Тенко Тенев

ПРИСЪСТВИЕ

Изтича музиката като цвят…
По дланите на времето изтича.
От дългите и светли върхове
на радостта в зелените предели,
от нежните пространства над очите,
от вечните килии на сърцата,
от тихите интимни измерения
изтича музиката като цвят…
И оживяват в мене световете
на сбъднати и бъдещи поети.

От тайните лавини на сърцата,
от лавата гореща на душите…

…Изтича музиката като цвят.

***

Оценяй силата на всеки миг
и не страдай по изгубени илюзии,
когато ти е тежко - потъжи,
но не забравяй - пробен камък е…
Пробен камък е за твоя дух
и за вярата във нечие приятелство.
Един юмрук понякога е по-полезен
от зле прикритото ласкателство.
И не забравяй, иде светъл час,
ще се разлистят дъбовите клони…

…Под тях иди, под мъжката им сянка,
и там послушай ветрове и птици.

СЪРЦЕ

Подложено на всички изстрели,
невинни и замисляни отдавна -
в тунела на забулените чувства
ти грееш с най-човешкото сияние.
В една вселена,
натежала от въздишки,
отмерваш земните ни срещи…
…Подложено на всички изстрели,
невинни и замисляни отдълго…
Невидимо стоиш на поста си
дори когато
сладко сме заспали!…

ОБРЕЧЕНИТЕ

Талантът -
това е Мамаев Курган!
Бездарието е фашизъм!
Л. Левчев

Изтъкани от злоба - всеки ден
като пепелянки се виете по стръмното…
Няма да спрете
светлото на нашия ден -
отекли са ви зъбите.
Тъмно е…
Страшно е във вашия дом,
овъглен от злобата.
Аз пея
вечната песен на Мамаев Курган.
И вземам за рефрен
неизличимата мъка на майките…

БЪЛГАРКА

От векове тъй тихо грее в мен
един закътан образ всеотдаен
на българка под родното небе,
събрала в скута си света огромен.
Земята ни е по-богата с теб
и по-голяма
мъжката ни сила.
Родила и отглеждала чеда
и обич във гърдите съхранила.
Ти грееш с тази мека светлина
от песни, от олтари, от огнища…

…И става толкова красив света
от слънчевата ти усмивка!

САМОРОДНОТО ЗЛАТО

То е всъщност жилавите корени
на трънливото българско племе.
Заченато на кон, осъмнало във угари
и гордо като българското име.
То е всъщност войнишкият хляб,
изпечен от мъката на майките,
за да живее граничната ивица,
ако враг пристъпи земята ни.
То е песен, родена във бурите,
то е вяра, закърмена в люлките.
И едно толкова светло небе,
във което се реят орлите ни.

ДУМИ ЗА ПЕСЕН

Тихият фронт не е тихо пристанище,
а жарава от будни очи
за светлината, с обич спасена -
от мълчаливо събирани дни.
И жадния полет на вярата,
пронизал като морз нощта,
изпълва ефира с надеждата
за мирния ден на света…

…В този век на минирана нежност,
на будни клепачи и нерв
пазят тихо петолъчната истина
мълчаливи герои сред нас.

ИЗБОР

На Юрий Бондарев

Художникът стои замислен…
Във светлосянка и тъга.
Изгрява тихо светлината.
А тъй далече е брега…
Закътан - с тъмната дъбрава,
закътан като спомен скъп.
И идва дългото пътуване
във настоящето, отново тук…
При хляба, корена и мъката
мъчително ти дириш брод.
И търсиш вярната посока,
осмисляща един живот.
И в тебе зреят толкова картини,
във светлосянка и тъга.
Изгрява тихо светлината..

…И виждаш - близо е брега!

МИР

Между обич и ласка,
между грубите думи
покълва стрък зелен,
дочакал радостта на меки очертания.
Ухае ден…

…И синевата чудно е притихнала,
и свети под ресниците на най-любимите очи.
Във въздуха отекват нежни изстрели.
И идват думите, които са ни мъчили…
Замръзнали като висулки ледени
от болка и от самота.
От жаждата за обич, от съмнения.
Глухарчето, облъхвано от вятъра,
отмерва с тъжен звън
пределите на не един живот.
Очите ни, очите ни умират бавно,
от толкова напразно взиране…
Да търсят под фенера Диогенов
разлистеното клонче от маслина
във нашия набъбнал от въпроси век…

…И жаждата да бъде ден
е вечно живото човешко очертание
по хребета на крехката планета,
спасителният и жадуван край,
очакваният пристан и пътека!

