ОПЪНАТА СТРУНА
Из “Опъната струна” (1957)
ОПЪНАТА СТРУНА
Нека мине животът ми в слънце!
От живота едно искам аз:
там, където съм хвърлила зрънце,
да израсне подире ми клас.
——————————
ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ
——————————
ЯБЪЛКА
Минава топъл лъх над равнината снежна…
Дошъл е през нощта южнякът вятър
и пролетни води звънят сребристо нежно,
и диша с влажен, млечен дим земята.
Сега и в моя край е също ранна пролет;
растат прозрачни първите тревички,
прелива буен сок в дърветата оголени
и стрелкат се в простора птички.
Напролет у дома ще цъфне с млада сила
и ябълката пред прозореца.
Баща ми я садил, кога съм се родила,
и двете заедно сме раснали нагоре.
Във равнината пазят стар обичай:
добро и зло - дървото все показва.
За радост ли е, в цвят ще се обкичи,
беда ли идва - бурята го смазва.
Едва ли у дома ще се завърна скоро,
едва ли мойта ябълка ще видя…
Но често пред очите ми е дворът,
прозорецът и къщичката свидна.
В живота ми ще духат ветрове сурови,
ще има дъжд,и облаци, и зими,
но вярвам аз: забила здраво корен,
ще крепне ябълката със годините.
Тя срещу бурите ще вдига яки клони
и под снега сърцето й ще бие,
а щом южнякът зимата подгони -
тя цяла в розов цвят ще се покрие!
ЖИВОТ
В какво е скрит живота на човека?
Със тънка струна някой го сравнява -
ще духне вятър, ще я скъса леко
и после нищо, нищо не остава.
…Животът, казват, е в сърцето живо -
додето бий, за тебе слънце има.
Затуй пази сърцето си грижливо,
не се вълнувай, стой си в къщи зиме.
За теб е вредна всякаква умора,
дори децата носят само грижи.
Ти гледай да си по-далеч от хората
и всяка крачка я премисляй трижди…
Такъв ли си, живот на дните наши?
Ний всички сме горещи, неспокойни -
ще те изпием като пълна чаша
и ще живеем двойно!
…Не сме ни каменни, нито железни:
и нашите ръце болят от лоста,
и ний се олюляваме над бездната,
и нас пронизва вятърът до кости.
Но ний сърце ломим за всяко дело -
изгаряме със доменните пещи,
във зидовете вграждаме се цели
и любим всеотдайно и горещо.
Нима човешкият живот и къс
и всичко свършва със сърцето спряло?
…Опънатата струна ще се скъса -
но тя докрай звънтяла е, звънтяла!
ЗА МЛАДОСТТА
„И если обидит рок, не будет
уж верен друг”
/Из „Хиляда и една нощ”/
1.
Къде отиват дните и годините?
Не съм ли вече босото момиче,
което искаше навсякъде да мине
и много да обича?
Копнеят още моите коси по вятъра,
без пътища препуснал през нивята,
а скоро може би ще видя нишки бели
че в тях са се преплели.
Обичат устните ми да се смеят - като цвете,
което слънцето разтваря с дъх приветен.
Ала край тях ще се вдълбаят тънко
горчиви гънки.
И само, пак такива ясни и открити,
ще търсят пролетната светлина очите ми,
и млади, горди ще са пак зениците -
като на птица!
2.
С възторжени очи посрещах всеки ден,
с отворено сърце приемах всички хора:
нали е щастие сега да си роден,
нали пред теб светът е ведър и просторен!
…На дните мъдростта сурово натежа,
пречупи радостта ми доверчива -
във моя хубав свят аз срещнах и лъжа,
и подлост, и глави, наведени страхливо.
От клеветата зла и досега горчи
и раната-обида не заздравя.
В сърцето дълго белег ще личи -
как мъчно се прощава и забравя!
„След време ще привикнеш - всеки млад е бил.”
Ех, тази мъдрост остаряла как я мразя!
Та може ли човекът, чудеса строил,
най-светлото в живота да погази?
И златните вълни в безкраен житен блок,
и скъпоценната руда - блестяща, тежка,
и напорът на електрическия ток -
какво са те за оскърбеното сърце човешко?…
…Защо не можем до последния си час
да пазим вярата, с която идва всеки?
Защо годините убиват нещо в нас
и само младостта лети далеко?…
3.
Аз знам, че мойте, твоите обиди
са мънички петна, като ръжда железна.
Но жадни са очите ми да видят,
че старата ръжда изчезва.
Бих искала със речен пясък
живота да изтъркам, ако можеше,
за да добие чистота и блясък
като стоманата на ножа.
