СОЛНИЦИ
СОЛНИЦИ
На края на града, на края на света
са старите бургаски солници.
Над тях в пещта на лятото, прозрачна,
възнася се душата на водата.
Далеч от тук е веселата песен на вълните,
подгонени от вятър към скалите,
където през стъклото чудно на дъгата
слънцето изглежда златно.
Тук
тревите са червени от солта,
скърца край брега теснолинейка
и е прояден въздухът наоколо
от гласовете дрезгави на хора,
заети с тежък труд – да преведат
водата от един във друг живот.
/Като в колбата на алхимика ври
превъплъщението тайнствено…/
Тук
и самолети не прелитат –
квадратите напомнят на летците
прозорци към отвъдни светове…
1980
БЕЗВЕТРИЕ
На Деньо Денев
Хайде, моя душа – да опънем платната!
Застояхме се тук, в този залив, приличащ на локва.
Ще се разтвори под нашия кил,
ще запее край борда водата –
само да срежем веднъж
въжето на тежката котва.
Нека най-сетне поеме дъха си морето.
Да засвири хоризонта
на своята единствена струна.
Може би още ни чака
през девет земи – в десета –
златното руно.
Вкаменихме се тука от дълго очакване.
Реже нощем слуха ни с тънки пилички ръждата.
Гният въжетата.
И се врастват в земята краката ни.
Време е, моя душа – да опънем платната.
1979
СЕЛЦЕ
Варосаната в бяло стая, масата
и твърдият креват. Отвън гората –
също в бяло, по-нагоре
ледено синеят върли хребети.
Ако с надежда мислиш за покой –
измамна е надеждата ти – вън
вятърът замахва по парче от ламарина –
гонг за нова битка. Господи,
в края на века, след толкова жестоки
схватки, обезсмислени от миналото време,
в чие ли име ще се води тази?
Но кой ли слуша разума /пък и кога ли?/.
След връхлитащия грохот
като наказваща ръка от тъмните баири
вятърът се спуска – гърми и вие
сляпата му сила.
И ще е така, докато спреш да питаш,
а душата ти се свива, свива –
грахово зрънце – без мисъл в себе си,
без памет и надежда…
Игнатица, 1997
ПЕТЕЛ
Докато още дяволските сили
с рога на месечината разбъркват катрана на нощта,
защо крещи, напрегнал жили, че денят ще дойде?
Дали си вярва сам, дали поне надежда храни,
че и заспалото селце ще му повярва? –
притихнало под тежък сън, заслушано все още
в страховете на сърцето нощно?
Ами стопанинът? Едва отпуснал в изнемога
тяло на кревата, нима ще се зарадва, че го буди?
Но пак, проточил беззащитна шия,
крещи във изнемога и крила приплясква
петелът – дисидентът шарен на зората.
Каква ще е отплатата за дързостта? Най-сетне
ври успокоен на бавен огън
сред аромата на градински билки –
финал на гордата съдба.
Светло е отдавна, слънцето препича
над доживелите деня. А равнодушен,
векът на пръсти се измъква, ням свидетел
на толкова високи пориви и жертви…
Игнатица, 1998
ВОЕННО ГРОБИЩЕ
Команда сетна сякаш е сковала
редиците изпънати с надгробни плочи.
Последната тръба е свирила отбой
и само вятърът, когато преминава
в здрача по смълчаните алеи,
гугутки викат имената за вечерната проверка.
Тук, върху могилите, цветя не сее никой
и никой с горчиви сълзи не ги полива.
Спретната като войнишко одеало,
над тях тревата е застлана.
…а те са наши бащи,
наши братя, които не помним…
В стари скринове пожълтяват писма,
а от вехти албуми весело гледат
всичко виждащи черни очи.
Жените им вече отдавна не носят тъмни забрадки,
но техните бивши любими
все още се сепват, когато сънуват
горещите им прегръдки в леглото на друг.
Валят дъждове над далечната равнина,
след отровния газ на мъглите
грее слънцето, зреят жита
и накрая се спускат внезапно
маскировъчните халати на снеговете.
Залегнали в своя последен окоп,
те нищо не чуват, нищо не виждат,
вслушани в гласовете на птиците
от техните наблюдателници високи:
- Спете спокойно,
спете спокойно,
все още не иде враг…
1985