МИНУТИ НА МЪЛЧАНИЕ

Минути на мълчание, които са ни нужни,
които идват като съкровени удари
на съвестта - за утрешния ден…
Минути на мълчание - във тях съзиждаме
основите на вярата…
Минути на мълчание,
когато клетвено говорят гласове,
бликащи от дълбините скрити
на най-човешки измерения -
на топлота, на грижа, на доверие,
които раждат пулса на кръвта.
И лягат в гънките на знамената!

ДЪЖД

Най-светлото у нас се е разплакало,
за да покълнат цветовете.
Онези бели чудни цветове,
които всеки носи във сърцето си.
И огън плах. Затулен в шепа.
И обич в чашка на кокиче.
Молитвен зов. Вечерна песен.
В очите тъжни на момиче…

СИЯНИЕ

В памет на Людмила Живкова

От жарта на старите огнища,
от най-далечните предания,
от светлината на деня,
от чудните планински очертания…
Ти идваш
като символ и доверие.
Така красиво извисена
и толкова човешки зрима.
Ти идваш във деня и във съня,
усмихната, загрижена, красива.
С рояк деца, с цветя, със обич,
с тъгата на един народ…

…Една планета,
натежала от въпроси,
успя в едно сърце да събереш.
Пристъпваш тихо…
Идваш на разсъмване.
По светла диря,
като огън разпилян!

ВЯРНОСТ

Морето уморено се завръща
във ласкавите длани на брега.
Събрало в себе си една идея
за вечното движение в света.
Остава само сол
по ризата на изгрева,
закътан вятър в гънките на дюните
и стрък зелен, догонващ красотата,
която те прорязва с болка.
От залеза, от изгрева…
От оня тих и светъл час,
когато
във ласкавите длани на брега
морето уморено се завръща!

***

Ти си хубава като знамение
с тези тънки, изящни черти.
Събираш всички струни в душата ми
и им даваш глас - да звучи.
В очите ти искам да падна
сред парчета синева и лед
и от горчилката на живота
да събирам капчици мед.
Да подхраня отворени рани
и да запуша злите уста…

…Красотата ми е нужна,
за да премина прав през света.

ИЗПОВЕДИ

На глътки топлината се разлива.
И идва най-човешката минута,
в която ти е скъпо и не можеш
без изповед във този миг да бъдеш.
Оголена, душата ти е няма.
Смълчана пред великата минута.
Една голяма болка те е спряла
пред вечните неща - като в заръка.
И идват пак горещите въпроси.
И виждаш утрото… И първите си стъпки…
По билото на оня хълм далечен,
останал като светла ивица
под босите пети на детството.
И всичко в тебе радостно живее,
на глътки топлината се разлива.

И идва най-човешката минута…

РЕЗЕРВЕН ИЗХОД

Приятелите ми капитулираха,
преди да е настъпила бедата.
За жалост - те не знаеха,
че има тайни в небесата…

Да бяха търсили,
да бяха командири
на този екипаж
от доброволци…

…Но те не искаха,
а всъщност знаеха,
че някой трябва да загине
във пламналата звездна вис.

И чакаха.

И то във мир,
когато пак целуваме децата си,
когато тръпнем
от нежните сигнали на деня,
когато оплодените надежди
връзват плод…

О, тежки и горчиви небеса -
във мирно време
да прострелваш брат…

…Когато висините ни тежат
от страшния,
от точния въпрос -
ще бъде ли зеленият ни свят?

МЕЛОДИЯ ЗА ДВАМА

Нужна ни е в тишината,
нужна ни е и сред грохота,
когато с всички фибри на сърцата си
пътуваме пак дълго и мъчително…
Нужна ни е като светлината,
погалила очите ни след дълги нощи
на лутане и самота,
открила в нас отдавна още
зъкътан слънчев лъч,
сълза и песен,
докоснала ни в оня миг
във дните на внезапна есен…
Дошла като възмездие след мъката,
със белотата на безгрижно детство,
със погледа на оня огън,
закътан във сърцето ни човешко.
Изгряла като водопад - жадувана,
пречистваща, сърдечна и добра…

…И нищо, че за двама е обречена,
а слуша всъщност цялата земя!

