СВАТБИ
СВАТБИ
Сменихме старите си дрехи,
затрихме старите утехи
и не остана стара рана,
но нравът български остана.
И ето ги – неотменими
през есенни и бели зими –
от тежки сватби повилнели,
пристигат български недели.
И ето ги – като прокоба,
която с мъката се шири –
потеглят три синджира роби
въз почернелите баири.
И оня балканджия ярък –
под яростта на ятагана
прегърнал българската вяра –
не може да прегърне Яна…
Словата светкат като брадви,
пищят разплакани кларнети…
И в най-щастливите ни сватби
една сълза кристална свети.
И ще са български селата
и градовете ще са тесни
за българската сила свята –
додето помним тези песни.
БАЩА МИ
Среден ръст, пъстроок, простодушен,
по известни причини неук,
нито ден за покой му е нужен –
дай му само волове и плуг.
Дай му само в дисагите семе,
трийсет декара ниви му дай…
Но това беше в минало време –
в друго време, изтекло докрай.
Там – в маларии, в треска, в обиди,
по запаси – сред мъка и пот –
се изниза, пропадна, отиде
половината негов живот.
Но дори и когато навеки
се прости с тези страшни неща,
нито гладки пътеки, ни преки
Свободата не му обеща.
Обеща му сред общите ниви
цяло стадо железни коне.
И му взе двата вола дръгливи.
И протрития плуг му отне.
И му каза: разбирам от рани,
но и ти моя дълг разбери…
И помогна му сам да отхрани
двама сина и две дъщери.
БАЩА МИ В ПЕНСИЯ
Няма да се ровя в стари драми,
нито в стари дрязги и злини,
само си припомням,
че баща ми
рано свойта младост ослани;
че в неясни времена вторачен,
зарад хляба твърдо пожела
да сдружи остена на орача
с прашната училищна метла.
Трудни бяха стръмните пътеки
с двойни грижи за един човек.
И добре, че съумя човекът
да загърби
своя четвърт век.
С дългата метла ли го измете,
с тъмния си плуг ли го сдроби –
питайте за отговор ръцете,
дето в студ и в жега похаби.
Но не го потупвайте по рамо –
няма да го видите с крила:
преди седем есени баща ми
преотстъпи школската метла
и веднага нещо го подсече,
нещо стегна лявата му гръд,
сякаш не на отдих бе обречен,
а на жива и коварна смърт.
Как така на завет да се гуши,
да утихне,
да се примири,
щом зад прага вехтите ботуши
още го примамват от зори?
И напук на старите заслуги,
пак се блъска –
потъмнял и слаб –
не за хляба, а за нещо друго,
дето струва повече от хляб.
СЕЛСКО ГРОБИЩЕ
Все мислех, че селцето ни отива
далеч от тази някогашна нива,
увлечено подир света голям…
А всъщност то вървяло и насам.
Вървяло и насам… Добре го зная,
че беше майка ми съвсем накрая,
а по-надолу, подир всеки дъжд,
цъфтеше мак сред избуяла ръж…
Кога изместиха ръжта и мака
и кой подир кого се примири
в прегръдките на тази глина яка –
иди, че проумей и разбери.
Освен добрия спомен и освен
че и над нас ще избуят тревите,
какво да ви предам, души превити,
от името на всички като мен?
Не знам дали за другите е драма,
но аз си мисля ей таквиз неща:
при майка ми отдавна място няма,
а в градски гробища не ща… Не ща!
СЕМЕЕН ПРАЗНИК
Маса до маса в хола огромен.
И тост след тоста. Спомен през спомен.
И смях, изригнал, подобно лава.
И шум до бога, до бога врява…
А най-накрая, съвсем накрая
запя баща ми – и всички смая.
Така внезапно запя човека
някаква песен от памтивека,
че редом с него – от жал съсипан –
заплака брат ми, брат ми захлипа…
Ах, тази наша семейна драма:
начало има – свършване няма!
Да виждаш вечно – назад вторачен –
баща си – тъжен, баща си – мрачен,
че вече трийсет и пет години
вдовецът има триста причини
за мъжки вопли…
и най-накрая
така внезапно той да те смае
едва на заник – там, откъдето
почти започва небитието…
Ах, тази наша проклета драма:
начало има – свършване няма,
щом още виждам само това, че
баща ми пее, а брат ми плаче…
ПРЕД ЩАНДА ЗА ОБУВКИ
Поне пред щанда за обувки, сине,
не се стъписвай и не ме щади…
Когато бях на твоите години,
неволята така ме подреди,
че си останах даже без галоши
и детството избродих босоног…
Такива бяха времената – лоши.
И участта ми бе – от трън на глог.
А зимите пристигаха свирепи –
с поледици и планини от сняг:
едва прекрачиш хлъзгавия праг
и вече духаш в посинели шепи.
И не от глезотия – то се знае –
единствен май от цялото селце
баща ми чак до класната ни стая
ме носеше, задъхан, на ръце.
Едва сега – след толкова години –
разбрах каква трагедия бе тя…
Не мога тъй да те пренасям, сине,
добре поне, че мога да платя.
