката, -
я ти
свойте изречения прочети!
И Петьо зачете:

„Пролетно време навсякъде има кал.”
„Врани грачат по дърветата.”
„Магарета се ритат.”
„Пчелите жилят де кого срещнат.”
„Шипките ни късат дрехите и чорапите.”

- Петьо - рече другарката, -
разбери,
че твойте изречения
не са добри.
Препиши ги веднага и виж
с по-хубави думи
да ги украсиш.

Трудно нещо бе
за Петьо това.
Дълго дири той
красиви слова.
И на края едвам, едвам
пет-шест хубави думи
намери там.

И ето, вижте как
свойте изречения
прочете пак:

„Пролетно време има много красива кал.”
„Весели врани грачат по дърветата.”
„Пчелите внимателно
и нежно жилят де кого срещнат.”
„Шипките ни късат дрехите и чорапите,
но после се извиняват.”

НЕДОВОЛНИТЕ БЕЛЕЖКИ

В училищния дневник един ден
дочух случайно говор оживен:
- Ох - рече двойката, -
нима е справедливо
все да ме гледат хората накриво?
Да ми се мръщят,
да ме ненавиждат,
да ме презират
и да ме обиждат,
като че ли за всичко
съм виновна аз,
а не момчето, което
не внимава в клас?
Ах, как желая да порасна
с една бройка
и да стана тройка!

И тройката обади се тогава:
- А я кажи ми,
аз какво да правя?
Сестра съм твоя,
малко по-голяма,
но и за мене вече
живот няма.
Усмивка досега не съм видяла,
ни дума блага,
нито пък похвала.
А пък и аз желая
да порасна, драга -
четворка да съм
по ще ми приляга.

Тогава и четворката додаде:
- И аз желая да порасна,
ама ха-де.
Бележка съм на златната среда,
а туй за мен е истинска беда.
Нито ме хвалят,
нито ме ругаят.
Минават покрай мене и си траят.
Като че ли съм незабележима.
А сигурна съм:
има изход, има -
да ми прибавят само единица,
ще стана най-щастливата петица.

- Какво? -
петицата запротестира. -
Нима щастлива някой ме намира!
Стоя високо доста,
ала…жалко -
на мен не ми достига
съвсем малко.
Уж ми се радват всички,
но с уговорка
да се превърна на шесторка.

- Е - рече и шесторката на края, -
на най-високо съм стъпало -
зная,
ала самичка щом съм -
нямам сила
и затова, другарки, съм решила
да ви помагам отсега на всички,
та като мен да станете шестички,
да станете отличници-бележки.
Хайде сега.
На работа, колежки!

ДВЕ СМЕЛИ ВОЙНИЧЕТА

Петьо нарисува
две смели войничета.
Като две капки
те си приличаха.
Но изведнъж едното войниче
на другото рече:
- Време е да ти кажа вече,
че аз от тебе съм по-смело.
Ако искаш,
мога да ти покажа на дело.
- Не! - каза другото. -
По-смели от мене няма.
И се вдигна глъчка голяма.
- Добре - предложи тогава едното, -
тръгвай веднага
с мен по бюрото,
та хем да си направим
разходката,
хем спора ни да разреши
котката,
която вчера нарисува Петьо.
- Прието!

И ето, двете войничета
питат припряно:
- Кое е по-смело от нас, Котарано?
- Мяу - рече Котарана, -
не зная,
ако бяхте мишлета,
щях да позная.

Но Петьо на една
голяма хартия
и куче бе нарисувал,
та тия
войничета тръгнаха
към него без страх,
то спора да реши между тях.
Приближиха го,
но то не бе тъй учтиво -
най-напред ги изгледа накриво.
- Р-р-р -
страшно след това заръмжа.
Скочи върху двете войничета,
но не можа
да ги настигне,
защото с право
то бе нарисувано
вързано здраво.

И изпаднали
в голяма уплаха,
двете смели войничета наши
пак върху своя лист се прибраха,
където няма
кой да ги плаши.

Там и днеска
нежно те си говорят.
И вече не спорят.

ГЕНЕРАЛЪТ
И ПЛАСТМАСОВИТЕ ЧОВЕЧЕТА

В хола на голямата маса
десет човечета от пластмаса
тази вечер Петьо бе разпилял.
А на стената
в рамка квадратна,
цялата златна,
висеше портрет на стар генерал.
Той бе намръщен
и страшен на вид,
върху мундира му златошит
блестяха много царски медали,
които бяха му дали
за това, че бил жесток и твърд
и много добри хора
бил изпратил на смърт.

