ИЗДАТЕЛСКА ШЕСТИЦА
Хубав януарски ден на 1977 г. Тънък снежец е посипал брезовите клонки, опиращи в прозореца на кабинета, от който се вижда къщата на Иван Вазов.
Преглеждам превода на “Кланица 5″ от Кърт Вонегът, поднесена за пускане в производство.
Увлечен в интересния ръкопис, бях изненадан от нахлуването в кабинета ми на Рашко Сугарев. Преметнал чантичка през рамо, с небрежно разкопчано кожено яке, ме подкани да излизаме:
- Началник, време е да тръгваме.
Наистина трябваше да се срещнем с Вера Мутафчиева. Заехме маса в заведението на писателите и ето че Мутафчиева пристигна. Рашко я целуна, аз й подадох ръка и изразих благодарността ни, че се отзова на срещата.
- Не мога да откажа на офицерска покана, най-вече на полковник - весело отговори белетристката.
- Някога полковниците бяха рядкост, почти колкото генералите.
- Сега е друго, много сме - отвърнах аз.
- В Корея има старши полковници - намеси се Рашко.
Харесваше ми игривият тон на разговора, но аз поканих за друго видната историчка и авторка на големи художествени творби като “Летопис на смутното време” и “Случаят Джем”.
- Какво ново да очакваме? - попита ме Вера.
Отговорих, че под печат са Всеволод Гаршин и В. Н. Данченко, Кърт Вонегът, спомените на Ф. М. Прерадович и, разбира се, “Дунавско хоро” на Рашко Сугарев.
И двамата се засмяха.
- А хонорарът? Получи ли аванс? - запита Вера. И се пошегува, че ако му го дадем утре, вдругиден ще потъне у разни навлеци, приятели, бохеми, които забравят да се издължават.
Разказах за нашата идея да “мобилизираме” писателката, като приемем всяко ново нейно произведение и го отпечатаме в подобаващ тираж.
- Може и военен чин да дадем на Вера, старши офицер по запаса - допълни Рашко. - Аз ще бъда старшина Сугарев, а тя примерно полковник Мутафчиева.
Така започна няколкогодишното сътрудничество с именитата белетристка, която стана наш постоянен автор.
През 1977 г. тя написа “Книга за Софроний”. Написа не е точно, защото книгата е зреела години, но ние я планирахме за издаване през следващата година. Вярна на изследователския си стил на историк, благодарение на дарованието си, Вера Мутафчиева пресъздаде един нов Софроний, нарисува плътно образа му на бележит българин.
Последва нова среща в Клуба на писателите, говорихме за всичко друго, но не и за подготвения ръкопис. Тя беше дала дума и ние не й досаждахме. И наистина през пролетта на 1978 г. получихме “Книга за Софроний”.
Предложеният по каталога тираж беше 20 000. Редактор стана Теньо Тончев. След известно време той ми каза, че рецензиите на академик Петър Динеков и литературната критичка Наташа Манолова са получени.
Прочетох ги с интерес. Зарадва ме високата оценка на учения и на литератора. Тогава ние буквално се състезавахме с другите големи издателства. Военната марка не биваше да бъде второ качество.
Какво ново и по-добро? Ето въпросът, който стоеше пред всички редакции - военна (тактика, оперативно изкуство и стратегия), техническа, историческа…
А що се отнася до редакцията за художествена литература, цялата й продукция излизаше на пазара. Там творбите се конкурираха с мощните издателства като “Български писател”, “Народна младеж”, “Профиздат”, “Наука и изкуство”…
Продължавайки традицията, ние разширихме погледа си към света и отговорихме на високия читателски критерий: подготвихме книгите “Балканската война през погледа на един французин” и “Българска военна история - извори и документи”, обогатихме поредицата “Световна военна белетристика” с английския превод “Адмиралтейството, стая 39″ от Доналд Маклахлан, “В червената точка на моя колиматор” от Алверо Прендес, превод от испански, “Законно и незаконно родени умове” от професор Здравко Петров, “Рани и слънца” от Павел Матев…
Сътворената “Книга за Софроний” от Вера Мутафчиева отлично се вписваше в намерението ни да вдигнем високо летвата на изданията. Било е време, когато автобиографията се е смятала за най-точното свидетелство за нечий живот, а Вера Мутафчиева показа, че това време е отминало. Защото има наука за човешката душа. Още Сократ се е усъмнил в аксиомата, че нашето “аз” и истината за него са идентични. Излиза, че човек не може да разсъждава, без да говори. Никоя частна истина не е огледало на действителността. Ето изходната позиция на авторката.