СЕЛСКИ ВЕТЕРАНИ
Познавам ги от две епохи вече
и цялата им орисия знам:
едната толкоз кожи ми съблече,
че другата ги съживи едвам.
А после им отмери петилетки
към оня стръмен и заветен връх.
Но тъкмо там да си поемат дъх –
и старостта ги включи в свойте сметки.
А тя съвсем, съвсем не им отива…
И моят глас трепери, накипял:
Природо, ако ти си справедлива,
ако си щедра на любов, на жал –
не им отсъждай участта нелепа
да се препъват и да гънат гръб –
на тях им се полага в пълна степен
величието на прекършен дъб.
БРИГАДИРЪТ
И ЛЕТНИЯТ ДЪЖД
Той вървеше из нивите сам
под проливния дъжд –
без посока,
с напластена на струйки коса
и до костите мокър.
А небето – зловещ барабан –
се раздираше, с трясъци пълно,
и в една гръмогласна стрелба
го замерваше с мълнии.
Той вървеше спокойно,
дори
някак весело махаше шапката,
сякаш хващаше с нея пари,
а не – капките.
И макар че дори и за миг
не бе нивга разбрал и почувствал
онова вечно живо изкуство
на Бетовен и Моцарт, и Григ,
той – човекът със грубата длан,
с потъмнелите, хлътнали бузи,
в този час беше просто пиян
от дъждовната музика.
И вървеше.
И толкова чист
беше в своите мисли и пориви! –
В резедата на двете очи
се оглеждаха ниви
и хора,
наизскочили още в нощта
сред тютюните – цяла бригада –
за да пълнят колите с листа,
а сърцата – със радост.
Затова той вървеше така,
сякаш никак не виждаше капките
и щастлив, с отмаляла ръка,
непрестанно размахваше шапката.
септември 1959
КОНЕ
…там пасяха нощни коне –
най-голямото селско чудо.
Павел Матев
С изранени до кръв колене
и с души, зажаднели за чудо,
помня как насърчавахме лудо
своя детски копнеж за коне.
Но край нас – за обида, за яд –
по рътлини и чуки ръждиви
вечно вееше щръкнали гриви
само хилав магарешки свят.
Боже мой, колко много мечти –
най-безумните! –
точно тогава
и на мен обещаваха слава,
на безсмъртие равна почти.
Но по друмища в тръни и прах,
без крилатия тропот на коня
ни една не можах да догоня…
Ни една
да спася
не успях.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Харесва ми, съседе, тази стая:
на пода – кожи, черга – на стената.
Но чуй сега какво ще ти призная,
преди да сме опитали вината.
Навремето – добре, че то отмина! –
когато нямаше ни хляб, ни мода,
с такава черга спяхме върху пода,
а подът беше от студена глина.
Представяш ли си грубата постеля,
протъркана комай от памтивека
с натръшкани в съня – като сардели –
един до друг, съседе, шест човека?
Но нейсе – отървахме се от нея:
по строгата повеля на съдбата
решихме да я пратим за музея…
А ти си я провесил на стената.
Така де… Ха, наздраве!
РОДОВА СРЕЩА
Това се случи точно на Девети…
Не зная кой селцето ни подсети,
но цяло лято шепа ветерани
препращаха афиши и покани
към Шумен, към Бургас, към село Бата,
понеже тъй ни разпиля съдбата,
че бяхме се забравили…
И ето:
за първи път задръстихме селцето
с такова стадо от коли, с такава
лавина от възбудена гълчава,
че сигурно и гръцките войници,
насочили към нас далекогледи,
зацъкаха учудено с езици
за първи път, откакто сме съседи.
А времето се случи превъзходно.
И както си е редно, пък и модно,
трибуната изникна на площада,
превзел с упорство бившите хармани,
където – в друго време – без пощада
към друга участ бяхме приковани…
Но нека да побързаме, защото
открива се, започва тържеството
и към трибуната – наравно с кмета,
с партийния наравно, с генерала –
пристъпиха и местните поети
с походка, от неловкост натежала.
А най-начело, както се полага
по ритуала за подобен случай,
една столетница с усмивка блага
приседна до невръстното си внуче.
Едва тогава гръмна микрофона,
а ехото – подобно на вихрушка –
се закълби, препречено от склона,
и къщите от край до край разлюшка.
И занемя тържествено площада,
усетил скрита жажда да погълне
ония прости думи на доклада,
с неподозирана магия пълни.
То бяха часове на унес,
беше
проглеждане към дъното на мрака.
И родословното дърво растеше,
преплело клоните в корона яка.
И кършено, посичано, люляно
от бесни ветрове неотразими,
достигна до четвъртото коляно,
където чух и личното си име.
То бяха часове на шемет,
беше
завръщане към корена, където
мъждива светлинка едва струеше
от гъстата мъгла на битието.
Но тя ми стигаше да се вторача
и вече безпогрешно да открия
не харамията и не орача,
а точно оня свъсен кюмюрджия –
прадядо ми…
В пословично жестока
оскъдица и хаос първобитен
той пак пренася свойта черна стока
до белите конаци на агите.
