Николай Христозов

Чуйте атаката - тя е записана
от един репортер чудак.
Еква най-първо самотен изстрел.
После картечен грак.
Желязо раздрънкано - танк преминава.
Оса бръмчи - самолет.
И като кестени върху жарава
пукат куршуми без ред.
Записът стар е. Звукът - ламаринен.
Всичко е сякаш игра.
Но изведнъж
една тъмна лавина
отнейде се втурва:
- Ура-а-а…
Хората, тези които умират,
викат във хаоса див.
Викат и падат,
без да разбират,
че гласът им остава жив.
И няма желязо. Няма огън.
Всичко изчезва в миг,
изпепелено от този огромен,
изстрадан човешки вик.
- Ура-а-а…
Тъй земята реве полудяла.
Тъй крещи нажежения свод.
- Ура-а-а…

От безкрая дълбок, изначален
се мята самият Живот.
- Ура-а-а…
Лъч надежда.
- Ура-а-а…
Отчаяние.
- Ура-а-а…
Нейде плаче дете.
- Ура-а-а…
Няма спомени. Нищичко няма.
Като стрък тишина расте.
Изпълва докрай хоризонта,
небето…
…..
Отварям прозореца -
цял.
Жив глас да дочуя!
Мълчи Планетата.
Светът мълчи онемял.
Мълчи неразбиращ.
Мълчи разтреперан.
… Там някъде
някои
пак
в атака се вдигат и…

Да, репортерът
съвсем не е бил чудак.