Да не остане даже сянка лека
по светлото лице на дните ни
и горд, и хубав да върви човека
със пеещо сърце в гърдите!
Да бъдат твоите очи открити, ясни,
и моята ръка да носи дружба -
това не е една мечта прекрасна.
- Това е нужно!
ПЪТ
Живея вече двадесет и шест години.
Но сякаш пак съм босото момиче,
което искаше навсякъде да мине
и много да обича.
Като съкровище лежи у мене
най-скъпото, което съм събрала:
и дружбата, в бедата несломена,
и нежността, която са ми дали.
Аз пак обичам извора, роден в скалата,
и песента над житото горещо,
на разтопения метал обичам красотата,
и птицата, която бурята посреща.
Ако и мене връхлети насрещен вятър,
като тополата не ще превия върше,
а пак ще крача леко по земята
със младостта си непрекършена.
ДРЯН
Когато нещо много ме боли
и мисля си, че вече нямам сили -
поемам пак край черните скали
по снежното планинско било.
От преспите полъхва остър мраз
и храстите потракват заледени.
Препъвам се и пак се вдигам аз,
неравните следи вървят след мене.
Полянка има тука, аз я знам,
закътана от северния вятър:
едно дръвце напъпило е там -
най-простото, най-смело по земята.
Край него сякаш е навеки спрян
животът млад, затрупан в преспи снежни,
тъмнее само клонестия дрян
с червени пъпки, жилави и нежни.
Ще слизат нощем вълците оттук,
виелицата злобно ще го мята.
Дръвцето слуша: там, далеч на юг,
нахлува пролетният топъл вятър!…
Не искам нищо друго: в тежък час,
когато сякаш вече нямам сили,
като това дръвце да бъда аз -
в земята врасло, тъничко, но жилаво!
ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ
Мисля си:
тежко се живее понякога…
От чешмите не тече мед и мляко.
Парите не стигат - обръщаш старата дреха,
чакаш пролетта да размръзне стрехите…
Или те завее по далечни краища,
газиш кал, къщи на другите правиш,
а и тебе за дом те боли сърцето -
на свой огън да си огрееш ръцете.
Мисля си:
стръмната и дълга пътека
с верен другар се изкачва по-леко;
как ще живееш, ако на портата никой не чука,
ако няма с кого хляба си да разчупиш?
Затова като лягам с грижа или умора,
оставям прозореца си отворен -
да чувам как навън вървят и говорят
редом с мен хората…
***
Нищо не се губи в тоя свят…
Погледни в градината, където
ябълка протяга към небето
дланите си, пълни с розов цвят.
Тази сутрин светъл дъжд ръмя -
корените жадно го изпиха;
слънце топли мократа земя
и разтвори пъпчиците тихо.
После тук премина вятър млад -
разлюля събудените клони,
в цветовете жълт прашец отрони
и разнесе тънък аромат…
Колко сладък ще е всеки плод,
пил и дъжд, и слънце от простора!
…Тъй и аз събирам цял живот
мъдрост и любов от хората.
КОГАТО ТРЪГВА ПЕСЕНТА
По нас умеят да се веселят след жетва,
когато срежат най-подире класовете
с червен конец и със цветя оплетени,
и сърповете си на рамо метнат.
Умеят да се веселят, щом пълен е хамбара
и бъчвите са пълни с младо вино,
щом къща вдигнали са през годината
или чешма сред село са изкарали.
…И мен сърцето ми се пълни с драгост,
когато свърша нещо, нощем мислено,
с любов и мъка писано на листа
и в път далечен тръгнало през прага.
И аз като жетвар, като зидар изкусен,
завършил работата си навреме -
поисквам да е людно, весело край мене
и с младо вино да наквася устни.
Във път далечен тръгва мойта песен,
ще спре на кръстопътища, хармани…
Дали ще може гладен да нахрани,
в земята да попие като дъжд небесен?
ТРЕВОГА
Войникът не умира на легло.
Спокойно ли, сърце, заспиваш вечер,
грижливо преброило стореното днес -
като кесия със жълтици?
Или те стягат думи неизречени
и чуваш, как звънти във жиците
тревожна вест?
Благословена да е вечната тревога!
Аз късам десет пъти всеки лист
и пак се втурвам - с ярост и умора…
Да си доволно можеш ли, сърце?
- Не мога!
Аз нося недоволството на всички хора,
като изгарящ пламък чист.
Благословена да е вечната тревога!
