ТИШИНА
Из „Дом над покрива” (1986)
***
Избухва ранен вишнев цвят,
с крилца потрепва пеперуда.
Един забравен, малък свят -
едно голямо, близко чудо.
Щастлива пара - като дим,
душата, в лед до вчера, вдига.
Тъй - с малкото, неразделим
живея днес… И то ми стига.
——————————
СТАРИННА БАЛАДА
Прозорецът й светеше до късно:
плешив съпругът, но пък влюбен - аз.
Светица, казвах си, е тя - а всъщност
нещастна май, щом крие свойта страст.
Но ангелът на чувството летеше
настойчив, млад - и като дявол зъл.
Привлече я. И тъй: тя вчера беше
в леглото ми, но със душа - навън.
Обидих се, намразих я - накрая
измамих бог, че ще я търся пак.
Сега се питам: кой кога е знаел
какво е Тя - награда или враг?
Все тъй се блъскам - никой не помага
и нямам просветление… Мълчи
сам ангелът. А дяволът избяга -
скрит в черните й траурни очи.
——————————
ЗАПЕВ
Малко възелче от обич - ти, невръстен сине мой!
В мен и камъкът ще викне - първи наш, непочван бой!
Аз ли в себе си те нося - в огъня да си ми брат?
Ти ли радостта ще срещаш - след като ме отзоват?
Кой е в твоите зеници - бъдното ли ме следи?
Аз в морето щом отплувам - слънцето над теб да бди.
Но ти в обич си създаден - здрав бъди ми и расти.
И за двама се усмихвай - възелче сред сто беди!
——————————
ЛЯТО
Вървеше тя - сама над хълма топъл,
с едно крило зад лявото си рамо.
Живеех аз - със камък или с облак,
но днес разбрах: при нея ще остана.
Ще бъде, врекох се, тя с мен щастлива,
а привечер ще сяда на балкона.
Дълбоко я обикнах - и не крия,
че тя за мен е бъдеще, не спомен.
Ще светне и прозореца тогава,
дори без гости тихо ще запеем.
На немия очите ще изгряват
по-кръгли и от слънцето за нея.
Пристигна тя - сама над хълма топъл,
с едно крило зад лявото си рамо.
Изхарчил бях, като пари за болен,
живота си - но с нея ще остана.
——————————
ШИРОКО ПОСВЕЩЕНИЕ
шеговито
Пие ли той зле или никак - иначе пак е човек.
Чака го сляпа неделя - няма тук прошка, ни лек.
Нас дълбините ни мамят, дърпа ни бяла вода,
свеждаш челото си мъдро - цопнеш ли, няма следа.
Изгрева срещнал със песен - литваш със птича- душа,
а се завръщаш среднощем - тежко е, щом си пеша.
Имаш една керемида - бързаш да скриеш глава,
там пък любимата чака - боже, как стана това!
…Бяхме свободни юнаци - всеки бе даже поет,
срещна ни обич триглава - жив ли си, пак е късмет!
——————————
БИЛЕТИ В РЕСТОРАНТА
След ден е тиража - купете, купете!
Станете щастливи - билети, билети!
Тъй с дреха за спомен и с веера цветен
наш братец безспорен сред масите крета.
На крак ни го носи - купете, купете!
Съдбата е сляпа - търсете утеха.
Скептици и дами с усмивки предвзети,
купете си кръпка за зимната дреха.
Самотни сме ние! Творецът нехае,
макар и от глина, животът не мами -
мълчи и не казва той злото къде е,
а сменя костюмите в старата драма.
Самотни сте всички - търсете късмета!
Тук всичко се случва, все някой успява.
Поне за труда му среднощен - купете.
В трохата добро - ето вашата слава.
… Безславна арена - човекът си тръгва.
Пържолите режем - със палци надолу.
Но пак ще го срещнем - съвсем не е гърбав,
опира със рамо до слънцето кръгло.
——————————
В ЗИМАТА
Къси станаха дните - бързаме по заледения тротоар на живота.
Затова със цялата си мечта, с нейната болка и с нейната пролет
напирам - да стопя снега, на работа и вкъщи спокойно да ходим.
Бъхтя се, поне лицето му да издера - дори със врабешките нокти.
Смръзвал се под нас отдавна, заледен днес, най-вероятно и утре,
този сняг е нашият враг - свети целият в жълто и черно от злоба.
Боря се с него, нямам аз избор, но на моя щит е написано „обич”.
А щом неизбежно загубя - дано ме види и помни самотникът буден.
Но не в юмруците, вярвам в душата - все по-често пиша „обичам”,
млад съм безкрайно - мечтая само за дните с човешка близост.
И не от суета, а да ме виждат и в мрака, ходя със бяла риза -
защото победата идва обща, но пред нея все има бесило лично.
Трудно ми е, признавам си - но нека съм жив поне сто години!
И дано все тъй, любима, да си лягаме и се будим със нежност,
и дано да е щедра съдбата - да имаме пари за хляб и още нещо.
А накрая, в топлия ден, ще стана облак и след снега ще замина.
