ПАМЕТТА НА ВОДАТА
ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Водата е движение и памет…
Тя всичко вижда, чува и записва.
В дланта си я загребвам,
а тя през пръстите изтича.
И помни, че някога била е пара
в космичната безкрайност.
Че дълго е пътувала
между звезди, комети, метеори,
преди да дойде на земята.
Тя помни жаждата и тишината
на глинести и песъчливи почви,
на болката от удар по скала,
по керемиди и комини, по асфалт,
целувките на клони и листа.
И тежкото мълчание сред тъмнината
на пещери и змийски бродове,
докато най-подир запее
в сияйните очи на извор.
Тя помни галещо докосване на риби,
на щъркела замислените крачки
и онова щастливо сливане
с безкрайното море…
Водата е движение и памет.
Тя вижда, чува и записва
дори и оня залез в далнината,
възседнал гребен на вълна,
в която слънцето догаря -
нали с последния му земен лъч
отново ще се върне сред безкрая…
Историята после се повтаря.
ДЪЖД
Шегобиецът дъжд
се изсипа внезапно от облака,
и нали си е мъж,
с мокри пръсти зароши косите,
жадно загали лицето,
с радостни сълзи посипа очите ми.
Мократа рокля плътно уви
около раменете, гърдите
и почувствах дъха и ръцете му -
хладни и ласкави -
върху тялото си запалено…
После се спусна надолу,
нацелува бедрата
и обувките с нежност напълни…
Беше шеметно - като отдаване.
Беше приказка сякаш,
но се случи наяве.
ЕРЕТИЧНО
Не вярвам, че от кал съм аз създадена.
В мен бурите кръстосват огнени стрели
и звездни клади ме изгарят нощем,
а призори море от галещи вълни
гаси умората в напрегнатите пръсти.
И в сумрака на крехкия ми сън
пак в клетките ми мозъчни пулсира
копнежът по незнаен свят,
примамват ме звездите от ефира
като далечна, но загубена родина.
И знам - в житейския компютър на Всемира
и огън, и вода, и светлина, и мрак,
и ласка на звезда, и метеоритна буря
незнаен ум у мен е съчетал…
И няма да повярвам никога,
че съм направена от кал.
ТВОЯТ ДЪЖД
Аз нали съм реката…
Твоят дъжд, чист и топъл -
с поднебесна магия
преобърна света ми,
преосмисли покоя
и на нощите зноя,
твоят дъжд…
Аз нали съм реката…
Твоят дъжд - дълго чакан -
тази нощ ме разплака.
Твърде късно пристигна.
Че по диря гореща
изпари се водата,
земетръси и бури
бреговете сразиха
и в огромните ями
твойте струи се скриха…
Твоят дъжд…
В миг - небето се вгъна.
Страшна водна стихия
връхлетя като сприя
и реката погълна.
За да светнат в стената
с цветове на дъгата.
БЯЛА ЕЛЕГИЯ
„Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик…”
Пейо Яворов, „Арменци”
Бели ангели бели надежди им носят
в белите нощи под мръзнещи бели брези.
Сам Христос, подир черни картечни откоси,
бялото семе засява - тука пак да гнезди.
Бялата младост тежки кахъри смрачават.
Детството бяло - купчина черни фосили.
Още душите жигосва с бяла жарава
вик от срутени бащини гробни могили.
Бяла пътека, зачената в бели мечти,
в мрака на дните им тръгва, прави пъртина.
Те ще се върнат отново тук, щом пролети -
бял Великден ще грейне и в свидна родина.
ВИДЕНИЕ
Пандемия. Горчи от самота.
Сортирани сме като стока
на болни, преносители, с антитела.
Паспорти задължителни за ваксинация.
Затворници сме без вина…
Но ето - нощта се разминава с ден
и слънцето наднича зад покрив заснежен.
Кокиченце пробожда смръзналата пръст,
ветрец полюшва пламъче на минзухар,
в небето, чак до облак бял,
разперва сивите крила гугутка.
Зад ъгъла избухва смях
и шмугват се развеселени
под стряхата момиче и момче.
Протяга котенце вратле
иззад стъклото замъглено.
Внимателно по тротоара,
край заледените очи на локви,
пристъпват бавно старец и старица.
Из въздуха, миришещ още на озон,
се носи Presto-то прекрасно на Бетовен
от Одата на радостта
и устните неволно шепнат
на Шилер звънките слова…
Здрачава вън. И тишината слуша
с дълбоката въздишка на света
последната симфония на Бетовен…
Пандемия и изолация.
Паспорти за ваксина.
Затворници, но без вина.
Дали не идва краят на света?
ПРОРОЧЕСТВО
Слънчев лъч се движи
по ръба на мрака…
Вее се в далечината
синята забрадка на небето,
кима с белите калпаци планината,
гълъби във висинето
се целуват в пяната на облак.
Слънчев лъч се движи
по ръба на мрака…
Долу - огнена геена.
И реката, посред смрад и съсък,
в кървави съсиреци отнася
на живота гнусния остатък
нейде надалеко.
Слънчев лъч се движи
по ръба на мрака…
Ти ли си това, човеко?
