МОРЯЦИ
МОРЯЦИ
Далеч, далеч, зад синьото море оттатък,
във нашия загубен роден край
животът не е тъй опасен, нито толкоз кратък
и всеки ден до тихи залез трай.
Напразно бурите, оттука насъбрали
пустинни и студени ветрове,
връхлитат по долини, по села заспали,
напразно леден дъх в градините снове.
Ще легнат изпомачкани под неговите стъпки
цветята само, но напролет ще изникнат пак.
А в стаята, на огъня под алените тръпки,
децата спят нестряскани от пълни с вихри мрак.
А ние, стиснали кормилото, се вдигнем,
потънем, заскриптим под всякоя вълна.
Напълнен с шум просторът, викове достигнат
от кипнали води, от гробна тъмнина.
А призори на слънце в синята си свила
трепти морето сладостно, накичено с лъчи.
Една ръка, затръпнала от обич е сложила
тук-там по сини плат бял цвят да поличи.
Захапали лули, не трепнали от бури,
сега ний чезнем, смаяни и гледаме без глас…
Не е това вода, любов е туй, тя тури
най-скъпо, най-лазурно облекло за нас.
По него бели рози тъй са разпилени,
че сякаш сме я китили ний с нашите ръце.
Със пръстите мазолести и вцепенени,
а колко леко те докосват милото лице!
Тук-там от дрехата на нашата любима
се вдигне чайка и потъне отмаляла пак.
Забравяме, че там далече суша има,
че фарът ни изпраща своя земен знак.
Морето, нашата любов, ни вече заопива…
Със лошия тютюн ний крием свойта страст.
Днес много от другарите ни в нейни дом почиват
и тихо й разправят в своя сън за нас.
И слуша тя, и гледа в кораба засмяна;
и готви буря да ни зареве.
Ще я прегърнем ний, ще ни покрие тя със бяла пяна,
със нея ще вървим към други светове.
ПОЛУНОЩ
О, моя лека птичко, моя нощ,
открий прозореца ми и кацни над мен!
Над моето легло великата си мощ, -
забравата, простри над моето съмнение!
Слезни от твоите усмихнати звезди
при мен, дете безсънно, уморено.
Сложи ръката си на моите гърди
и бди тук при заспалите наред със мене.
От твоята прохлада огънят у мен
ще стане ведър като зрака звезден;
и тук, що днес бе смърт, пожар и плен,
на твоите гърди ще стане спомен бледен.
Ела ми като птичка, моя нощ!
Крила ми дай, прозорците отваряй!
Да хвръкнем, да летим, денят бе пуст и лош!
Ти в нови пламъци крилете ми обгаряй!
——————————
в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 281, 18 септември 1935 г.