…Задрямвам леко, като горски звяр
и всеки звук ме стряска -
със будните да хвърлям клони в огъня,
да слушам на далечни битки трясъка,
камбаните да бия за пожар…
Зове ме цял живот, зове безмилостна тръба!
Ако загина - да е не с куршум в гърба,
а във челото.
Войникът не умира на легло.
——————————
СКЪПИ МОИ
——————————
ЛЮБОВ
Здравей, мое слънце! Здравей, слънчев град!
Здравейте, измити и весели улици!
Днес аз съм тъй много, небивало радостна -
днес аз съм любима и влюбена!
Вървя като пламък в червеното пладне,
вървя и се люшкам със мисли разпръснати.
Косите ми вятърът гали със длани
и сякаш са твоите пръсти…
Аз знам: сега имам безумни очи,
с широки, щастливи зеници,
такива далечни, зелени, лъчисти,
каквито са само у птиците…
В гърдите ми въглен дълбоко лежи
и радост, и радост небивала.
Вдигнете се, мъртви и живи,
и чуйте: днес аз съм щастлива!
ВЕЧЕР
Когато вечер късно се прибирам,
аз нося от деня и грижи, и умора.
Но винаги на ъгъла се спирам,
поглеждам към прозорците нагоре.
И посред толкова прозорци светли
аз винаги познавам отдалече
един най-светъл и приветлив -
един прозорец в синкавата вечер.
Той в тъмното гори и ласкаво, и нежно.
То значи: ти стоиш с разтворената книга,
четеш и често към часовника поглеждаш.
То значи: чакаш ме. Това ми стига.
ПРОЛЕТ
Помниш ли ония, пролетните вечери -
още снежен лъх от планината слиза,
още клоните не са в листа облечени,
а пък ти я чувствуваш: ето тук е, близо!
Помниш ли, в такава вечер ние двама
дълго се изпращахме в улиците пусти,
ти не смееше да ме докоснеш с рамо,
ти не смееше да ме докоснеш с устни…
А сега със тебе се прибирам в къщи,
моята ръка във твоята е сложена.
Погледни: не е ли тая вечер същата,
вятърът не е ли радостно-тревожен?
Или пролетта на другата прилича
може би затуй, че още се обичаме?
ЖЕНСКО СЪРЦЕ
Нямам мънички, нежни ръце,
пред огледалото не се застоявам.
Ярко слънце обича лицето ми,
косата - вятър да я развява.
Често пътувам - надлъж и нашир -
пеш, със влак, със селска каруца.
Пия вода от планинските вирове,
вървя подир трактора през буците.
Зиме нося син панталон -
от мъжете почти не се различавам.
Трябва ли, повишавам тон.
Заповядвам - когато съм права.
Нощем бих минала през пуста гора,
всяка работа бих опитала -
нали исках да будя зората,
да бъда силна и упорита?
Нося в къщи мои пари,
с мъжка ръка направлявам дните.
Но дълбоко в мене гори
женската нежност скрита.
Обичам след път да се върна дома,
косите си да причеша гладко
и да бъда просто жена,
и любима да бъда малко.
По домашному печката да бумти
и водата да капе от крана,
и да пеят ласкаво вратите,
когато дръжките им хвана.
Обичам на лампата светлия кръг,
тихия разговор в къщи…
И когато трябва отново да тръгна,
дълго назад се обръщам.
В гърдите ми бие женско сърце.
Ала слънце обича лицето ми,
косата - вятър да я развява.
Ето - аз съм такава.
СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ
До този мъж аз всяка вечер съм заспивала:
познавам и дъха му лек, и топлината,
като ръкойка златна, срязана от нивата,
косите ми лежали са в ръката му.
Със обич ризата му бяла съм изпирала,
на колене съм мила дъсчения под;
но само аз без думи го разбирам,
и зная мислите му, целия живот.
И само аз съм виждала от мъка как се спъва,
как търси рамото ми, отмалял и слаб.
Със него бях, когато се е борил и потъвал,
със него ядох само сол и хляб.
Но този мъж от бури ме е заслонявал
и до звездите ме е вдигал на ръце,
и дар в нозете ми е слагал - свойта слава,
в дланта ми - вярното сърце.
Ако завинаги ме няма, той ще потъмнее
като фенер, на който е угаснала свещта.
И като пътник закъснял не ще го вече сгреят
ни мирен огън, нито обич през нощта.
Не знам дали и аз така умея да обичам,
дали наистина съм нежната, добрата…
Тъй към дъба във обич се не врича,
мълчи и все е с него вярната кора.
ЗАВИСТ
Тъй както в стихове и разкази безброй,
се срещнахме със теб, приятелко от младини.
