Лалка Павлова

(откъс от монографията „Епическият монумент на свободата в романа на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък”)

Едно от най-сложните и най-дискутираните понятия в общественото пространство е свързано с представата за свободата. Неслучайно още древногръцкият учен и философ Аристотел (384 - 322 г. пр. н. е.) не само поставя проблема, но и изразява свое становище по него, което и до днес не е загубило своята далновидна стойност: „Свободата е основата на демократичната държава” („Политика”).

От тогава до сега продължават да се изказват различни становища, да се създават теории и хипотези, чрез които учени и философи се опитват да изяснят и аргументират своите гледни точки за спецификата в разновидностите на представата за свободата - лична и обществена, духовна и материално обезпечена, на мисълта и действията, национална, социална, икономическа, политическа, расова, дори и теологична.

Човекът се ражда свободен. Тази мисъл е изразена най-напред от римския юрист Доминиций Улпиан (170 г. - 228 г. от н. е.), а по-късно тя е използвана от швейцарския философ Жан Жак Русо (1712 - 1778 г.) в неговия „Обществен договор” и от немския поет и историк Фридрих Шилер (1759 - 1805 г.) в „Слово за вярата”.

Да, човекът се ражда свободен, но не винаги може да ползва това свое право, дадено му свише. Много правилно полският поет сатирик Станислав Лец (1909 - 1966 г.) уточнява, че „песента на свободата не може да се свири на инструмента на насилието” - било то духовно, психологическо, социално, национално, или някакво друго.

Едно от най-грозните насилия спрямо човека е робството. Романът на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък” поставя въпроса за свободата именно в този аспект, като разгръща епическото му платно върху осемте месеца - от 24 април, 1877 г. до 23 декември, 1877 г., един времеви отрязък от Руско-турската война (1977 - 1878 г.), свързан с Освобождението на Плевен, важен стратегически център, от овладяването на който зависи изходът на цялата война.

В продължение на 487 години Плевен очаква мига на своето освобождение. И не е случайно, че точно той се превръща в първия огромен жертвеник по пътя на освобождението на цяла България. Паднал под турска власт през 1390 г., градът буквално е обезлюден от друговерците.

Минават много години, докато населението му отново се възстанови, и то чрез насилствено преселване на българи от близките села в него. Плевенчани обаче имат силен нрав и издръжлив характер.

Дори и в най-трагичните периоди от своето робско съществуване, те откриват онази жизнена опора, която им помага да надмогнат страданията и да съхранят вярата си, че робството не е вечно.

Историческите летописи разказват, че върху останките от стар дворец турците построили висока крепост, която нарекли „Сараят”. Дебелата й дъбова врата била обкована с желязо и железни плочници с релефи, вероятно донесени от някой протестантски храм в Австрия, с която турците тогава воювали.

Един от релефите върху железните плочници представял сватбата в Кана, на която, според легендата, присъствал Христос. Под релефа, на немски език, бил изписан цитат от евангелието на Йоан. Не знаейки немски език, турците дори не подозирали, че на вратата на собствената им крепост, на видно място, стои Христос и с благия си поглед не само лекува душевните рани на християните, но и им дава надежда за избавление.

Видни плевенски мъже се включват в патриотичната и революционната дейност на нашия народ още от времето на Георги Сава Раковски.

Петър Оджаков, който през 1858 г. става главен учител в Плевен, в едно от писмата си до Раковски пише: „Как да ти кажа, братко, много тя похваляват, без да им доказвам за тебя и без да ги впътям в такъв разговор… Твой „Предвестник Горскаго Пътника” много разпали българите по тия места и много тя похваляват, братец, за това българом добро дело.” (Архив на Г. С. Раковски, Т. 2, С., 1957 г.)

Данаил Христов Попов, който се запознава с Раковски в Румъния, се превръща в ревностен разпространител на неговите идеи сред местното население.

За популяризирането на вестник „Бъдущностъ” на Раковски били арестувани и откарани във Видинския затвор учителите Петър Оджаков и Константин Юрданов, Симеон Табакът, Аврам Матов, Димитър Бояджията, Тончо Бояджията, Вълчо Главата и др. плевенчани.

