Спаска Попова

ПТИЧЕ ВРЕМЕ

Не ми остана друго,
освен да го приема,
че птичето ми време
превърна се в дилема.

Окъсано и диво,
преодоляло мрежи,
не иска, нито може
да ме прегърне нежно.

Защо да се преструвам?
Дошло е! Птиче време:
каквото ми е дало,
сега ще си го вземе.

Дотича най-накрая,
за да ми каже: „Сбогом!”.
Но още ми е скъпо
и ще ми липсва много.

Дано не го уплашат
кокошките на двора.
Как искам да го видя,
че липсва пак в простора.

Сърцето му е малко,
ала крилата - смели.
Ще срещне ново ято,
ще прекоси предели.

Сега е като в клетка
и често се оглежда.
Но скоро ще се смее
и ще лети с надежда.

Защото на земята
законите са прости:
не се завръща никой
при разрушени мостове.

КРЪСТ

Защо и тази моя мисъл
е бряг без път?
Все търся брод
в очите на една Голгота,
наречена „любов до гроб”.

Дори не искам и да споря:
каквото е било, било.
Ала след жеравите горе,
ще тичам и с едно крило.

Не ще се уморя да браня
на празниците си съня.
Какво, че есенна и жадна,
потъвам в нечия вина?

Ще тържествува в мен животът,
изящен като звездопад,
и с пролетния топъл вятър
аз ще преплувам своя ад.

И пак ще съм усмихнат облак,
ключе, сълза и нежен стих.
Ще бъда жилав, храбър корен…
И знам, че Бог ще ми прости!

МЪРТВО ОБИЧАНЕ

Казват, че след раздялата
кръстът се сваля завинаги.
Аз си го нося отдавна,
ала е време. Убиват ме
тайнствените му планетарии
с най-променливи климати,
тежките гроздове обич
в пътищата изминати.
Вече проспивам изгрева
и не се къпя в росата.
Приливите ми се оттеглиха
като бойци след разплата.
В празниците самотни
позакърняха крилете ми.
Като премръзнала котка
дремя зад сто решетки.
Няма ги лунните хребети
с тихия плач на щурците.
Вече не тичам на воля
и не се смеят дните ми.
Само чакалите нощем
в тъмното скрито притичват.
И ме прегръща без жалост
мъртвото ни обичане.

НОСТАЛГИЯ

Ти знаеш ли какво е да ти липсва
високото дърво, зелената трева,
къдриците на облачето сиво,
на бръмбара неспирната свирня?
В широката усмивка на небето,
сред пъстроока мараня,
как тича гущерът,
подгонен от щурчета,
или орел се стрелка над сърна?

И бяла като сняг, и сладка като мед
е мисълта ми, влюбена в гората.
Там вятърът ме търси всеки ден,
а после се заслушва в тишината…

Ти знаеш ликакво е да си цял:
в копнежа си и в спомена, в тъгата?
Не можеш да си тръгнеш,
щом си дал
завинаги сърцето и крилата си!

ПРАГЪТ НА ВРЕМЕТО

На Петьо

Винаги си ми опора,
нежна сила и отмора.

Тих оазис, дар свещен,
обич в трудния ми ден.

Колко храброст в мене има,
нищо, че наднича зима!

Ти си моите криле
от мига, щом дъх пое.

Цвете в есенните дни,
слънчев лъч сред съсипни.

Вяра, дързост и мечти
тичат в пътищата ти.

И лице изправям пак
да преборя всеки мрак…

Бог те, сине, днес роди!
Ще те пази от беди.

Ти си стълба, вик, копнеж.
В нищо няма да се спреш.

Пътят ти не беше лек,
но израсна горд човек.

ПРОШКА

Не ти е нужна моята тревога,
за стиховете, знам, ще е добра.
Но някога с теб бяхме други хора,
а днес гнетят ни страх и суета.

Излъгах те! Завинаги презряна,
за мене исках ти да не тъжиш.
И може би затуй сега, случайно,
ти посвещавам този крехък стих.

Във него с нищо няма да те трогна,
не ти го пращам, за да те боли.
Отново просто, може би отдавна,
над мен двусмислен, кротък дъжд вали.

Не ще се пазя, нека дълго гали
ранената ми плът с прохладна длан.
Убиваше ме ти, не ме пожали!
Сега го чувам как ми казва: „Знам…”

Остави ме сама, за да те има
и в мене, и в дъжда, и в този стих.
Но аз, все пак, щастлива бях, любима…
Останалото вече ти простих!

ПЪТИЩА

На Ирина

Светът е твой! Дори и да залитнеш,
дори и да се спънеш в съсипни,
от извора му чист отпий надежда
и с поглед лъчезарен се вдигни.

И вслушан в птичата си участ,
на изгрева усмихнато дете,
ще чуеш как отново се разлиства
и шъпне приказки за теб. Плете

ликуващият свят дантелите си
в изящни седмоцветия и жар.
И тръгваш подир него и му вярваш,
че той е най-безценният ти дар.

СМОКИНЯ

Като онази смокиня съм,
гдето расте все надолу.
Как ли покълнах отгоре?
Но все прегръщам простора.

Дънера щом ми отсякоха,
аз се разлистих отново.
И в натежалите клони
зрели смокини се ронят.

Няма край пътят човешки,
щом и надолу политаме.
Дивно сърце в мене свети
като искра от копито.