В своята книга тя направи не биография на писателя, а на единствената му творба. Защото поп Стойко от “Житие и страдания” е изместил Софроний Врачански. “Книга за Софроний” е постижение на Вера Мутафчиева.
Тя превърна Софроний в главен герой на тази своя творба, която, вярвам, вече си спечели същото безсмъртие, с каквото се е сдобил поп Стойко от “Житие и страдания”.
И те заживяха заедно: Софроний - епископ български и поп Стойко от Котел - такъв, какъвто ги вижда създателят му, първият новобългарски писател.
Книгата пожъна голям успех. Авторката получи наградата на Съюза на българските писатели. На следващата 1979 г. излезе второ издание в голям тираж.
Вера Мутафчиева показа, че е войник, който изпълнява дадената дума. И ние отстояхме своите задължения.
На среща с наши редактори тя сподели, че ще се опита да направи портрет на младия Раковски. Още на “попрището в средата” той се отправя дръзко към неизвестност, носейки в мешинената торба първа творба, а цялото му същество е преизпълнено с увереност в близката революция.
Мина известно време и започнах да подпитвам как върви бъдещата книга на Вера Мутафчиева, която планирахме в каталога за 1983 г.
- Пече се! - казваше Константин Площаков.
- Няма връщане назад - допълваше Рашко.
“Печенето” продължи от 1981 до 1983 г.
Затова, когато видях ръкописа и рецензията на професор Крумка Шарова, любопитството, а и текстът от 170 страници ме привлякоха да го прочета въпреки служебните ми ангажименти. Освен издателството под наше ръководство беше и печатницата с началник полковник Петко Пенев.
Във вестникарския цех се въртяха петнайсет малки и големи вестници, като “Народна армия”, “Кооперативно село”, “Орбита”, “Поглед”, “Литературен фронт”…
Допадна ми есеистичният стил на писателката. Нейният подход и ритъм на изложение ме караха да се питам: каква е тази литературна форма? Заглавието е “Образ невъзможен”, подзаглавието - “Младостта на Раковски”.
Романизирана биография? Не е. Повест? Също не е. Изследване? И да, и не.
За мене това беше увлекателно есеистично оглеждане на младостта на твореца и революционера от нов зрителен ъгъл. Този напорист млад мъж иска да разкъса оковите на империята и да тласне поробения народ по пътя на самостоятелното съществува-не. Изследват се дълбочината на врящата му душа, промените, внезапните обрати и насоки на дейността му.
Книгата тръгна по производствената верига. Напечатана бе на специална хартия и имаше интересно художествено оформление. Излезе в 30 000-ен тираж. Авторитетно жури й определи първа награда от Министерството на отбраната.
Читателите приеха тази новаторска творба. Тя се четеше не само в армейските среди. Промоцията се състоя в Двореца на културата, където Вера Мутафчиева даваше автографи. Питаха авторката: какво ново ще последва в издателството?
- Бомбаджийско - отговори белетристката шеговито. Наистина след две години тя представи новия си роман “Бомбите”. Това беше спомен на едно дете на София, видяло гибелта на града под бомбите, пускани от небето, преживяло бягането от столицата и разпиляването на гражданите по селата.
Всеки един ужас от изсипвания бомбен товар по беззащитния град е отеквал в душата на детето. То не ще забрави никога разрушенията и жертвите. Романът е художествен анализ на безпомощното управление от тия, които не стоят на кормилото, а бягат и спасяват собствените си глави.
Рецензент на ръкописа беше младият тогава Владимир Зарев, който отбелязва наситения с хумор жив разказ за “преселението” от столицата в суровата селска действителност, както и криволичещото завръщане на столичани към техните съсипани домове.