От тебе лъхаше доволство и покой.
Със женски поглед бързо прецених
и пухкавата белота, смеха,
и златото, натрупано по тебе,
и във червената коса забодените гребени -
и ти ми спомни хубава елха.
Ще кажеш - завистта говори в мене,
и мъка за ръцете похабени,
за роклята, гердана от мъниста…
Аз бързам вечер да пера и готвя -
като твоята слугиня,
не стигат двете ни заплати - туй е истина,
и крадени са часовете ми за писане.
Но аз от всичко туй не ще загина!
След уморителните дни, в неделя
и аз ще сложа рокля от коприна
а на детето ми - корделки бели,
и ще ме радват небесата сини,
балоните във парка, лодките,
и във ръката ми - една ръчица кротка.
Не, моето сърце е още младо!
То пие жадно красота, и музика, и ласки,
живее с мъничката, всекидневна радост,
посреща слънцето със целия му блясък!
И в наши дни ще има по-щастливи хора,
различно ще се трудим и ще получаваме.
Не се сърди - но аз не давам
за твоето доволство моята умора!
Та ти дори не смееш да покажеш
на слънце кожата си, гледана грижливо,
от речната вода, от вятъра се плашиш даже.
Аз рано ще се състаря - ала съм жива, жива!
Тъй като в стихове и разкази безброй
се срещнахме със теб, приятелко далечна.
Ти имаш стар съпруг, доволство и покой,
аз - грижи и любов, умора и сърдечност.
Погледнахме се,
поздравихме се,
/не се прегърнахме/
и ти след мен, във смътна завист, се обърна!
ЗАЩО ОСЛЕПЯВАТ МАЙКИТЕ
Колко тъмни -
бездънни са били очите ти, мамо.
Като черното грозде чернели зениците.
Три деца са играли на твоето рамо,
над съня им си бдяла като орлица.
И с тревога в годините си се взирала,
топли ръце отпуснала в скута -
надалече майчините очи се спират,
подир детските стъпчици залутани…
Защо ослепяха очите ти, мамо?
Дали в ситния шев си ги зашила -
от пелените до ризите везани,
или лете ги е прашил осилът,
рязал ги е сърпът железен?
Дали в горещи сълзи са изплакани
над сина, дето лежи в земята,
дали са се уморили от чакане,
или ги е лъхнал последният вятър?
Защо ослепяха очите ти, мамо?
…Тихо почиват ръцете ти в скута,
от мисли трепкат миглите, веждите -
подир детските стъпчици залутани,
майчините очи назад се вглеждат…
Аз разтварям широко, широко зеници -
слънцето да погледна, без да мигна,
целия свят - от корените до птиците -
да обхвана, да го постигна.
Мойте очи са стрели към далечни цели.
И през прах и сълзи те виждат прекрасното.
Може би, мамо, от теб съм ги взела,
и ще ги предам на дъщеря си.
Може би затова ослепяват майките…
НАД СПЯЩОТО ДЕТЕ
В креватчето прегърнати насън
лежите двама с куцичкото мече.
Шуми дървото в тъмното навън
и хлад повява пролетната вечер.
Какво сънуваш? Може би сега
ти тичаш по зелената полянка,
водата плискаш с палава ръка
или пък гониш малката си сянка.
Какво сънуваш ти, сега, не знам,
но сигурно е нещо много хубаво -
под клепките ти като светлина
минават сънищата и се губят…
Стоя, стоя с притихнало сърце…
Шуми дървото в тъмното на двора.
И сякаш натежалите ръце
олекнаха от дневната умора,
и сякаш тук, над моето дете,
изчезнаха и грижи, и тревоги.
Тъй цяла нощ стояла бих над теб
със чувството, че всичко мога, мога!
СНЯГ
Колко много сняг е навалял! -
Ще се скършат младите дръвчета.
Тази нощ светът е станал бял,
черни само са врабчетата.
Леко мърдаш устнички насън…
Събуди се, моето момиче!
Да излезем по снега навън,
да се смеем и да тичаме!
Искаш ли да тръснем някой клон,
снежната му лапа да съборим?
Със шейна по слънчевия склон
да се спуснем ли отгоре?
Ще се гоним двете във снега,
ще изпеем песен на елхата…
Кой се радва повече сега -
ти, или пък аз самата?
…След години ти ще разбереш
колко много трябва на човека,
за да види сребърния скреж,
да го мамят снежните пътеки…
Нека чак до бели старини
да те радват тия снежни клони
и кръвта в сърцето да звъни!…
Тичай, тичай! Аз ще те догоня!