Изведнъж генералът
шавна с мустак,
вдигна крак
и от рамката скочи на пода.
- Ето ми взвода! -
си рече той пред голямата маса
с десетте човечета от пластмаса.
- Ми-и-и-рно! -
изкомандва генералът
с извадена шпага.-
Хей, човечета,
елате веднага!
Отсега нататък
вие ще бъдете мои войници,
мои послушни душици.
Аз ще ви уча
да се сражавате,
без да мислите
и разсъждавате.
А после под строй,
ще започнем истински бой.

Не зная командата
докъде бе се чула,
но резултатът от нея
бе равен на нула.
Десетте човечета от пластмаса
си играеха на голямата маса
сред веселие, песни и смях,
сякаш не съществуваше
генералът за тях.

- Ми-и-и-рно! -
разгневен генералът
извика пак.
Тогава един пластмасов юнак
дойде при него и рече:
- Господин генерал,
нима ти още не си разбрал,
че по земята ни
надлъж и нашир
всички мразим войната
и се борим за мир?

Нос тогава провесил
тоя стар генерал
и в свойта рамка невесел
пак се прибрал.

ИСКРАТА

От старата печка
излетя малка искра.
- Нямам си - рече тя -
нито брат, нито сестра.
Ще се спукам от скука.

Но видя в един ъгъл памука.
- Братко - каза искрата, -
тъй съм нещастна.
Не позволявай да угасна.
С ръчички меки
ме гушни като бебе.
Искам да станем
приятели с тебе.
- Бягай оттука! -
разгневи се памука.-
Знам те каква си.
Инак ще викна водната капка
да те накваси.
С памука искрата
изгуби играта,
но приближи
до вълнена дрешка.
- Мила - рече, -
съдбата ми много е тежка.
Виждам -
ти си тъй добродушна,
позволи ми
при теб да се гушна.
Да се свра
в някое твое ръбче.
- Стой - дрешката рече -
от мен по-далече.
Иначе ще извикам
обувката да те стъпче.

- Защо -
проплака на края искрата -
сте всички такива?
Какво съм ви крива?
Не съм ли за вас полезна,
та искате да изчезна?
Защо се плашите от мен
като от мечка?

- Полезна си - рекоха, -
спор не става,
но само тогава,
когато си стоиш
в своята печка.

КАК ПЕТЬО
СТАНА ПОСЛУШЕН

Може да се рече,
че Петьо е добро момче -
скромно и добродушно.
Но случва се понякога
и доброто момче
да бъде непослушно.
Повика го дядо му:
- Петьо, ела!
А Петьо се прави,
че не чува,
а Петьо си пее:
- Тра-ла-ла…
И в градинката нещо тършува.
Разсърди се дядо му
и викне:
- Хей, вземи лейката
и цветята полей!
Петьо веднага се понамръщи,
помисли малко,
а после отвръща:
- Ще ги полея, дядо,
не ми тежи
но по-напред приказка
ми разкажи.
- Добре де,
ела тогава при мен -
вика дядото развеселен.
И приказка почва
той да реди.
Момчето до него мирно седи.
Но изведнъж спира дядото:
- Брей,
изумил съм я по-нататък,
потрай!
Или я по-добре
цветята полей,
додето се сетя
за нейния край.

От любопитство
Петьо гори.
Не се бави и минутка дори -
бързо, бързо цветята полива
и пак при своя дядо отива:
- Хайде, деденце,
продължи,
докрай приказката
ми разкажи.
И дядото, усмихнат
/защо - не зная/,
разказва приказката до края.

На другия ден
дядото пак вика:
- Петьо,
иди ми купи няколко плика!
- Ще ида, дядо,
не ми тежи,
но пак приказка ми разкажи.
Дядото си поглажда брадата,
започва приказка непозната,
но пак я прекъсва по средата.
- Их, бе, дядо,
пак ли прекъсна!
От любопитство
чак ще се пръсна. -
И без да чака,
и без да пита,
до будката Петьо бързо отлита.

Ала на третия, ето
че друго нещо става с момчето:
викне го дядото и го изпрати
да купи домати и салати.
Нито секунда
то не се бави -
каквото му кажат,
това направи.
А щом се завърне,
своя дядо прегърне.
Пак приказка слуша
и вика:
- Зная,
че сега ще ми я разкажеш
до края.

ЖЪЛЪДКО И КАПКАТА

- Измий се, Жълъдко -
го молеше бабка.
- Къде, бабичко?
- В някоя росна капка.
Веднага Жълъдко
изтича навънка.
Намери росна капчица
върху една трънка.
Зарадва се Жълъдко:
- Ето я капката!
Ала как да се мия -
с шапката
или без шапката?

Отиде Жълъдко
да пита свойта другарка,
една спретната
и чиста шишарка.
- Шишарке-другарке,
когато се мия
в росната капка,
трябва ли да свалям
своята шапка?
- Разбира се -
шишарката му отвърна.
При трънката Жълъдко
веднага се върна.
Запретна ръкави,
отложи си шапката.
Ала вече
я нямаше капката.