Тази творба тръгна към читателите през лятото на 1985 г. в 30 000-ен тираж. Тя получи литературната награда на София. Безброй са паметниците на Незнайния воин, кой от кой по-внушителни. След Втората световна война, отбелязва Вера Мутафчиева, населението запълзя във всички посоки - “не сме се натъкнали на монумент, напомнящ мъките на цивилно гражданство…”.
Тя вижда този несъществуващ паметник с поглед от долу на горе: продънени чужди обувки, подарено прешироко палто, под което не долавяш тяло, а гол живот. Над тази обидна грозота - кокоши врат и черепна кутия, доста оглозгана откъм плът…
Романът “Бомбите” е литературен паметник на мирния град по време на война. Книгата на Вера Мутафчиева ни подсети да се обърнем към полковник о.з. Стоян Стоянов, летец, защитник на София от летящите крепости. Той работеше в музея на Рилския манастир. Поканихме летеца изтребител и той с радост ни представи разгънати спомени от онова време.
От най-високо място възразяваха на книгата, защото тези събития не били еднозначни и т.н. Та нали български летци бранят българското небе!
Подготвихме я и през 1986 г. направихме второ издание на книгата “Ние бранихме тебе, София”. След демократичните промени през 1989 г. Стоян Стоянов получи генералско звание и книгата му излезе в трето издание.
Вера Мутафчиева още беше на “военно подчинение”. През 1987 г. излезе нова нейна, по-особена книга - “Белия свят”. Тя сякаш е пътепис. А всъщност е нещо друго. На представянето авторката говори за литературата на факта.
Търсеше границата между въображаемото и действителното. Подчерта, че писаното в книгата е вярно. На някой друг, обходил същите места, мостове, пазари, храмове и пр., те са внушили нещо друго, в което той по съвест би се клел, че е вярно.
Имаше и въпроси към писателката. В залата присъстваха хора от издателството, приятели и случайно научили за промоцията. Венцеслав Кънев запита не е ли книгата някъде твърде мрачна. Последва оригинален отговор: “Вина носи не авторът, а световният театър. А репертоарът е предимно от трагикомедии”.
Обсъждането се състоя на 2 юни 1988 г. Датирано е върху екземпляр с автограф “Сърдечно” и двете характерни букви В. М. Наташа Манолова подчерта, че авторката е опознала малък дял от земното кълбо, за да бъде той представителен за цялото.
Но това е личен спомен, впечатление, изповед за белия свят. Изхвърлени са излишните прилагателни и възторзи, но в написаното липсват прочетени от разни справочници факти, а са предадени лични чувства, разсъждения, нови и стари истини, обожания, насмешки.
Повечето от книгите на Вера Мутафчиева оформяше Красимира Деспотова. Тя улавяше характерното, главното. Този път това беше някакъв плод, може би ябълка, но като земното кълбо. Коренът на Красимира е шопски. Тънко и философски се шегува.
И добре рисува. Когато я попитах как приема ръкописа, тя призна, че е поразена от изповедта на Верината майка, когато гледала Витоша - близката до очите є планина - при изгрев и на свечеряване. “Мога да приема края си - това, че не ще вървя, ям, обичам, изпитвам радост. Но не е по силите ми да приема, че вече няма да гледам”.
Когато аз четох книгата, изпитах естетическа наслада от размислите, съпоставките, внезапните обрати, от небивалиците и ироничните заключения за света, впечатлението от мостовете нощем, философските наблюдения за светлината, площадите, крепостите, хората и пътищата.
Вера Мутафчиева изпълни своята дума. За дванайсет години тя написа и представи пет свои оригинални книги (включвам “Повест с двойно дъно” от библиотека “Героика и приключения”), за които читателите ни написаха издателска шестица.
От своя страна ние ги издадохме в 150 000-ен тираж. И не видяхме да бракуват непродадени книги. Те се четяха и вероятно ще се четат, защото са събрали мъдростта на една голяма българска белетристка, създала толкова много произведения. Уверен съм, че читателите търсят не само “Случаят Джем”, а и “Книга за Софроний”, “Образ невъзможен”, “Бомбите” и “Белия свят”.