И нито за момент не подозира,
че най-накрая, сякаш за отплата,
ще връхлети свирепата секира,
преди да я пречупи свободата…
Обаче ще прескочим епизода
с ужасното клане – не ми се иска
отново да разплакваме народа,
изправен до чешмата с обелиска.
Ще кажем, че съдбата ни наказва,
обаче времето все пак лекува;
че само с люта ярост и омраза
не се векува,
нито се ликува.
А празникът вилнее на площада
и слънцето, възседнало зенита,
за първи път съгледа с изненада
такава хорска радост неприкрита.
По родна кръв – а тя вода не става –
до сетното коляно разпознати,
потъвахме в прегръдки от жарава,
по селски непохватни, но сърцати.
И тръгвахме към къщите – към тези
помръкнали до вчера сиротини,
където ни очакваха трапези,
отрупани с памид и сочни дини.
Приседнал на софрата до баща ми,
току ще си припомни генерала,
за всички перипетии и драми,
обричали рода ни на провала.
И ще разказват вуйчовци и лели
от Шумен, от Бургас, от село Бата
какво са чули и какво видели,
додето ги е блъскала съдбата…
…Приижда откъм залеза прохлада,
припада здрач
и вече се извива,
развихря се хорото на площада,
защото празник без хоро не бива.
И до един полазени от тръпки
и от първичен порив обладани,
припомнихме си нашенските стъпки
от времето на старите хармани.
А най-накрая – вече за последно –
отново се обади микрофона
и ни повика до венците редом:
един до друг, в колона до колона.
И в шествие, стаило странна сила,
зеленооки, синеоки, вакли –
потеглихме към братската могила,
поведени от пламналите факли.
То бяха мигове на памет,
беше
завръщане към корена, където
мъждива светлинка едва струеше
от гъстата мъгла до битието.
Но тя ни стигаше, за да прозреме,
че винаги – каквото и да става,
ще се въззема българското племе
и все по-силна кръв ще наследява.
1985
ПОЧТИ АРХИВЕН ФИЛМ
Като филмова лента пред вас
се превърта живота ми…
Вижте:
в този кадър съм вече момчище,
подлудено от първата страст.
Ще умра, но ще стана моряк,
пък каквото съдбата покаже…
/Впрочем тя ме доведе до бряг,
но до пясъка само, до плажа./
Но защо да прескачам лета?
Ще ви върна при бившите ниви,
цели в троскот и тръни бодливи,
дето дълго съм жънал жита.
/Впрочем, още до стария зид,
между разни боклуци и слама,
се натъквам на цял реквизит
все от тази заглъхнала драма –
паламарки, прояден каскет,
изхабени мотики, остени…/
Операторе, давай напред –
тези кадри са много сгъстени.
Слава богу… Ликувай, душа!
Марш назад, отживяла несрета!
Вижте как съм се емнал пеша
да превземам окръжни градчета.
Но това е познат епизод
и навярно навява досада…
А душата ми още е млада
и жадува за храбър живот.
/Впрочем, не за позор и беда,
както някога, както на нива,
тегля свойта безкрайна бразда
и все същата пот ме облива…/
АТАВИЗЪМ
Дали защото имам корен
в един далечен селски свят,
на болестта ме хвана яд,
че бях през лятото съборен.
И не че питах за дикани,
забравени комай от век.
Но как тъй ще лежи човек,
когато ден година храни?
И сигурно от атавизъм,
наместо болничен халат,
сънувах бялата си риза
с прояден от вършитби цвят.
Нима така ще си погина?
Не съм подготвен –
вижда Бог,
че имам своя дълг висок
към дом, към близки, към родина.
МОЖЕ БИ
Това е то… Най-после съм богат:
спринцовки, визитации, халат.
И хинидин на прах… И ундевид.
И дявол знай какъв отчаян вид.
Наистина най-после съм богат.
И си подхвърлям:
успокой се, брат –
тук всичко е пресметнато така,
че даже морга имам под ръка…
Да, хуморът е черен – то се знай.
И уж се гавря с болестта комай,
а ясно осъзнавам пак и пак,
че тази болест всъщност ми е хак
за толкова амбиции и стрес –
така модерни между впрочем днес!
Сега какво?
Спринцовки и халат.
Сега се дръж за хинидина, брат.
Но и за чудото все пак се дръж –
да се измъкнеме оттук веднъж,
а после – не, това не са хвалби –
ще поумнеем вече…
Може би!
* * *
Все този сън: измъквам се от къщи
по ранни часове – едни и същи,
изкачвам се на покрив или връх,
поемам въздух, затаявам дъх
и литвам…
Накъде, защо – не зная:
летя си просто ей така, витая,
додето изведнъж – за миг, за два –
оброня натежалата глава,
изтръгна вик –
и стресна се в леглото
с възвряла гръд и капки по челото,
подобни на предутринна роса…
Все този сън, все тези чудеса.
Но нищо странно под небето няма
и скоро сам прочетох в “Панорама”,
че бил типичен този феномен
за хора сърцеболни – като мен.
Чудесно, казах си, поне ще мога
все някога – без уплах и тревога –
да се издигна, както аз си знам,
при птиците…
И да остана там.
