Лозан Такев

Първият ден от февруари е определен за ден на почит към жертвите от комунистическия режим. В този ден е изпълнена присъдата на Народния съд, първата партида от осъдените са екзекутирани тогава…

А според неизвестни още данни и според шефа на Държавната агенция по архивите историка доц. д-р Михаил Груев те са между двадесет, две хиляди и двадесет хиляди жертви на режима… Иди ги брой и пресмятай!

Все пак историята трябва да се помни и тачи… Има жертви. Ще бъдат почитани. Независимо, че се говори непрекъснато и за национално помирение. Независимо, че едностранчиво подхождат днешни историци към темата.

И сега отново медиите не пропуснаха възможността да повторят, че са прекършени човешки съдби, че екзекуцията на регенти, министри и царски съветници е злодеяние, не пропуснаха да повторят какво сме преживели по време на комунистическия режим, искаха да сложат принос в цялата истина за миналото…

Чрез Фейсбук и премиерът не закъсня да остави познатия почерк като отрицание на драмата от миналото, в което лично той и семейството му е взело участие, но амнезията сега пречи да признае своя грях като наследник на членове на БКП, като възпитаник на Школата в Симеоново, като участнник във Възродителния процес, като главен секретар и кмет, като премиер вече повече от десет-единадесет години…

Дори сатирикът Иво Сиромахов като водещ на шоу в Телевизия „Седем Осми” остави свои бисери в оценката на деня на драмата от миналото… И то почти така, както биха го направили Асен Агов, бившият бетеанец - борец срещу империализма в миналото, проф. Александър Йорданов, депутатът Тома Биков, Спас Гърневски и още няколко видни представители на управляващата класа.

В хора се включиха и по-младите като документалистката Мартичка Божилова и режисьорът Димитър Коцев - Шошо в телевизионното предаване „Култура БГ”. На Шошо майка му работеше в ЦК на БКП, а баща му беше чудесен актьор при социализма, нищо, че синът сега смята БСП /БКП /за партия хермафродит, а Мартичка определя своя живот като зловещо ноу - хау, за което трябва да разкаже на своите наследници… Та, сега децата трябваше да разкажат на децата си за драмата на миналото и да им дадат урок това вече никога да не се повтаря… Става дума за истината от архивите, за истината от историята, за паметта на времето…

Но коя е цялата истина? Защо по същия начин никой вече не разказва за жертвите „по дирите на безследно изчезналите”? Защо срамежливо посягаме към прекършените съдби на децата, убити от фашистите, за ястребинчетата, за Гео Милев и Никола Вапцаров, за Владимир Заимов, за отрязаните партизански глави, за изгорените къщи на ятаци и партизани, неудобно ни е да говорим за антифашистите в България, защото искаме да внушим, че у нас не е имало фашизъм?…

В същия ден първи февруари случайно разхождах сибирското хъски Лея в градинката пред читалище „Гоце Делчев” в ж.к .”Света троица” - община Илинден и се спрях до големия камък - паметник, на който още се чете: „Тук беше убит зверски от фашистките палачи ДИМИТЪР АНАСТАСОВ СУРЛЕВ през 1933 година. Член на БКП, активен борец против фашизма, професионален деец.”

Младежът е бил двадесет и шест годишен. И фашистка ръка е прекършила съдбата му. Него също някой трябва да го почете. Но на 11 април или на 2 юни днешните медии няма да постъпят така, както го правят на 1 февруари… И премиерът ще премълчи. И всички останали, които споменах по-горе срамежливо ще отминат тези дати, ще неглижират фактите и жертвите, които са в пъти количествено много по-различни от тези, които почитаме в деня на жертвите от комунизма …

Нека бъдем справедливи към драмата от миналото!