АМФОРА

Сърцето ми е посивяло като амфора
от обичта на сдържани вълнения.
Толкова приливи, толкова отливи
мълчаливо дълбаха признания.
Изранените ми устни
помнят шепота солен
на белези от отшумяла нежност.
Самотни като есенни плажове,
очите ми не искат да повярват,
че този свят е толкова нетраен
и неутолимо сочат дъното…
…Там успокоени всички страсти
от истински и минали величия
почиват в най-реални очертания!

ЧОВЕКЪТ

Във този свят на възли и звезди,
на мрак и северно сияние,
сред бури и сред слънчеви лъчи
върви човекът с нежно очертание.
Извисен и по човешки земен,
отглежда жито и кове метал -
в гръдта му бие жадната вселена,
а пъгледът в очите ни е взрян.
За него пея светлата си песен,
от обич и от вяра окрилен.

С една усмивка погледа му търся.
И зрее в мене неговия ден…

НЕЖНОСТ

На Тони

Умори ли се да ме обичаш, любима?
Във този сложен кръговрат на чувствата.
По хребета на океана земен
сияе твоята усмивка - малко тъжна…
И аз потъвам в погледа ти топъл,
и като спасен корабокрушенец казвам,
че ти си моя барометър верен
и моя нощ - след дневните умори…

…И без да се кълна във вечността,
разбирам, че осмисляш моя ден.

ЕЗЕРАТА

Те са чистите наши очи,
отпочинали на ръзсъмване,
с една стаена светлина,
със жаждата и очакване.
Все по-малко са в нашия век,

толкоз богат на открития,
беден на ведрина -
разтърсван от събития.

Пазим ли ги, приятели мои,
та те са на изчезване…

…Трябва ли да строим
пречиствателни станции,
ако душите ни са потъмнели?

ПОЧТИ ПЕСЕН

Радваме се, огорчаваме се -
овалва ни живота в коловоза.
И като солени камъни
по хребета на чувствата
катерим се с усилията сетни.
Далече, толкова далече
е приказният и ненужен звън
на романтично отлетелите лета…
В пороя есенен
душите ни вибрират.
И търсят опорната точка
в една безкрайно чакана
и още неродена песен!

ДЖЕК ЛОНДОН

Като отронен къс самородно злато
хвърляш матови отблясъци
в човешкия водопад от думи.

Докосвам с възхита
твоята нежна ладия,
тънка като брезово стебло.

Потъвам в снежните пъртини,
упоен от здравия ти смях.

Искам да стигна до края,
пред оня червен къс от скала…

…На която врязано
името ти почива
сред звуци и светлина.

НЕКАЗАНИ ДУМИ

Целувам те, скъпа моя -
сълза дочакана!
Чудно дихание и смисъл
на моя дълъг път.
Отрязък светъл
между обичта и равносметката.
Тъжно, като крило на лебед,
бе моето минало,
бе моето детство.
Ти сподели глада на душата ми.
Ти бе оня светъл пристан,
който често се срамуваме да признаем.
А той е всъщност
най-значимото в живота ни.
Усмихваш се с мъничко болка.
Та ти си толкова цялостна!
Модел за мадона?
Не!
Просто - светла жена.
Най-човешката вяра
във дългото ни мъжко лутане.

НЕБЕ

На Димитър Яръмов

До последния ден, до последния дъх
най-синият цвят да ни свети.
В небесвода висок
като птица стремително
обичта, обичта да ни носи.
Толкоз много надежда трепти
във висината, натежала от грижи.
Трябват сърце и горещи очи
простичко да я усетим…

…Тази земна, добра светлина,
раждаща жажда в душите -
до последния дъх, до последния ден
обичта, обичта да ни свети.

СЪДБА

По-страдалческа участ не знам:
незапален, да станеш на пепел…
Павел Матев

Залагам на доброто у човека…
Това е моят честен кръст.
Защото вярвам в бялата пътека
дори когато мрак тежи над нас.

