Иван Стефанов

По улицата бавно се изкачва възрастна жена. Почуква с бастунчето и поспира на всеки няколко крачки. Прави опит да се поизправи, и отново чук-чук и няколко крачки. Когато доближи, кучето настръхна. Скочи към нея и яростно залая. Гласът ми го закова на крачка от бастуна. Жената спря и се изправи. Преди да се обадя втори път, тя нежно се обърна към него:
- Какво, ще ме изядеш ли?
- Не се плаши – обадих се аз. – Бастунът е виновен. Подариха ми го на една годинка. Изглежда, че са го били с нещо като бастун, защото щом види човек с него, настръхва. Кучето приклекна и се смири.
- Живинка – обади се пак жената. – А пък аз помислих, че не ме хареса. Я, какъв е хубавец. Ела на баба дългоушкото.
Приведе се бавно и присегна с ръка да го погали. Песът се премести до нея и покорно наведе глава.
- Не можах да го отуча да не ръмжи като види бастун.
- То, лошите неща най-трудно е да се забравят.
- А ти – викам аз, – защо вървиш по средата на улицата? Ще те блъсне някоя кола. А и завоят е много лош. Няма да можеш да се отместиш.
- Чудо голямо. Тя моята свършила. Само ще се отърва. Пък и виж, то тротоар няма, кола до кола. – Наведе се и пак помилва кучето. – Много ми се иска и аз да имам някаква живинка до мен, ама няма да мога да го гледам. И то си иска своето. Да го изведеш, да се поразходи, да се види с приятели, а пък аз не мога. Случва се с дни да не ставам, като ме пререже.
- Няма ли хора покрай теб?
- Самичка съм. Като кукувица. Само дето гнездото е мое. На първия етаж. Ей на оня блок, оттатък. – И посочи с ръка някъде зад гърба ми. Припалих цигара и вече се обръщах да се прибирам, но тя пак се обади.
- Кукувам. Орисията ли ми е такава, светът ли се обърка, но на стари години си останах самичка. Едни измряха, други отлетяха, не зная вече кое е по-добро, кое е по-лошо. Умрелите ги забравяш, че то рано или късно идва, а живите не се забравят. Все са пред очите. Колкото и да са далече.
Помълча, въздъхна дълбоко и пак продължи:
- Отлетяха. Уж за малко, за година-две, доде се оправи тоя объркан свят, а то станаха десетина. Най-напред замина малкият. Спрял се чак в Канада. Обиколил Европата, но нийде не сколасал. Та чак там. На другата година замина и големият. Още по-нататък. На другият край на Америка. Там намерил работа. За там замина и снахата с детето. Само на две годинки. Останахме сами с дядото. Какво му стана, какво направи, откак останахме сами, все за детето говори, само снимки разгръща и гледаш го бая човек, а току се разкисне и заплаче. Не издържа. Оная година си отиде. Сам самичка го изпратих. А пък аз стискам. Осма година откак не съм ги видяла. Преди си поплаквах, а сега какво стана, очите ли пресъхнаха, аз ли изсъхнах, не знам, ама сълзи няма. Имали си второ детенце. Вече е на три. Само на снимка съм го виждала. Малкият си идва само един път и толкова.
Премести бастуна в другата ръка, въздъхна дълбоко, сподави хриповете и продължи:
- Кукувица. И улицата опустя. Сума ти народ се пръсна по света. Останахме само старите. Няма вече кой хляб да ти купи. Та затова съм тръгнала. Вървя и гледам да не се спъна, че ставане няма. Скрибуцам като счупена каруца. Ама пак съм добре. Пенсията малка, малка, ама децата пращат по нещо и свързвам двата края. То на тая възраст колко му трябва на човек. Малко. Съвсем малко. Да има само с кого дума да размени, че то няма нищо по-страшно от това да се затвориш между четири стени. Самичка, говоря си със снимките от стената. Виждам ги и нощем в тъмното. Орисия. Какво ли сме сгрешили, че тъй сме наказани? Ние ли си го направихме, Господ ли го направи? Вместо деца да гледаш и тях да прегръщаш, плачеш над снимки и трепериш от страх, дали ще дочакаш сутринта, че а ти стане нещо, няма вече кой да ти помогне. Очите да ти затвори, че те все отворени стоят и не се затварят ни денем, ни нощем. Чакат. Чакат пустите, дано даде Господ да ги видя. Да ги видя, па тогава да ме прибере.
Окачи бастуна на ръката си и с другата бръкна в пазвата си. Извади тесте, отдели от него две картички и ми ги подаде.
- На, виж. Внуците. На кадро. Пращат ми често.
Поех снимките и се загледах в тях. Две усмихнати, като две слънца, личица. Дигнах очи от снимките и посегнах да ги върна.
Жената се беше навела и прегърнала кучето. Милваше го по главата и нежно му шепнеше:
- На баба хубавото. Не ме изяждай. Не ми се живей, ама стискам зъби, душа да не излезе, дано ги дочакам. На баба милото.