Христо Медникаров

СМЪРТТА НА БЯЛАТА ПТИЦА

На Росица

Видях в гнездо на възлеста черница
от скръб безмерна как умира птица.

От юг далечен беше долетяла
във пролетното утро - радост бяла.

Гнездото стегна, с клюн червен затрака,
възлюбения трепетно зачака…

В печал и мъка месеца изтече,
все нямаше го госта отдалече.

Запръска дъжд, в градушка се превърна -
не се помръдна птицата кахърна,

със поглед, впит далече към Балкана,
с пречупено крило, с кървяща рана…

И във копнеж и трепет занемяла,
кога издъхна, тя не бе разбрала…,

но като с бяла кърпа отдалече,
тя щъркела зовеше в свойта вечност.

НАГРАДА

В памет на актрисата Славка Славова

Върху светналата сцена,
пред стотици вперени очи,
подлостта безсрамно се разголваше.
Всеки стол в притихналата зала
слушаше със два юмрука свити.
Тишината се изпъна
до последния предел
и се скъса:
- Подлец! - някой шибна гласно полумрака.
Заплющя внезапно тишината,
оцветена от крещящо „Бис!”
Вдигна се завесата отново
и познатия артист
появи се и затърси с поглед
оня, който шибна с глас-камшик
и към него ниско поклони се -
бе изгрял за него звезден миг!

***
Отиват си приятелите вече
и все по-тъмно става всяка вечер.
А през нощта, във часовете късни,
току далечен спомен в мен възкръсне:

лица познати, гласове звънливи,
момичета - същински самодиви,
ечи язът, блести в сребро реката,
с дъх на вълби полъхва южен вятър…

Ухаят в мене юнски сенокоси,
подсвирва кос - кавал на Теодосий,
трепти в небето звездната жарава,
със чанове се утрото задава…

Горят свещи - златеят минзухари,
зограф-Октомври слиза от Баждари.
В небето ниско скръбни върволици -
на юг отлитат прелетните птици…

През мен минават звуци, багри, хора,
димят бразди, ухае прясна оран…
Сън сладък още, още продължавай,
на мисли черни в мен подслон не давай!

Води ме ти по приказни поляни,
от слънце и от спомени огряни,
до залеза, до оня залез сетен,
след който още заревото свети…

ПОСЛЕДНА ВЕЧЕР

- Тая вечер ще ти бъда най-хубава!
С пръсти-въглени ме гали,
с тъжни очи вдън душа ме поглъщай,
твойта болка и мен да боли…

Моя мила Наташа Ростова,
аз те слушам със глас затаен…
Но с бяла рокля танцувай, танцувай…
Аз съм кървав Есенинов клен.

Ти танцувай, аз жадно те пия,
да останеш завинаги в мен…
Моя синя светкавица-мълния,
аз съм вече от теб обгорен.

С тъжни очи, до болка горещи,
не те галя - изгарям те с тях!
Тази вечер последна е, зная.
Сбогом, обич и безгрешен грях!

НЕЖНОСТТА

На жена ми

Една липа със корени пропука
алеята, излята от бетон
и нежността през бронята прочука
по някакъв невидим, скрит закон.

Листенца, бледожълти, като устни,
поеха дъх, целунаха света…
О, глътки след победа, как сте вкусни!
Празнуваше победа нежността.

ПРОЗРЕНИЕ

На Здравка Владова - Момчева

Ти проникна в моята светая светих
и разкодира всеки мой ред, всеки мой стих,

а после събуди легендата стара
за Дамаскин-монах и за Косара.

Откъде идва в теб сладката реч?
Сега чак разбирам - от много далеч…

В рода си ти имаш предци - не овчари,
а търновски древни, преславни боляри,

спасени по чудо от кървава сеч,
избягали тука от Търнов далеч.

Пренесли божествено слово и дух
в Балкана-закрилник, потаен и глух…

И всичко изплува пред мен на екрана:
зад тънка завеса ръст вдигна Балкана,

към него се спуснаха рид подир рид
и грейна то в хубост, легенди обвит…

Нощ пръсна в небето сияйни звезди
и Бог красотата с тамян прекади.

Запяха щурците, в дол - жабешки хор,
петел се обади от руховски двор.

Дочух водоскока край Христовци - чам,
от сребърни струи звънливи излян.

И утренник лъхна на хлад и звездел,
и глас кукувичи дочух над Костел.

Дъжд майски, задъхан, танц вихрен изви,
и бляснаха в сълзи цветя и треви…

Не мога предаде това всичко в стих!
Напих се от хубост, напих се, напих!

И мойта загадка за тебе открих.