Това е може би голямата илюзия,
която ще ме мами цял живот.

Дори да е така -
да бъда лъган,
дори да се присмиват зад гърба ми…
Това ще бъде моят честен кръст -
до края…

…Защото вярвам във доброто у човека!

***

Обичам тъжните жени,
като светещи сирени в мрака
изгряват бавно -
трепетни стрели.

На тихи нощи
очертали ореола,
с любовно питащи очи
запалват оня сладък огън,
от който цял живот горчи…

Напук на всички клетви люти,
над завист, подлост и лъжи
изгряват тъжните жени -
очакващи сирени в мрака.

РИСУНКА

Във тази януарска белота,
когато търсим изповеди нежни,
не трепва нищо по снега
и въздухът е целия в сияние.
Така е тихо…
Нещо ще се случи.
И цялата природа го очаква.
А аз стоя на края -
онемял…

…Докоснал се в зори
до красотата.

***

Какво е всъщност свободата?

Дали е ярки знамена,
развети, алени и топли -
разискрени като слънца.

Дали е полета на ято,
раздиплило простора със криле -
обагрени от свободата.

Дали е поглед на момиче,
или е майчина сълза -
за син, невкусил свободата.

Дали е песен недопята,
или е химн на радостта -
покълнал стрък във синевата…

…Какво е всъщност свободата?

ОБРЯД

От всичките горещи начала,
напиращи в сърцето като ручей,
една усмивка тиха намери
от някой ден,
през който си се вричал.
Достатъчно е.
После ще мълчим…
С предчувствие за обич,
дълго чакана…

…И някъде в очите ще искри
сълза, навреме неизплакана.

***

Всяка дума може да бъде изстрел -
за вярност или равнодушие.
Може да е нежна като цвят
или да носи полета прекършен.
Може да е възел на деня
и усмивка за хората, с които
споделяш хляба и мечтите си.
Може да е всичко на света -
и извор, и рана отворена…

…Ако сърцето ти бие за хората,
всяка дума може да бъде изстрел.

ОБРЕМЕНЕНОСТ

Толкова дълго държаха жребеца завързан,
толкова,
че яслата му побеля -
удавена от страст и мъка…
А в момента,
в който се откъсна
и полетя,
той цвилеше ядно и жалостно…
…Загубил порива към свобода!

***

След толкова триумфи и падения,
с изранени от болка очи,
пак се връщам във свойта Итака,
пак в сърцето ми нещо горчи.

Солени са голите хълмове
от толкова дълго мълчание.
Целувам очите на мама -
най-светлите мои икони.

Нищо не се е променило
напук на мярката за развитие.
Реквиемно размахват ръце
онемелите тъжни дървета…

УСМИВКА ЗА УТРЕ

Обичай болката на своя век,
съзирай красотата на растежа му…
В усмивките на хората и жаждата
е съхранена вярата на утрото.
И гълъбите доверчиво идват
по рамена, по длани, по площади,
и дъжд от слънце грее по света,
очите ни отново са засмени.
И устните долавят нежността,
и колко много искат да ни кажат.
Дулата са обърнати надолу,
дори децата не играят на война…
А погледите търсят синевата.
И тръпне в радост цялата земя!…

НАДЕЖДА

Когато животът те носи по стръмното,
не опъвай без нужда юздите -
уморената ти душа се лекува
и прелита бавно над дните…
Като птица, усетила височина,
ще отмине тъжните пропасти,
ще се рее с топла надежда
в гълъбовите очи на небето.
Всичко ще бъде хубаво,
щом ни очакват полети…

…Сърцето ми бие в предчувствие
сред канари от наранена нежност.

ВРЕМЕ

На младостта ни белите коне
потъмняха от алена свила.
Очите им призивно греят.
Уморени са
от толкова много хребети,
преминати от копитата бързи.
Белези от подкови -
покана
за щастие,
потърсено в полет.
Развята е гривата
от жаждата за хоризонти.
От жаждата
да срещат изгрева на път.
На младостта ни белите коне
хапят юздичката яростно.
И ще загинат.
Ако ги впримчим
в безплодни състезания!