Петър Оджаков участва в четите на Жельо Чернев, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и именно той в едно удостоверение от 1894 г. свидетелства за създаването на таен комитет в Плевен, където е записано: „Петър В. Оджаков беше главатар на тайния въстанически комитет под название „Петел” в Плевен от 1858 до 1865 г.” (Евл. Бужашки, „Книжовна публицистична и обществена дейност на Петър В. Оджаков през Възраждането”, С., 1885 г.)

Според австрийския консул в Русе Ф. Хас и в Плевен, както в Търново, „бил подготвен революционен удар, в който взели участие много млади хора. Те напуснали въоръжени тайно града и потеглили към най-близко разположените планински области, където ги очаквали четниците от други области, за да разпространят с обединени сили въстанието по цяла България.” („Документи за българската история”, Т. 6; „Документи из виенските държавни архиви (1830 - 1877)”, Ч.2, С., 1951г.; „За подготовката на въстание в 1862 г.” - История на България, Т. 6).

Деен участник в четническото движение през 1867 г. е Костаки Атанасов Хаджипаков, който работел в Румъния и предоставил целия си наличен капитал от 200 златни маджарски наполеона за революционното дело, положил клетва пред Панайот Хитов и Филип Тотю и бил определен за секретар (писар) на Филип Тотю със задължението да води кореспонденцията му.

След това, като участник в неговата чета, преминава в България на 17 май, 1867 г., ранен е в сраженията край Дряново, укривал се два дни в гората, но бил предаден от Пенчо Видинлията на турците в Килифарево, задържан и откаран в Свищов, после в Русе, където заедно с други заловени четници е обесен. (Н. Обретенов, „Спомени за българските въстания”, С., 1983 г.)

В списъците на четата на Панайот Хитов и на Българската легия през 1867 - 1868 г. е посочено и името на Георги Тодоров Мачов от Плевен.

Първият революционен комитет в Плевен бил създаден през 1869 г., по време на втората обиколка на Васил Левски в България.

В него участват двайсетина плевенчани, като за председател е избран Симеон Коцов, а за секретар Иван Хаджипаков. Връзката с Левски поддържал Данаил Попов.

През 1876 г. в четата на Христо Ботев са включени плевенчаните Бенчо Симеонов Николов, Хаджи Цветко и Гаврил Киров.

Те вземат участие е сраженията с турците при Милин камък, където 15 души са убити, а 26 - ранени. Каква е тяхната съдба след това е неизвестно, вероятно са паднали убити още на 18 май, 1876 г. (П. Чолов, „Неизяснени въпроси за Ботевите четници”, ИПр, 1986 г.)

Тази кратка историческа справка до обявяването на Руско-турската война (1877 - 1878 г.) ясно показва, че още от онази страшна 1390 година, когато градът е опустошен от османските пълчища, та чак до заветния 19 юли, 1877 г., когато кавказката казашка бригада на генерал Шиндлер влиза в първата атака срещу укрепилия се в Плевен маршал Осман Нури паша, плевенчани не престават да вярват, че усилията им за освобождението на отечеството няма да бъдат напразни.

По време на Руско-турската война Плевен се превръща в първата жертвена катакомба и първата крачка към свободата на цяла България.

Драматизмът, трагиката и величието на този фундаментален сблъсък в първите месеци на Руско-турската освободителна война поставя в центъра на своето белетристично платно писателката Неда Антонова.

В тежките боеве при Гривишките редути, в Сукулийския дол, на Кованлък, Иса ага и Зелените хълмове за освобождението на Плевен падат 38 хиляди руски и 3 хиляди румънски убити и ранени войни и офицери.

По време на обсадата на града, от глад и болести, умират стотици българи от местното население.

Затова и до днес в нашата национална памет Плевен и Шипка се извисяват като равнопоставени светини на подвига в името на свободата на отечеството, а романът на Неда Антонова се възприема като епически монумент и храм на словото, съхранил истините за едно страшно, кърваво, но и величаво време, което аксиологизира и понятието човек.

Защото, както казва Христо Ботев в статията си „Единственото спасение на нашия народ е в революцията”, свободата не е само право, но и дълг на всеки човек: „Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а и за всичкия свят”.

Именно такива са всички руски, румънски и финландски войни, както и българите, участници в Българското опълчение или помагали на своите освободители по време на сраженията край Плевен, София, Стара Загора, Шейново и Шипка.

Навсякъде те оставят в някоя река, на някой рид, планински скат или урва кръвта и костите си, както в онази долина край Плевен, която от тогава и до днес се нарича „Мъртвата долина”.