ЦЪФТЕЖ ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Крайпътни круши през октомври
разпукват с нежност снежно-бели пъпки…
Листата капят, а в дръвчето
пълзи мъзга с априлски тръпки.
Крайпътни круши през октомври,
защо цъфтите аз не питам.
Ограбена е вашта пролет
и плодоносните цветчета
слана със леден меч посече.
И всички мислеха, че вече
с ръце от мъка изсушени,
с повяхналите клонки-вени,
вий в черно ще се пребрадите.
И скръбно чакащи край пътя,
ще се смирите.
Но соковете с луда сила
в подкорията пак забиха,
април погребан в тях възкръсна,
и в цвят разцъфнал се усмихна.
Крайпътни круши нацъфтели
през есента, дълбок поклон!
Аз знам, че плод по ваште клони
не ще завърже, но все пак
под есенния похлупак
вий бликнахте с един протест
напук на глъхнещия лес.

***
Птицо нежна със глас сладкозвучен,
откъде долетя в този есенен ден?
Грейнаха багри, плиснаха ручеи…
Не разбрах какво стана със мен.

Октомври запали тополите-свещи
във тихия есенен храм -
по капали листи със теб да се срещнем.
Какво с мене стана, не знам.

Горите догаряха в пламъци есенни.
Коленичих пред тях, запленен.
Очите ти грееха - разпукнати кестени.
Не разбрах какво стана със мен…

ГРЕХОВЕ

Страшно е, кога цъфтят липи,
с брадва да се спреш пред тях.
Острието в ствола да се впий -
не познавам по-ужасен грях!

На дете балончето да спукаш -
неговото весело небе;
и нехаен, пак да засвирукаш,
след такъв грабеж.

Да се стреля в славеева песен,
люшнала зелени лесове.
От гърма до болка съм потресен -
все човешки, тежки грехове!

***
Дърветата повтарят всяка пролет
най-скъпата си възраст - младостта.
Човекът може да направи полет
във Космоса - по-дързък от мечта,
но двадесетгодишен да е само,
веднъж той може.
Усмихнати, априлските дървета,
до болка го тревожат.
Напомнят му това, което той не иска,
шушукат с обновените листа
и бяла пяна всяка пролет плискат,
усетили с кръвта си младостта.
Човекът крачи през света унесен
под тия вечно млади дървеса
и вместо пролет, среща само есени
с богати багри, с ниски небеса.

СПОМЕН ОТ СВЕТА ГОРА

Като огромен златен полилей
гори Света гора с брезите-свещи
и тънък дим над Янтра се синей
с неповторимо Търново насреща.

Вървим със теб. Под нас жълтей тревата.
И сякаш злато капе от липите.
Глас нежен гали, гали в тишината.
И не ръце - душите ни се сплитат.

От красота затварят се очите.
Със боси стъпки вятър тих премина.
Загубих те - ти сля се със брезите
и грейна в Левитанова картина.

Света гора гори със златни свещи.
Ний бяхме тука с красота венчани
пред погледа на Търново отсреща
и под звъна на старите камбани.

***
На хълма, дето в есен късна
догаряше надежда плаха,
в априлско утро в взрив се пръсна -
две бели вишни разцъфтяха.

Огъваше ги южен вятър,
те вплели страстно клони в клони,
целуваха се с нежност свята,
че други идваха сезони.

ДВУБОЙ

Аз насипах в душата си еесенна
светнала, жива жарава.
„Не бой се - извика сърцето ми. -
Да става, каквото ще става!”

Но разума хладен в мен с менци дотича,
жарта със вода да залива…
Писнаха въглени, дим се издигна
и пепел показа се, сива.

С очички лукави надникнаха въглени:
„И след водата още сме живи!”
И над уж загасеното вече огнище
пламък червен се ухили.

БЛИЗОСТ

Ти от мен не можеш да избягаш -
аз съм твойта детска чистота,
искрен глас, във твой глас примесен,
порив твой към светла красота.

Не, не можеш никъде избяга -
аз съм здраво в тебе вкоренен.
Всичко мое имаш във душата,
всичко твое разцъфтява в мен.

Временно дори да ме забравиш,
пак ще ме потърсиш в късен час
с глас молитвен да се изповядаш…
Тази страшна близост между нас!

КЛЕН

На есенното слънце клен догаря -
листо да стиснеш - кръв ще потече.
Под него вир лежи, заспал дълбоко -
от страст изгаря нежното дръвче.

Трепти и шушне кленът в тишината -
ще лумне в пламък алено-червен,
но все така спокойна е водата
във този бистър ноемврийски ден.

Едно листо не издържа и мигом
политна - във водата устни впи…
Тя трепна в миг и пак замря спокойна:
„Тревожен клен, боли ли те?”
„Боли…”

***
Не съм роден за странни приключения
и чужд съм на страстта за власт и пост.
Дано напиша две стихотворения,
желани както в пролет глас на кос.

Гнездо в души човешки те да свият,
за болката да бъдат благ мехлем,
на озлобен ръцете да извият,
за влюбените да са цъфнал крем.

***
Не вземай във ръката си писалка,
не е ли ангел бял над теб надвесен -
ще се получи само залъгалка,
но не и стих за песен.