Радой Киров

Едва помръкналата есен,
като разплакана жена,
над тая тиха равнина
коси златисти е надвесила.

Полето в черно е загърнала,
загърнала е в мрак и нас
и ние в тоя тъмен час
те викаме да се завърнеш,

о, лято, на ония пламъци,
в които пада цял простор,
в които всеки селски двор
мирише на обор и слама.

А иначе ще затъгуваме
като самотници в света
и наранените листа
ще ни целуват

със свойта тиха, скръбна песен,
която няма глас, ни звук,
която всякога е тук
така невесела.

——————————

в. „Литературен глас’, г. 10, бр. 368, 17.11.1937 г.